Сънят на Дилън И Джош

Тишина. Само това цареше в малката, полукръгла стаичка, толкова болезнено позната, толкова тясна и неприятна в онзи момент за Девон. Седнал на голямото и меко легло, подпрял лакти на коленете си, той напрегнато се взираше в непрогледната тъмнина, процеждаща се навън. Огромният прозорец точно срещу него му позволяваше да види всяка подробност от безоблачното небе – всяка светеща звезда, която заедно с друга образуваше някое съзвездие. Сините очи на Дилън проследиха бавно началото на едно от съзвездията, които бяха достъпни до него. След няма и половин минута – да, той можеше да бъде сигурен, че не са изминали дори и тридесет секунди, защото равномерното и отсечено биене на стенния часовник на отсрещната стена го изнервяше и на моменти го докарваше до полуда – разпозна северното съзвездие. Касиопея. Девон харесваше това съзвездие, не знаеше защо, но го харесваше, сякаш му напомняше за нещо, което някога бе имал. Ала нямаше спомен какво точно. И всеки път, когато бе близо до отговора, той му се изплъзваше.
Той отклони толкова рязко поглед от групичката звезди, че за малко не си счупи врата и въпреки че не обърна внимание на това „произшествие”, нямаше как да отрече, че чувстваше доста силна болка на места. Разтърси леко глава, уж за да дойде на себе си от транса, в който беше изпаднал, но вътрешно сякаш знаеше, че не е за това. Шумна въздишка се отрони от устните на мъжа и той за секунди съблече черната тениска от тялото си и я метна доста точно на стола. Прокара пръсти през без това разрошената си коса и се хвърли безсилно на леглото, което потъна с около петдесетина сантиметра от тежестта му. Чувстваше се толкова уморен, толкова безпомощен, толкова не на себе си. Въздъхна отново, този път леко отчаяно, и насила затвори очи. Трябваше да поспи, да почине, за да може сутринта всичко да бъде както преди. Клепачите му бяха затворени, но той усещаше бликащата кръв в тях, в себе си, тя сякаш шумеше точно до ушите му, звукът бе толкова силен. Завъртя се нервно в леглото, като белите завивки се смачкаха и завъртяха. Наложи си да отпусне тялото си и след пет-десет минути като че ли най-после беше постигнал успех.
Ала сънят му бе неспокоен, караше го да се чувства още по-безпомощен и застрашен. Когато „отвори” очи, когато разбра, че се намира в някакво купе, вагон, когато погледна през малкото продълговато прозорче и когато разбра, че в съня си пътува със самолет, се зарадва. А когато откри, че Джошуа е в същия самолет – прекалено странно за него обстоятелство, на което в онзи момент не обърна внимание – щастието му се покачи. Той обичаше да лети, да прави нещо интересно и вдигащо адреналина. И най-обичаше, ако го правеше с приятел.
Усмивка заигра по лицето на чернокосия мъж и той, виждайки, че мястото до Райли е свободно, с няколко крачки отиде до него.
- Здравей.
Без да чака покана, без дори да попита, Девон се настани до Джошуа. А когато завъртя леко глава надясно, бе сигурен, че събеседникът му може да види усмивка.
- Накъде? – бе тръгнал да пита, когато чу пронизителен звук. Май беше от аларма. Дилън закри бързо ушите си с длани, ала звукът утихна толкова бързо, колкото се бе появил. Момчето свали надолу ръцете си, мислейки си че е било някаква грешка. Но не, как сънят му ще е хубав?! Тишината, в която се намираха, бе нарушена от привидно спокоен глас.
„Говори пилотът на самолета. Много съжалявам за това, което трябва да съобщя, но не можем да продължим по пътя си, поради гъста и непрогледна мъгла. Наистина се извиняваме, но самолетът ще пристигне с няколко часа закъснение, тъй като ще заобиколим доста. Молим да запазите спокойствие!”
Чувайки това, Дилън иронично се засмя и поклати глава. Може би смехът му учудваше доста от останалите пътници, но той не си направи труда да го спре. Но когато го направи, погледна отново към Джошуа.
- Чудесно, не мислиш ли? – пълният с ирония и сарказъм въпрос според Девон бе може би най-уместният за стееклото се обстоятелство. Вдигна вежди и облягайки се назад в кожената си седалка, леко въздъхна.

След поредния натоварен и усилен ден нямах нужда от нищо повече, освен да легна на леглото и да заспя, изпробвайки новия си Амулет, който ми позволява да контролирам сънищата си. Преди да си отпътувам за страната на сънищата обаче трябваше да премина през толкова много скучни и досадни процедури, които никак, никак, ама никак не ми се нравеха. Извадих ключовете и небрежно подрънках с тях преди да ги пъхна в ключалката и да ги завъртя. Чу се онова пронизително скърцане, оповестяващо ми, че мога да вляза в дома си и да се отдам на един спокоен и хармоничен сън, в който мога да бъда който си поискам. Усмихнах се на себе си пред огледалото. Отидох до гардероба си и започнах да си търся дрехи, които да си облека. Така или иначе в никакъв случай няма да съм с тях при никакви обстоятелства. Когато вече бях похапнал и облечен с удобни дрешки легнах на леглото и се загледах в тавана, подпрял главата си с ръка. Неусетно кога клепачите ми натежаха и се унесох в сладък и спокоен сън, който започна някак си объркано в еуфория от цветове и форми, но не... Накрая се озовах някъде...някъде... на място, което наподобяваше адски много на... на... на един от най-големите ми кошмари - САМОЛЕТ! Намирах се в самолет и единственото, което исках беше да се разкарам, но после се появи Дилън и малко от малко се поуспокоих.
Обърнах се радушно към Дилън и го поздравих с помахване. Да, определено беше прав да се ядоса и да се държи иронично в случая.
-Ами май не ни е ден за пътуване със самолет, макар че има един начин да си спестим часове пътуване... - показах амулета на Девон и му обясних, че с това "нещо" мога да контролирам съня, в който се намирам. Концентрирах се максимално и мъглата се изпари. Онзи досаден глас се обади отново, че закъснението се "отлага" ... Ха, само ако знаеше кой е "виновникът" за това нямаше да е толкова спокоен... Ако знаеше, че в самолета имаше свръхестествено същество, бас държах, че веднага щеше да се обади на военните служби. За щастие никой не заподозря нищо и пътуването мина по мед и масло. Обърнах се към Девон и казах:
-Е, нека предположим, че всичко ще е наред и няма да се появят повече усложнения, освен ако не си ги уредим сами, така че... - засмях се и погледнах през прозореца, но нямаше много, което да се види, така че просто насочих вниманието си към колана, който пристегнах за по-сигурно... Иронията беше в това, че 20 годишен мъж и 1,500 годишен Хибрид се страхуваше от самолети. Леле, това си беше направо смешно!
-Е, как така реши да пътуваш?

Дилън се беше разположил на удобната кожена седалка и напрегнато се взираше в Амулета, за който му беше обяснил Джошуа. Уж разбра всичко, което му каза, но момчето продължаваше да не схваща как точно работи онова малко нещо. Един вид магия ли беше? Или пък някаква друга изчанчена технология? Той не знаеше, не можеше да разбере. Както се случваше с повечето свърхестествени работи и неща, които се случваха напоследък покрай него. Опитваше се, но му беше трудно. Ала нямаше да се откаже, все някога щеше да схване всичките объркани и откачени неща.
Погледна за последен път Амулета на врата на Джош, след това погледна и самия него. Как беше решил да пътува? Ее, и сам Девон не знаеше. Нямаше специален амулет или стрък билки, с които можеше да контролира това, какво да сънува, нямаше и някакви паранормални умения. Момчето се позамисли, вперил поглед в гърба на предната седалка. Наистина как беше попаднал тук? Присви леко очи, сбърчи чело и вежди, мъчейки се да си припомни до най-малката подробност какво беше направил непосредствено преди да заспи. Въртенето в леглото, тениската на стола, огромния прозорец с откритото мастиленочерно небе... и какво още, какво? Колкото и да се напрягаше, на Девон му беше непосилно да си спомни. Иточно когато щеше да погледне към Джошуа, когато щеше да свие рамене и да му каже възможно най-глупаво и невинно „Не знам”, всичко му се изясни. Той гледаше зездите, съзвездията. Небето – както бе припомнил сам на себе си по-рано. Браво на мен, помисли си момчето и леко се усмихна.
- Ееми не съм много сигурен, но мисля, че защото гледах звездите. – чак когато каза това, го осени мисълта, че сънищата на човека – бил той нормален или надарен с някаква дарба – са си само негови; че дори и да нямаш специални амулети, пак можеш да контролираш съня си. Дилън удари челото си с длан, а след това прокара шумно пръсти през косата си.
- Да, определено защото гледах звездите.
Този път бе сигурен в отговора си, бе сигурен и в случващото се. Доволен от себе си и по-скоро от това, което бе разбрал току-що, той се обърна отново към момчето до себе си и видя, че той отново нервно попипва колана си.
- А ти как се реши? Защото така като гледам, май не харесваш много-много самолетите.

-Никак, ама никак-никак не обичам да пътувам със самолет, но реших да преодолея страховете си и... Ами ето ме сега тук... - засмях се и погледнах през прозореца като мигновено си спомних за Селена. Какво ли правеше в момента? "Що за глупав въпрос, Джош?!? Какво може да прави човек в това време на нощта?!?". Обърнах се към Дилън и му казах:
-Това е твоят сън и можеш да го променяш както ти искаш. Аз се намърдах тук с помощта на Амулета, така че ако искаш може да промениш коренно всичко... Или иначе казано - Моля те, моля те, моля махни този самолет. Нека се приземим и купона да започва, защото макар и насън имам чувството, че ще умра от ужас! - засмях се и за пореден път се уверих как е коланът ми, защото изпитвах невероятна фобия.
Облегнах се назад и затворих очи, концентрирайки се... Когато отворих очите си, всичко беше коренно различно и примамливо.

Мястото, на което се озовахме беше просто фантастично! В буквален и преносен смисъл това си беше направо Рая за мен. Нямаше самолети, досадни пътници и нескопосани пилоти. Всичко беше просто съвършено. Двамата с Дилън се озовахме на някаква поляна, а на мястото на езерото пред нас се ширеха облаци... Много пухкави облаци, които сякаш ме подмамваха да скоча в тях. Засмях се и казах на Дилън:
-Няма самолети! Няма пилоти! Няма досадници! Няма нищо! - започнах да подскачам ентусиазирано и започнах да пляскам с ръце, въодушевен от факта, че се отървах от всичко излишно, което ме плашеше, но най-хубавото беше, че нямаше самолети. Обърнах се към Дилън и казах:
-Ето това е предимството на сънищата... А да не говорим, че можеш да направиш и това... - видях объркания поглед на Дилън, но независимо какво мислеше той, аз вече бях на път да направя най-голямата идиотщина. Качих се на една скала и извиках:
-Аз съм най-голямата кифленска кифла на Земята! - направих няколко крачки назад, а после със задно салто и завидна стремглавост се "гмурнах" в облаците. След секунда две се появих и казах на Дилън:
-Аз съм най-шамотния, шамотен, шамотник... И съжалявам, че трябваше да направя това, но исках да се насладя на съня си максимално.

Дилън гледаше съчувствено Джош, защото знаеше какво е да изпитваш фобия към нещо, знаеше какво гадно е чувството. Той изпитваше същото, когато беше на ескалатор - все си мислеше, че нещо ще се обърка, че стълбите ще започнат да се движат в обратната посока и да го погълнат както в „Последен изход 4”. Девон разтърси глава, не само за да се отърси от тези неприятни мисли, а и както се оказа след няколко мига, да се озове на съвсем различно от самолетната кабина. Той премига изненадано няколко пъти, мислейки си, че си го е измислил или че сънува. Но как можеше да сънува при положение, че в онзи момент и двамата с Джошуа се намираха в един сън?! Чернокосият поклати невярващо глава, но отлично знаеше, че вече няма невъзможни неща, и си наложи да приеме, че това го бе направил Джош, вероятно с амулета си.
Усмивка пробяга по лицето му и той реши да огледа подробно мястото, на което се намираха. Отпървом, единственото нещо, което можеше да измисли, бе, че се намира в Едемската градина. Нямаше друго обяснение. Беше толкова красиво, магично, тайнствено, помисли си Девон, съзерцавайки бухлатите и кокетни облачета и едва видимата водна шир под тях. Ахна.
И точно в този момент погледът му бе привлечен от Джош. Само като го гледаше, Дилън не можеше да потисне радушното чувство, което изпитваше, не можеше да не се усмихне, даже да не се засмее. Личеше си, че радостта и успокоението на Райли бяха големи, и това се харесваше на чернокосия мъж. Докато не стигнаха до момента, в който Девон малко се обърка и не можа да схване думите на Джошуа. Ее, когато видя какво е имал предвид, и особено когато чу думите му, започна да се смее от сърце. Звънкият му и продължителен смях ехтеше из полянката, но му дойде време да замлъкне, защото момчето не можеше да си поеме дъх. Държеше се с ръце за гръдния кош там, където би трябвало да са белите дробове, и се мъчеше да си набави достатъчно количество кислород, за да успее да отговори на Джош.
- Няма никакъв проблем. Наистина. И за мен беше забавно. И то много.
Казвайки това, Дилън отново започна да се смее. Този път обаче не стоеше като изтокан, а подобно на Джош се засили, затича се и се хвърли в облаците, разплисвайки доста от „подземната” вода. Постоя няколко секунди под повърността, а когато се показа, отново се смееше.
- И аз се извинявам. За това, че те намокрих. Въпреки че вече бе мокър. – момчето отново не можа да се овладее и започна да се смее като побъркан. А вече започваше да има съмнения дали наистина не започва да губи здравия си разум. Да, очевидно го губеше, каза си той, но отказа да мисли за това. Отпусна тялото си, като го остави да се рее хаотично из езерцето от облаци.
- Как се сети за това място?! Да не е плод на въображението ти? – зачуди се Дилън на глас, не защото не му харесваше, а защото малко не му се вярваше наистина на Земята да има такава вълшебна красота. Където и да е било. И чакайки отговор, който много него интересуваше дали ще получи на момента или след половин час, се гмурна, наслаждавайки се на мястото.

-Всъщност това е изцяло плод на обърканото ми въображение... Имам предвид, ничие нормално съзнание няма как да създаде нещо подобно. - казах аз през смях и се загледах в Дилън, който се наслаждаваше на мястото. Усмихнах се и скочих в езерото, като се отпуснах и се загледах в небето, но нещо липсваше... Концентрирах се и на небето, сякаш беше екран, започнаха да се движат картинки. Грабнах дистанционното и си пуснах да гледам някаква шантава анимация, която определено привлече вниманието ми сякаш бях някакво малко дете, което за пръв път разкрива красотата и изяществото на анимирана Вселена. Засмях се, когато главния герой цапардоса с тиган досадника... Вярно, че досущ се държах като малко дете, но нямаше голямо значение за мен, защото това беше сън и нямаше как да излезе наяве.
-Хей, Дилън! Какво мислиш за мястото като цяло? - попитах аз като си спомних онзи гаден момент с Моргана в къщата и как Ванеса стана пазител на града, но точно тогава Джейс се появи и адски много приличаше на Дилън, което значеше само едно - Дилън също е един вид свръхестествено същество, но не знаеше. Той беше двойник, което значеше, че остава малко време преди някой да започне да го преследва. Е, нямаше да му казвам точно сега, така или иначе щях да направя всичко възможно, за да го предпазя. Загледах се в анимацията и се оставих на течението, когато главата ми се удари в някаква скала.
-Хей! Кой остави това тук?!? А, да... Мислех си за морето и скалите и явно съм си материализирал една тук. Е, както и да е... Поне ми подейства... ъм, добре. След всичката ми простотия. - засмях се и заплувах към брега като излязох навън и се излегнах на земята, мислейки си какво съвършено място бях създал. Щеше да е жалко ако някой го унищожи, но за щастие нямаше ни най-малка вероятност това да се случи, защото в сънищата властта за промяна имахме само аз и Девон, а силно се съмнявах, че някой от нас ще иска да унищожи този Рай. Концентрирах се и наоколо започнаха да се носят всевъзможни, екзотични птици, които те хипнотизираха с песента си и те пленяваха с вида си. Подпрях главата си на дланите и се загледах замислен в небето като казах на Дилън:
-Вярвал ли си, че някога Хибрид ще се намеси в съня ти и ще създаде такива места, за които не си чел дори и в книгите? Ако вчера някой ми беше казал, че това ще стане, бих му се изсмял в лицето, но сега... Сега всичко, което се случва ме кара да се замисля... А и като се сетя, че има шанс Миднайт, както няколко пъти досега в историята си, да бъде разрушен отново... Май само и единствено сънищата ни си остават онова място, на което всичко става така, както ние поискаме, като изключим създанията, чиято цел е да унищожават подобни места, но нека не мислим сега за това. - засмях се и станах, заставайки в седнало положение:
-Хей! Биг Ди, бил ли си досега на Хаваите?

Дилън плуваше необезпокоявано, наслаждавайки се на всяка секунда. Порейки вълните, той си припомняше първата си среща с Ясмин, и това неволно предизвика усмивка на лицето му. Тази усмивка бе широка и искаше или не, момчето не можеше да я скрие, още повече, че и не можеше да я скрие. В онзи момент то бе щастливо и безгрижно, сякаш отново бе дете. И като такова, се заплесна по детското филмче, което Джошуа гледаше на небето, като изобщо не си направи труда да се запита защо по дяволите небето е телевизор.
Загледан в бледосиния екран, Дилън се бе абстрахирал от всичко заобикалящо го и за малко да подскочи като ужилен, когато една от чудните птици се зарея до него. Но цялото това действие му се отрази добре и той отново започна да се смее. Ала трябваше да чуе и думите на Джош, затова млъкна.
- Ами, честно, не съм си представял. Дори и в най-смелите си сънища - добави той с усмивка и се облегна на една скала.
- Не, защо? Да не би да ни закараш там? - обади се след няма и минута, миследно упреквайки се, че "закараш" не е една от най-подходящите думи, които би могъл да използва.
Девон разтърси леко глава, за да прогони мислите за самообвинение от главата си, и се загледа в една от птиците. Мелодията, която издаваше, бе вълшебна и успокояваща, навяваща приятни мисли и чувства. А движенията и' - нежни спирали, които ти грабваха окото.
- Колко красиви спирали прави тази птица, не мислиш ли? - попита запленен Дилън и отново се загледа в кръжащата птица.

-Ъм, всъщност наистина е така... - казах аз едвам доловимо, впервайки поглед в прекрасната птица, описваща тези нежни спирали, порейки въздуха. Незнайно защо всичко това ми напомни за Селена и широка усмивка намери почетно място на лицето ми. Нямах възможността да я скрия, нито пък намерението да я заличавам. Усмихнах се на Девон и за пореден път хванах Амулета си в ръце. Концентрирах се над него и картината бавно започна да се променя пред очите ни. Птиците и облаците вече ги нямаше, а гласът, идващ от небесния телевизор бе заглушен отвсякъде. Да, за пореден път заведох Дилън на ново място, но това бяха предимствата на сънищата - Можех да покажа вътрешния си свят и на други освен мен, но добре че Девон свиква бързо със странностите, защото досега да се беше побъркал няколко пъти.

Сънят на Дилън И Джош Magical_place_by_innaja

-Добре дошъл на едно от най невероятните места, за които можеш да се сетиш! - казах на Дилън и седнах на земята като потопих краката си във водата. Усмихнах се в отговор на объркания му поглед и се загледах в гладката повърхност на кристално чистата вода. Все още продължавах да мисля за Селена и се питах дали да не се намеся в съня й, но през деня й бях достатъчен... Нямах намерение да я тормозя и нощем. Да, такъв си бях - Невероятно загрижен, но и запален по пътуванията, макар и само в сънищата. Така или иначе няма как да се появя на подобно място наяве.
-Е, Дилън какво мислиш за местата, на които те влача?

Захласнат в кръжащата птица, Дилън забеляза, че Джош сменя съня им, едва когато образите около тях - небето-телевизор, облаците и най-важното, птицата - започнаха да се губят от поглед. Бледосиният цвят на небосклона се бе сменил с индиговосиньо, зеленината наоколо се бе превърнала във водна шир. Дилън наблюдаваше тази метаморфоза, като непрестанно мигаше и се опитваше да проумее случващото се.
Когато обстановката придоби всички подробности, които съдържаше, Девон се усмихна широко и поклати развеселен глава. Беше видял основното, но искаше да види всичко с подробности, затова трескаво започна да се оглежда наляво и надясно. Накрая, когато окото му се насити на всеки малък детайл от красивата обстановка, също като Джошуа, Дилън се настани удобно на земята, потапяйки крака във величествената и в същото време магична вода.
- Уникално е тук. А и навсякъде. Величествено, красиво. Просто уникално - момчето едва намираше думи, с които да изрази това, което мислеше за всички места. Криво-ляво обаче се справи, искрено надявайки се да е успял да изрази това, което чувстваше.
- Отново това е твое творение, нали? Как имаш такова въображение?

-Повярвай ми Дилън, ако и ти живееш 1 500 години, което според моите изчисления прави... Ами няколко епохи. - засмях се и се загледах в кристалните води като се замислих за момент. Можех да си представя какво е да нямаш въображение, но да го имаш в излишък също не бе много добре, още по-малко пък за някой като мен. Да, определено не можеше да ми се връчи наградата най-нормален жител на Миднайт, но не, не можех да се похваля с това си звание, защото си бях малко хахо... Ама само малко... Обърнах се към Дилън и му казах:
-Освен това малко въображение никак не е в излишък, за да има движение в живота ти. Макар, че има хора, които едвам могат да приемат факта, че има и други същества, живеещи редом с тях. - засмях се и се изправих в седнало положение като започнах да си "рисувам" по водата. По-скоро извършвах движения по очертанията на въображаемите фигурки като от време на време пусках дарбата си в действие. Сигурно това беше един напълно нов свят за Девон, но нямаше да е лошо да свикне с него. Усмихнах се и се концентрирах като на небето изгряха хиляди блещукащи звезди, които сякаш ти нашепваха "Време е за сън...", в което май нямаше много логика, защото да заспиш при положение че вече си заспал, би било много нелогично... Дори и за объркано създание като мен. Да, ако даваха жълти книжки на Хибридите, то аз щях да имам най-богатата колекция на земята. Нямаше начин просто да ми се размине като се имаше предвид, че никога не съм бил с всичкия си.
-Е, Дилън... Започна ли вече да се приспособяваш към странните места, на които те води въображението ми? - попитах аз с някаква тъповата усмивка, която никой друг не можеше да докара. Да, това вече си бях аз... 100% неподправена откачалка, която не би трябвало да има място дори и в сънищата.

Дилън се беше захласнал по красивата природа, но въпреки това попиваше внимателно всяка дума, която Джошуа бе казал точно като една от микрофибърните кърпи, които рекламираха напоследък по телевизията. На него така му се искаше да има такова голямо въображение, извор за думи, вдъхновения и какво ли още не, но пък не му се живееше чак толкова дълго. Усмихна се широко и се обърна към момчето.
- Прав си. Напълно си прав. Да ти призная, преди време и аз не мислех, че е възможно в Миднайт да живеят и малко по-различни хора, така де, сещаш се. Но винаги съм вярвал, че някъде има такива хора и същества. - засмя се и се загледа в огледалното си отражение в спокойната вода. Беше удивително как нищо не се помръдваше и беше удивително спокойно. Сякаш бе някаква магия. А може и да бе, все пак бяха в сънищата си, всичко беше възможно.
Дилън чу Джош да говори и се обърна. Усмихна се, вдигна вежди и кимна.
- Оо, свикнах, не се безпокой. Първият път ми беше странно, но вече съзнанието ми се нормализира и го приемам за нормално нещо. Все пак сънуваме - момчето се засмя и стана, като започна да се разхожда наоколо и да оглежда толкова вглъбен, сякаш бе на детски панаир.

Огледах се наоколо, пленен от прекрасната гледка и за момент сам се учудих на въображението си, което наистина си бе доста богато. Само дето малко ми липсваше възможността да го влагам в нещо някак си по-нормално, но не... Ако не направех някоя глупост, нямаше да съм аз. Усмихнах се и след секунда се потопих във водата направо с дрехите, Не ми пукаше особено, че може да настина, защото беше сън. Нещата, до които се докосвах нямаше как да ми навредят, както и аз на тях. Сънищата бяха просто едно място, на което всичко се преплиташе в една хармонична феерия от цветове, форми, усещания. Усмихнах се на Дилън и казах:
-Е, радвам се, че си се приобщил към фантастичните неща, случващи се наоколо... Повечето хора биха изперкали... - да, каза го Хибридът с най-богатата колекция от жълти книжки. Ирония, нали? Засмях се и казах на момчето:
-Впрочем, Дилън, не знам как да ти го кажа, но ти не си обикновен човек... Ти си двойник на Джейс... Мисля, че беше вампир... - усмихнах се бегло и продължих с обясненията.
-...а това би могло да значи, че скоро можеш да се превърнеш в мишена... основна цел за изпълнението на ритуал... Има изключително много ритуали включващи двойници... - усмихнах се бегло, макар че не беше много удачно в подобен момент.

Както се разхождаше наоколо и се любуваше на красивата гледка, породена от великото и уникално, според самия Дилън, съзнание на Джошуа, той чу пласък от вода и секунди по-късно думите на Хибрида. Обърна се няколко пъти, докато не застана на правилната страна, за да може да погледне Джош. Всъщност, обърна не е най-точната дума - той се въртеше като малка жужаща пчеличка около дъхаво цвете.
- При приложение, че гаджето ми е върколак, най-добрите ми приятели съотвено също са върколак и бог, видях с очите си какво може да направи магията и не изперках, сега ли да го направя? - момчето се засмя звънко и започна да се приближава към водата и Джошуа. Но някъде по средата на пътя замръзна и го погледна полуизумено-полуневярващо. Започна да мига учестено и се опита да асимилира чутото от устата на Райли. Вдигна ръка и отнов бавно започна да се приближава към водата. Стъпките му отекваха глухо по простата причина, че между двамата мъже цареше една огромна тишина, все едно играеха на мълчанка и не продумваха, защото се бояха да не изгорят... Дилън въздъхна тежко и устните му се извиха в грозна усмивка.
- Трябваше да се досетя - надсмя се той на себе си, като седна на земята. - Още откакто видях Джейс. Не можеше да е просто съвпадение. Та ние сме еднакви.
Погледът му се спря на едно интересно цвете и за миг замълча, загледан в тази красота за човешкото око. Откъсна внимателно цветчето и бавно започна да го върти в ръцете си.
- Колко хора знаят за мен и за това, че съм двойник? Възможно ли е онази Фей, която ни измъчваше в онова имение, да е разбрала, че съм двойник на онзи вампир. Защото тя не ми се видя особено мила и добра.
Чак тогава, произнасяйки последните думи, Дилън разбра, че най-вероятно е или ще бъде в опасност, голяма опасност, която едва ли би могъл да предотврати.
- Тези ритуали... Как завършват за двойника? Досещам се, че повечето вероятно водят до смърт. Въпросът ми е дали всички са крайно опасни и дали има начин да се избегнат смъртните случаи. - Дилън каза всичко на един дъх и след това уморено се просна по гръб на земята. Отново замълча, този път за доста по-дълго време. В онзи момент не се боеше, о може би след като се изправеше пред реалната опасност, нямаше да е такъв глупак, та да не се бое. Отново въздъхна и слагайки ръце на тила си, се изправи внезапно, все едно правеше коремни преси. Погледна Джош и се усмихна.
- Знаеш, Джош. Знам, че знаеш... Кажи ми, моля те. По-добре да знам, отколкото да тъна в неведение.

-Всички ритуали свършват със смърт за Двойника... И да, Моргана определено знаеше, че си двойник на онзи вампир Джейс... Не знам колко хора знаят, но единственото, което знам със сигурност е, че има два начина да се измъкнеш. Трябва да намерим друг двойник, което няма да е много лесно или да те превърнем във вампир. Това са единствените варианти да се спасиш. - усмихнах се виновно и се почесох по тила, като обещах на Дилън, че каквото и да става няма да оставя току така да го ликвидират:
-Не можем да сме сигурни кой точно ритуал иска да изпълни Моргана, така че... А да не говорим, че в Миднайт може да има ангели и богове, така че няма как да не се предотврати нещо такова, но то не може да бъде спряно преди да е започнало. - излязох от водата и се подсуших набързо. Седнах на земята и се загледах в прекрасните звезди като казах на Дилън, че каквото и да става, аз собственоръчно ще направя всичко възможно да се погрижа да си получат това, което заслужават за дързостта си. В момента се чувствах адски глупаво. Вярно, че не трябваше да изтърсвам това за двойника, ритуалите и Фей, но не... Не... Аз трябваше да си отворя устата и да започна, на пълни, обороти да говоря пълни небивалици.

Дилън гледаше право напред, забил поглед в една точка, по-точно в една от искрящите точици, идващи някъде от водопада. Още осмисляше и приемаше казаното. Осъзна, че му бе по-лесно, отколкото бе очаквал, може би защото сънуваше и за момент си помисли, че щом се събуди след няколко часа, няма да помни нищо и нищо от случилото се, няма да е истина. Но тази красива и щастлива заблуда изтрая само няколко минути в съзнанието на Девон, преди той да осъзнае, че след като се събуди, всичко ще си бъде същото, той пак ще бъде двойникът, който го грози опасност.
Жестока усмивка изведнъж се появи на лицето му и той започна да се смее като някой полудял човек, който не осъзнава случващото се. Но в смеха му нямаше нищо весело, той беше леден, безчувствен. Не се знаеше какъв точно беше този смях, но не беше обичайния за Дилън.
- Благодаря ти. Да се надяваме, че скоро няма да започне, иначе каквото и да правите - ти, ангели, вещици и богове, не умаловажавам силите ви - но все ще съм като прасе за заколение. Няма да можете да ме опазите вечно, сигурен съм.
Девон замълча за известно време. Преглътна , а след това захапа притеснено долната си устна, като замалко не я разкървави. Издиша и вдиша няколко пъти и прокара опакото на дланта си през устните.
- Ее, в краен случай ставам безсмъртен. Няма да е толкова лошо, нали? Вечен живот - вдигна вежди и се усмихна лукаво. Но той не искаше вечен живот. Искаше спокойствие, искаше да остарее и да се сбръчка, да види какво е да бъдеш човек от началото до края. Но май нямаше избор.
Разтърси глава, за да се отърси от тези мисли. Наложи си да не мисли за тях, поне в следващите няколко часа.
- Все тая... Сега искаш ли да те пренеса в моето въображение? Не е чак толкова богато, но все пак... - засмя се и погледна Джошуа, като вдигна вежди и рамена, чакайки отговор.

-Хах, защо не? - засмях се и с голямо нетърпение зачаках Девон да ме пренесе в неговата фантазия. Не ми пукаше какво щеше да е мястото, но определено прие спокойно всичката информация за двойника, Ритуалите, Моргана и всичко. Усмихнах се и се излегнах на земята като се загледах в звездите. Каквато и да беше представата на Дилън, нямаше голямо значение за мен, защото колкото и бедно да беше нечие въображение, все пак си беше неговата лична крепост... Единственото място, на което може да остане сам със себе си и да се изясни. Обърнах се към Дилън и с усмивка му казах:
-Е, нямам търпение да ме заведеш в твоята представа... Радвам се, че свикваш с всички тези неща наоколо. Аз лично бих изперкал Не, че има накъде повече. - засмях се и психически се подготвих за "телепорта".

Дилън се беше отнесъл за миг в свои си мисли, когато изведнъж чу думите наДжошуа. Целият подскочи от изненада, започна да се оглежда нервно на всички страни, ала когато осъзна какво се случва и къде се намира, започна да се смее. Но смехът му не продължи много дълго, секна на няма и първата минута. Не знаеше защо, но не му беше до смях в момента и колкото и да искаше да разкара онези мрачни мисли за двойници и ритуали от мислите си, не можеше. Съзнанието му го връщаше все натам и натам и той вземаше, че полудяваше. Отново разтърси глава, за да се върне там и тогава, при Райли, и бегло се усмихна.
- И да не се опитам да свикна, какво? Ще е по-лошо за мен, ако го направя. По-добре да приема действителността, колкото и гадна да е, отколкото да живея в напразни надежди и сънища. - Девон се изправи и леко въздъхна. Пак мислеше за това, пак не можеше да се овладее и да затвори тези мисли дълбоко в недрата на съзнанието си. Изведнъж извъртя рязко главата си към Джошуа и го погледна с известно недоумение.
- Чакай малко! Ти не си изперкал! - възпротиви му се той през смях и погледна така все едно пред него не стоеше безсмъртен и отвратително умен Хибрид, а петнахсетгодишен тинейджър, полудял от обхваналите го хормони. - Не би могъл! - каза тихо като един вид извинение и се усмихна половинчато.
Мъжът се съсредоточи, затваряйки очи. Обстановка бавно започна да се променя. Синьо. Всичко - или поне по-голямата част - се превръщаше в синьо - почти бяло, светлосиньо, тюркоазено, зеленикаво и мръсно, тъмно мастилено синьо. Всички негови нюанси! Наистина Девон обожаваше този цвят, а в неговия случай обожаваше беше много меко казано.
Когато Дилън отвори очи, широка усмивка заигра по лицето му. Огледа се обстойно, като няколко пъти се завъртя на всички съществуващи и несъществуващи посоки. Огромна ивица песъчлив и приятен на докосване бряг, красиво разбиващи се пенливи морски вълни, зелени и високи колкото небосъргачи палми с примамливо надвиснали кокосови орехи. И море - безкрайно, обхващо всичко наоколо.
Не случайно наричат Земята Синята планета, помисли си Девон с усмивка и най-сетне сметна за подходящо и нужно да удостои Джош с вниманието и погледа си. Сви рамене и вдигна леко вежди.
- Ее, какво ще кажеш? Не е като твоите прелестни вълшебства, но...

-...но пак е великолепно! - довърших въодушевено изречението на Девон и седнах на брега, точно там, където вълните миеха златните брегове. Усмихнах се на Дилън и започнах да се оглеждам наоколо като попивах всяка една част от фантазията... дори и най-малката. Засмях се и казах на момчето:
-За някой, който току-що научава, че наполовина е свръхестествено същество и скоро купища създания ще тръгнат след него, се справяш доста добре. - усмихнах се окуражително и се концентрирах в далечината, където няколко птици се носеха в безбрежната синева. Усмихнах се замечтано и след това слязох на Земята, осъзнавайки че това е само сън. Да, определено намерих начин да се отнеса още повече... Ако имаше конкурс за най-голяма шемет, то аз щях да бъда победител.
-Хей, Дилън... Фантазията ти е страхотна! Синьото е един от любимите ми цветове. - засмях се и се излегнах по корем на пясъка като започнах да си рисувам всевъзможни фигурки. Изведнъж, без да се усетя, започнах да изписвам името на Селена отново и отново, и отново. Може би отстрани приличах на влюбен тийнейджър, но ми бе простено. Все пак за 1 500 години аз намерих истинската любов и ще направя всичко, за да мога да я задържа до себе си. Каквото и да става... Дори и Ордените да ни противопоставят... В никакъв случай няма да се обърна срещу Селена...
-Дилън, между другото как така се реши да ми покажеш фантазиите си...? Малко хора го правят.

Когато Джошуа довърши изречението на Девон, той се обърна с опулени към него очи. Първо, че не очакваше продължение, а и второ, въпреки че на него това място си му харесваше, не очакваше на другия мъж да се стори чак пък невероятно. Беше странно, поне за тъмнокосия. Той погледна към Джошуа и се усмихна благодарно. Не каза нищо, само кимна леко, като се загледа във вълните, морето, като цяло в обстановката.
Унесъл се в мисли за Ясмин и за това колко много я обичаше, Дилън едва чу думите на Райли и естествено, целия подскочи. Беше доста плашлив в този сън, и това определено не беше на добре. Поклати леко глава и погледна към момчето, като засенчи очите си с ръка, защото слънцето светеше неумолимо. Засмя се леко и притвори за миг очи.
- Хах, благодаря. Наистина го оценявам... Иначе и аз много обичам синьото. Може би най-любимия ми цвят - гласът му заглъхна и той сведе поглед, разглеждайки най-различнте форми на песъчинките. Не можеше да отрече, че обичаше спокойствието, и особено спокойствието на морския бряг. Страшно много му харесваше, успокояваше го.
- Ами, ти ми показа своята. И аз реших, че ще е... - хм, не се сещаше как точно да се изрази, не можеше да се сети за подходящата дума. Почеса се по челото и придоби доста смешна физиономия, мъчейки се да намери точната дума. - ами ще е справедливо да ти покажа и моята. - засмя се и прокара пръсти през косата си, поръсвайки доста пясък по себе си. Не му обърна внимание и се засмя леко. - А и плюс това, смятам, че си един от малкото хора, които го заслужават.
Дилън се подсмихна и леко въздъхна, поклащяйки глава.
- Толкова е хубаво така. Защо не можем да живеем в сънищата си? Тогава нямаше да има убийства, тъпи ритуали и борби. Животът е скапан.

-О, Дилън... Не говори така... Да, животът е скапан, но винаги се намират по една или две причини, за да го обичаш и да имаш стимул да го живееш... Колкото и гаден да е... - казах аз на момчето и седнах на брега като отправих поглед към слънцето, което ми се стори адски ярко. Примижах за момент, а после се изправих и казах на Девон:
-Е, стига толкова драми! Нека мислим и се държим позитивно... Каквото и да става, трябва да сме оптимисти. - "каза безсмъртният Хибрид, който живее вече 15 и повече столетия" довърших наум и се ядосах за момент на себе си. Да, вярно беше, че бях на повече от 15 века, но не... Трябваше да давам съвети за живота на някой, чието време е ново за мен... Добре, че се учех бързо:
-...Да, ритуалите са тъпи, а тези които ги спазват са още по-зле, но не е нужно да гледаш толкова черногледо на нещата... Има толкова много време докато стигнат до теб... По света има невероятно много известни градове, населявани от свръхестествени създания, които са основен приоритет на онези, които се нуждаят от двойници, така че няма нужда да се притесняваш. - уверих Дилън и малко се концентрирах като пред нас се появи Шведска маса:
-Какво? Гладен съм! - направих нацупена физиономия, а после се засмях.

Дилън стоеше, загледан в безкрайната сякаш морска шир, когато чу думите на Джошуа. Обърна рязко глава и впери яркосиния си поглед в него. След секунди кимна сковано и отново върна предишното положение на погледа си - а именно - в морето. Да, разбира се, той беше напълно прав, помисли си тъмнокосият и кимна още веднъж - този път по-леко, по-разбиращо и сякаш по-скоро на себе си. Пое си дълбока въздишка и леко се усмихна, като си припомни за хиляден път да изхвърли или поне игнорира тези проклети мрачни мисли, които го бяха обвзели. Помъчи се, затваряйки за миг очи, и когато ги отвори, образът на Ясмин се бе появил пред тях. Не се знаеше нищо все още, но поне за едно Девон бе сигурен - заради любовта си струваше да изживееш и най-гадните кошмари, които ти поднася животът. И той щеше да го направи, нямаше да се предава, нямаше да се отказва или отчайва, както бе направил преди малко.
Усмихна се бегло, извивайки единия край на устните си, и погледна към Джош и току-що появилата се огромна Шведска маса. В първият момент огледа всичко странно, а след това - осъзнавайки смисъла на думите на Хибрида, се засмя звънко и от сърце. Изправи се, като поизтупа леко пясъка от дънките си, и се приближи към Райли.
- Не си ли вечерял скоро? - попита той леко учуден и започна да оглежда неизброимата храна, която предлагаше Масата. Все едно бяха на някакво пиршество от петнадесети-шестнадесети век, помисли си момчето и се подсмихна. А може би наистина бяха, все пак това бе техният сън, можеха да правят с или в него каквото си поискат - никой нямаше да ги порицае или да им забрани каквото и да е било.
- Ее, всичко ли смяташ да изядеш? Така де - можеш ли? Не съм запознат много-много с организмите на Хибридите - засмя се той и се разположи на пясъка, точно срещу Джош, който се хранеше така, все едно е стоял дни наред в джунглата и не е имал какво да яде.

-По принцип това бих го приел като лично предизвикателство, защото няма да ми се наложи да ходя на лекар. - та аз вече бях мъртъв. Ндам, бях на петнадесет века и... определено бях пробвал всичко. Усмихнах се окуражително на Девон и казах:
-Аз определено спирам, защото имам чувството, че ще гризна дървото... така де - масата. - засмях се и престанах да се тъпча. Не, че храната щеше да ми навреди, но имах шесто чувство, а то в момента ми крещеше "Престани да се тъпчеш тъпак с тъпака ти и масата ли ще изядеш?!?". Да, определено не можех да се похваля с кой знае колко здрав разум, но какво пък - приятелите ми все още не бяха избягали с невероятни викове и писъци, нали? Е, след като последвах логиката на шестото си чувство оставих масата на спокойствие и си представих една красива рамкирана картина, която грабва окото. И не, ме беше като онези студени и неприветливи върхове на изкуството... Картината се движеше беше нещо като GIF формат, само че на лист хартия. Беше от онези "ходещи" картини, от които имах гигабайти в компютъра:
-Е, Дилън, какво мислиш за тази картина... Трябва да има повече такива.

Момчето наблюдаваше как Джош се храни и след малко, когато чу думите му, се засмя, но за кратичко. Погледна го с леко недоумение, но бързо извърна поглед към новопоявилата се картинка. Наистина беше интересна, помисли си той и се загледа в движещото се изображение. Преди не бе виждал подобно нещо на хартиен носител. Възхитен от това чудо на фантазията, Девон нямаше думи, с които да изрази какво точно мисли. Но все пак трябваше да го направи. И затова, поемайки си дъх, се помъчи да измисли поне дума-две.
- Ами да. Определено трябва да има повече такива. Невеоятна е! - възкликна той и по-подробно огледа малката и наподобяваща GIF снимка, картинка. Каквото и да беше там. Беше виждал подобни, но само в компютъра си, никога на живо, и затова може би толкова му грабна окото.
Дилън премига няколко пъти, за да се увери, че не сънува. Но Божичко, той сънуваше, всичко това беше един огромен, невероятен сън! Нямаше как да сънува в съня си, нали? Като се замисли, реши накрая, че можеше и да може да сънува, докато вече сънува. Изведнъж поклати глава и се засмя на себе си или по-скоро на тъпотата си. Как щеше да може да сънува, докато вече го прави? Ужас, беше се побъркал просто.
- Ам... знам, че ще ти прозвучи страшно, но как смяташ - можеш ли да сънуваш, докато вече го правиш?

-Ъм, всъщност не... - казах малко несигурно и се огледах наоколо. Беше нормално Девон на задава подобни въпроси, защото за него това беше ново и може би още не бе свикнал с всичко това, което се случва около него. Усмихнах се и казах на Дилън:
-Ако искаш, за да си спокоен, като се събудим... напомни ми да ти направя нещо, което ще ти помогне, особено след като си имам жезъла в мен. - усмихнах се и седнах на пясъка като се усмихнах и казах на Дилън:
-Е, преди да се събудим, мисля че мога да променя малко съня... - концентрирах се и при нас се появи Рейвън. Една стара позната, която неведнъж ми е правила услуги. Говорих с нея и ми обеща да намери начин да се споразумее с Алиша и да предпазват Девон докато на онези не им писне да го гонят, защото определено знаеха за него. Не можех да съм 100% сигурен, но все пак... Усмихнах се на Дилън и му казах, поглеждайки часовника си:
-Време е да се събуждам... След малко алармата ми ще се включи и ще трябва да стана...

"Да, естествено, че не можеш" каза си дилън наум и поклати глава. Преди да може да каже каквото и да е било, Джошуа заговори и на момчето му стана неудобно да го прекъсва. Усмихна се и кимна в отговор и пред тях се появи някакво момиче, с което Джошуа проведе разговор. На Девон му стана неудобно, защото Джош правеше много за него, за неговата безопасност, а той не го бе заслужил.
- Благодаря - усмихна се той и после се изправи - Много рано ставаш - констатира той и леко се засмя. - Но като се замисля, май е време и аз да се събуждам, защото трябва да ходя в ателието на Селена.
Момчето се птогена, все едно току-що се събужда и се обърна към Джош.
- Ее, вероятно ще се видим... - а сега като не можеше да обясни. Реалност, настояще, какво за бога беше? - ами през деня, когато сме будни. - той се засмя и се усмихна на Райли, като започна да се подготвя за събуждане.

» Сънят на Джош и Сел
» Сънят на Ясмин и Джош
» Сънят на Итън
» Дилън Девон
» Скромното жилище на Дилън

Сънят на Дилън И Джош

Сънят на Дилън И Джош

Similar topics

Similar topics