Дворът на Гимназията, преди два месеца

Беше неделя.Слънцето грееше силно и пареше всяка живо нещо, подало се от земята. Но ми беше адски скучно вкъщи сама. Реших да изляза и да правя нещо. Облякох си къси панталонки и потник, сложих си маратонките, вързах си косата и излязох. Пообиколих наоколо - градът беше пуст - жива душа не се мяркаше. Не знаех къде да отида. Започнах да мисля и изведнъж се сетих за игрището. Там доколкото си спомнях от ученическите години, в игрището, топка за баскетбол. Спореше ми, така че реших да отида и да се пробвам да поиграя, отдавна не го бях правила.
Затичах се към двора и след малко бях там. Мислех, че е празен, но явно доста грешах. Едно момче играеше баскетбол и се опитваше да вкара кош.
Влязох в игрището и се приближих към непознатия.
- Може ли да поиграя с теб? - попитах го с усмивка и закачах отговор, взимайки изпуснатата топка.

Денят ми беше страшно напрегнат и се чудех как да разпусна малко. Облякох се набързо и отидох в двора на гимназията, за да поиграя баскетбол. Не, че някога ми се отдаваше тази игра, но нямаше значение. Докато си играех, едно момиче дойде и попита дали може да се присъедини към играта. Усмихнах се и се отместих встрани:
-Да, защо не? - засмях се и погледнах леко примижавайки срещу слънцето. Беше наистина ужасен ден и много печеше. След като момичето успя да отбележи, което малко ме засрами. Засмях се и стрелях,но пак с неуспех. Обърнах се към непознатата и й казах:
-Аз съм Итън... И между другото би ли било нахално ако те поканя на по сладолед. - попитах с едно глуповато изражение и се усмихнах на момичето, като за пореден път примижах срещу слънцето, което така гадно блестеше.

Момчето се съгласи. Усмихнах се и се опитах да вкарам кош. Положението ми беше много неподходящо и бях почти убедена, че ще пропусна, но топката взе, че се вкара в обръча. Погледнах странно непознатия и улових топката, хвърляйки я към момчето. За жалост, то не успя да отбележи.
"На всеки се случва" помислих си и се усмихнах окуражително.
- Деметра - отвърнах като се усмихнах и вкарах още един кош - Мм, не, май няма да бъде нахално. - засмях се и оставих топката.
- В тази жега един сладолед ще ми подейства много добре - усмихнах се отново и излязохме от игрището - Някъде наблизо имаше сладоледаджийница, ако не ме лъжат спомените - казах замислено след малко - Ти какво мислиш, Итън? Знаеш ли дали още я има?
Наистина отдавна не бях минавала оттук, може би година, затова не знаех дали не е затворена. Което щеше да е жалко, защото правеха уникални сладоледи. Обърнах поглед към момчето и слънцето ме заслепи.
- Офф, защо не си взех очилата? - оплаках се на глас и се засмях, чакайки реакция от страна на момчето.

-Ако не се бъркам, трябва да е отворена, защото всеки ден съм там. - засмях се и заедно с Деметра продължихме да ходим по тротоара към финалната ни дестинация, където щяхме да получим доза прохлада. Влязохме вътре и се запътихме към щанда, където бяха наредени сладоледите, от които да си избираме. Както винаги, получих това, което искам без да казвам, защото вече знаеха какво поръчвам по принцип. След като и Демс даде своята поръчка, си намерихме маса и седнахме да хапнем. Да, но не... Изглежда днес ръцете не ме слушаха и се накапах. Засмях се и казах:
-Е, изглежда днес не ми е ден... - засмях се и помолих момичето да ме извини за момент. След около минутка-две се върнах в що-годе нормален вид и с две безалкохолни, като с широка усмивка седна при момичето и погледнах през прозореца:
-Аз черпя. - казах през смях и подадох едното безалкохолно на Деметра.

- Тогава не се бъркаш - засмях се и влязохме в сградата.
Беше абсолютно същата каквато я помнех отпреди няколко години. Изобщо не се беше променила - същите натрупани рафчета с фунийки, кофички, купчини сладолед и глазури. Рай за окото просто. Сега си припомних защо я обожавах.
Огледах се, за да си избера сладолед. Но беше малко трудно, имаше хиляди и хиляди видове. Накрая си поръчах лимонов и шоколадов. Жената ми го подаде любезно и се усмихнах.
Тръгнахме да търсим маса, но пък Итън се окапа. Погледнах му блузата - не си личеше много, но все пак беше гадно. Можех да му помогна с магия, но исках поне един следобед да ми е нормален, а и щях да се разкрия в препълнено с хора магазинче.
- Да, няма проблем - казах и като поех сладоледа му, седнах на една маса в дъното. След малко се върна с две бутилки безалкохолни и изчистена тениска.
- Нямаше нужда - казах мило и се усмихнах - Благодаря! - отпих жадно от напитката - Нахална съм, но на колко си? - попитах любопитно и започнах да ближа сладоледа. Ммм, колко многоо обичах сладолед.

-На 21 човешки и... ами на 21 и една години съм. - засмях се, като реших да си премълча какво съм всъщност, така че просто се постарах да държа езика си зад зъбите. Усмихнах се и отпих от безалкохолното. В този гаден и горещ ден само това да беше начина да се отървеш от жегата. След като свърших с тази доза безалкохолно, си поръчах още едно. Само това беше спасението в подобни дни, които тегнат в продължение на месеци. Усмихнах се мило на момичето и отпих от питието си. Облегнах се назад и се загледах през прозореца, където тичаха деца и се замеряха, смеейки се. Стана ми някак весело и тази гледка ме накара да се усмихна. Обичах децата и нямаше как да е друго, след като не веднъж ми се е налагало да гледам деца на познати на нашите. Засмях се и казах на Демс:
-Знаеш ли... Всъщност винаги съм имал слабост към малките деца? - усмихнах се и отпих от безалкохолното си.

Още щом каза думата "човешки", усетих, че има нещо необичайно в него. Погледнах странно и подозрително момчето, но то не даде никакви признаци за нещо ненормално. Затова реших нито да питам, нито да казвам каквото и да е било.
Отхапах една парче от сладоледа и ми стана много студено, затова бързо отпих от безалкохолното, за да ми премине. За щастие, имаше ефект, само дето си изпих напитката. Поръчах си нова и се усмихнах на Итън.
- Аз също имам слабост към деца - казах мило и погледнах през прозореца към играещите дечица - Много са сладки и невинни... Жалко, но още ми е е рано да си имам свои - констатирах след малко и погледнах Итън, чудейки се дали е нормален човек или някакво свръхестествено създание.

Реших само за момент да използвам дарбата си и да разбера какво мисли момичето. Усмихнах се плахо и след като отпих от безалкохолното си, казах:
-Всъщност, не искам това да те притеснява, но аз съм върколак и то единствения такъв с дарба за четене на мисли. - усмихнах се плахо на момичето, осъзнавайки, че така единствено мога да уплаша някой, вместо да го предразположа, но вече беше твърде късно да си връщам думите назад, така че нямаше какво друго да чакам освен да ми се случи нещо нелепо, ужасно и отвратително, но реших да оставя нещата да се развиват от само себе си. Отпуснах се назад и се загледах навън, където децата все още си играеха, смеейки се. Беше ми рано да си имам свои, но все пак ми бяха слабост.

Продължавах да се чудя относно произхода на Итън, но след секунди той ме улесни. И то много. Призна си, всъщност, призна ми, че е върколак. И то с дарба. Дарба като моята. За момент се зачудих защо изведнъж реши да ми каже какъв е, но след малко време размисъл, гениалният ми мозък стигна до най-лесното и просто заключение от казаното. Щом можеше да чете мисли, значи бе прочел моите.
"Ето, откъде, умнице!"
Похвалих си се иронично и се усмихнах на Итън.
- Не се безпокой... не си ме уплашил - казах мило след малко и отпих от безалкохолното. Помислих си, че щом момчето ми беше казало, че е върколак, би трябвало и аз да му кажа каква съм. Да, трябваше да го направя. - Аз съм вещица... със същата дарба - казах тихо и се усмихнах плахо.
По объркания му поглед усетих, че не беше очаквал да кажа точно такова нещо. Засмях се лекичко и се замислих какво ли щеше да последва. Загледах се в Итън и видях, че сладоледа тръгва да му се разтапя... И да го изцапа, отново.
- Внимавай! - казах след малко и пак се усетих, че не доуточних за какво точно - Сладоледа... - казах, кимайки към чашата и взех моята, за да не стане същото.

-Добре. - казах аз като се заех със съдържанието на чашата, а след това отпих и от безалкохолното. Усмихнах се на Демс и казах:
-Е, мисля да си взема още един сладолед... Нищо друго не ми остава в тази жега. - засмях се и отидох да си взема един лимонов сладоле, който беше от любимите ми. Върнах се при момичето и седнах на масата като се отпуснах и се загледах замечтан през прозореца. Тялом бях там, но мислите ми бяха другаде. С леко разтърсване на главата се върнах обратно на земята и казах:
-Съжалявам, малко се отплеснах... Е, Демс... Ще ми разкажеш ли малко за себе си...? От кога си тук? Какво ти харесва или не ти харесва в града? Първи впечатления и тем подобни? - започнах да изреждам, когато въздуха ми свърши и ми даде знак, че е време да млъкна, освен ако не искам да колабирам на място.

Кимнах и се усмихнах, заемайки се с моя сладолед. След малко Итън се върна и се замисли за нещо. Обичайно бе и за мен, така че не смятах да го връщам тук, стряскайки го. Беше отвратително, знаех го от личен опит.
- Няма проблем - казах мило и се засмях - Емии първи впечатления няма как да ти кажа, защото съм родена и израснала в Миднайт, но мога да ти отговоря на останалите въпроси. - започнах и отново се засмях, отпивайки от безалкохолното, което бе на път да свърши.
- В града ми харесва, че е много спокоен и красив, няма много... препирни, така да се каже и... всичко, няма нещо, което да не ми харесва - обобщих след секунда и допих напитката си. - Ей сега се връщам - казах и бързо притичах да си взема кола - Ее, какво искаш да знаеш за мен?... На 23 съм, фотограф. Нямам братя или сестри. Вещица съм, както вече ти казах, с телепатични и илюзионични... има ли такава дума? - попитах Итън замислено и се засмях. Не изчаках да ми отговори, а бързо се поправих - Имах предвид, че владея илюзията, телепатията и видения... както и умея да говоря и виждам мъртви хора, които не са преминали отвъд. - изредих на един дъх и виждайки леко объркания му поглед, се засмях. Отпих от колата - Сега е твой ред. Отговори ми на същите въпроси... - подканих го и продължих да си ям от сладоледа.

-На 21 съм, върколак, занимавам се с баскетбол, а града е просто невероятен. През свободното си време се занимавам с история и често прекарвам часове в библиотеката, където се информирам за Миднайт. Четох, че е бил унищожаван и после възстановен наново от нулата. - засмях се, защото осъзнах, че приличам на книжен плъх. Усмихнах се на Демс и казах:
-Нямам представа как ще се развият нещата в града занапред, но изгарям от желание да живея в миналото, когато Миднайт се е състоял от две Кралства. - усмихнах се и довърших сладоледа си. Отпих малко от безалкохолното си и погледнах през прозореца, където слънцето грееше и ми се искаше да съм на някой плаж в момента:
-Е, съжалявам, че те засипвам с исторически факти, но понякога се случва да се отплесна и просто да започна да говоря... ами много. - засмях се и отпих от безалкохолното, като ми се прииска да се разходя малко:
-Е, Демс... Може ли да те открадна за една малка разходка? - засмях се и погледнах навън, където децата се гониха.

Това, което знаеше, можеше и да ми е от полза. Изслушах го докрай и после се усмихнах.
- Ее, ако трябва да знам нещо, мога ли да те ползвам за енциклопедия? - ухилих се, но се надявах да разбере, че всичко е на шега. Но все пак май го казах, с такъв тон, затова добавих:
- Шегувам се. Сама ще си проверя - засмях се и се усмихнах мило на момчето - Няма проблем. Обичам история.
Отпих от колата и направих няколко балончета със сламката, при което напитката щеше да прелее от чашата. Оставих я бързо предпазливо и се зареях поглед нанякъде. Когато Итън заговори, така се бях отплеснала, че цялата подскочих. И пак не чух всичките ми думи. Съсредоточих се и схванах смисъла.
- Мм, трябва да помисля, може да нямам празно място в графика - усмихнах се загадъчно и се засмях - Шегувам се. Хайде - станах и се замислих дали съм платила. Да, бях го направила.
- Еее, къде смятам да ме заведеш? - попитах, когато излязохме под жаркото слънце и за пореден път съжалих, че съм си забравила очилата.

-Ами лято е... Така, че предлагам плаж, разходка до някой бар... Или каквото решиш. - усмихнах се и след това двамата излязохме навън. Усмихнах се плахо и заедно с момичето се отправихме към едно малко местенце, откъснато от любопитните погледи на хората, които постоянно те изпиват с очи. Засмях се и двамата с момичето се отправихме към плажа. Отдалечихме се от погледите на любопитната тълпа и без да исках се отплеснах.
-Преди тук се е намирало Източно Кралство Миднайт, което се славело с галантност и възпитание. - усмихнах се и си дадох почивка от историческите факти и събития. Засмях се и за пореден път се извиних на Демс:
-Аз малко прекалявам с книжките и историите, но не бих имал против да изживея случилото се тогава, но само от части.

Мм, добра идея беше. Може би водата щеше да ни охлади поне за известно време. Кимнах с усмивка и се насочихме към плажа.
- Не, не се извинявай - казах след малко, заслушана в разказа му - Обичам историята, както ти казах, и ми е приятно да слушам за нея - признах си и се усмихнах - Особено ако е за Миднайт.
Продължихме да вървим към плажа, замислена над думите на Итън. Кралство Миднайт - много малко знаех за точно тази част от историята на града.
- Какво още знаеш за историята на града? - попитах го с усмивка и осъзнах колко глупав е въпроса ми - И по-специално за кралство Миднайт? - доуточних и видях, че сме стигнали до плажа.
Събух се, защото с кецове трудно се вървеше по пясъка. Усетих как той ме парва, но това чувство бързо отмина - може би свикнах с него. Седнах покрай брега и погледнах Итън.
- Ако искаш да ми разкажеш, естествено - засмях се и вдишах от морския въздух.

-Преди много, много, много години Миднайт е бил разделен на две основни Кралства. Източното било управлявано от Крал Върколак и Кралица Вампир, а сина им бил Хибрид между двете раси. Той се влюбил в едно момиче - принцеса вещица от Западното Кралство. Майката на момичето била Самодива, а баща й - Вещер. Любовта на двамата останала тайна и била причината двете Кралства да воюват постоянно, но младите влюбени престъпили всички граници и норми, вярвайки, че ще обединят Кралствата и ще спрат войните, което довело до наказание с изгнание на двамата влюбени, а двете кралства продължили битките си през вековете, като лека-полека се появиха двата Ордена. - приключих с историята и се загледах как вълните миеха брега на плажа.
-Вярва се, че Лунният камък е бил подарък за момчето, с цел да се предпази от открадване и да му донесе щастие. Според фактите обаче, камъкът все още е заровен там, където са били отпратени двамата влюбени.

Слушах в захлас историята, която разказваше Итън. Винаги историята на Миднайт ми е била много интересна, но странно защо никога не съм ходила в библиотеката, за да се интересувам от нея. Определено и това трябваше да впиша в големия списък с пропуски, които скоро трябваше да запълвам.
Когато Итън завърши... хм, разказа си, се усмихнах на себе си и настъпи тишина, нарушавана само от равномерното разбиване на вълните в брега.
След малко се обърнах към момчето и се усмихнах.
- Въпреки че съм в единия Орден, не знаех историята му - казах тихо и вдигнах рамене - Определено това е голям пропуск за мен - усмихнах се - И... като подхванахме темата с Ордените - ти членуваш ли в някой?
Попитах и премижах, заради слънцето. Стана ми топло, прекалено топло. Бяхме на брега, но не и във водата.
"Какво чакаш?" попита гласчето в главата ми и прищрака с пръсти. Явно и на мен ми прищрака, защото станах и бавно започнах да навлизам във водата. С дрехите. След малко се отпуснах на течението и обърнах към Итън.
- Водата е страхотна! Изпускаш много - провикнах се и се усмихнах мило.

-Всъщност съм далеч от тези неща, защото не си падам по разбиранията на нито един от двата ордена относно обикновените хора. - усмихнах се и седнах на пясъка като обвих коленете си с ръце. Загледах се в морето и се замислих за родното си място, което страшно много ми липсваше. Усмихнах се на Демс и й казах:
-Е, днес май научи доста за миналото на Миднайт, макар че повечето неща ги няма в библиотеката. - засмях се и без да се замислям, се проснах на пясъка, като се загледах в небето, където облаците се гонеха и приемаха различни причудливи форми. Усмихнах се плахо и след като приключих с разказа си за града, двамата с момичето се изправихме и казах някак отнесено:
-Ако искаш, можем да отидем до библиотеката на града и да се информираме за историята му и най-важното около него... Как ти се струва?

- Чудесна идея! - съгласих се с усмивка и станах, изтупвайки пясъка от дрехите си.
Вървейки по плажа, си мислех, че в библиотеката мога да науча повече неща
от историята на града. Да, можех да използвам времето, докато съм така и така там, да се поразровя за вещерството. Умът ми влизаше в главата, лека полека. Жалко, че бе маалко късно за това.
Погледнах Итън и му се усмихнах. Определено щях да запомня този ден, седмица, каквото и да беше. След малко бяхме до библиотеката и влязохме.
Вътре беше прохладно и много приятно. Вдишах голяма глътка въздух и показах личната си карта на библиотекарката, която ни попита дали знаем къде се намират търсените книги.
- Знаем ли? - попитах през смях, поглеждайки момчето. Итън кимна леко и отидохме към онзи раздел.
Огледах рафтовете с очи и се опитах да сподавя учудването си. Не бях влизала в библиотека от може би четири години, даже и повече. Бях забравила колко много книги имаше.
Прокарах показалец по няколко от книгите, проверявайки заглавията. За около десетина минути, нищо не намерихме. Изведнъж се натъкнах на една книга "Възход и падение на Кралство Миднайт".
- Хей... Итън - обърнах глава, за да видя момчето - Виж това...
Отидох до масичката и разгърнах книгата, сядайки на един от столовете. Усмихнах се и започнах да чета пролога.
- Май открихме правилното четиво - казах след малко, прокарвайки пръсти по корицата.

-Май е така. Макар, може да има и още. - усмихнах се и седнах до момичето, като се загледах в книгата. Страниците бяха леко пожълтели, което говореше, че книгата е малко по-старичка от колкото се очакваше. Усмихнах се на момичето и продължихме да четем, като се натъкнахме на доста интересни неща от историята на града, когато е бил Кралство... Усмихнах се и когато Демс обърна страницата, ми се стори, че има нещо нередно... Страниците сякаш бяха залепени с нещо:
-Погледни тук... - с момичето разлепихме страниците и започнахме да четем. Не можех да повярвам на очите си. В книгата се споменаваше за някакъв Джошуа, който прекратил битките. Бил Хибрид. Очите на момичето се разшириха от учудване.
-Демс, какво има? Какво видя? Познаваш ли го? - изстрелях въпросите си един след друг и зачаках момичето да ми даде отговор на всеки един поотделно или пък заедно.

Кимнах и се заех да чета, заедно с Итън, страниците от книгата. Изведнъж стигнахме до две залепени страници и щом с мъка ги отлепихме, стараейки се да не ги скъсаме, все пак, се учудих, виждайки написаното. Не, определено бях прочела нещо друго. Върнах се в началото и започнах отново да го чета, този път много по-бавно и внимателно. Не, не бях сбъркала. Бях прочела правилно, въпреки че не успявах да го проумея.
Започнах да мигам на парцали, мъчейки се да схвана написаното. Слабо чух, че Итън ме пита нещо.
Кимнах бавно и погледнах момчето.
- Да, познавам го.
Не бях сигурна какво точно да кажа. Не ми се искаше да излъжа, но пък и не бях сигурна какво да кажа. Най-сетне реших да се изразя донякъде.
- Бегло... Виждала съм го... тук и там. - допълних и затворих шумно книгата. Усмихнах се бодро, разтърсвайки глава и се изправих. - Искаш ли да потърсим в друга книга? За Западното кралство? - попитах, приятно разсеяна - Не видях почти никакви подробности за него тук.

-Нека видим какво друго ще открием за историята на Миднай Сити преди да се превърне в град. - усмихнах се плахо и започнахме да търсим книгата за Западното Кралство. Докато момичето проверяваше в единия ъгъл, аз започнах да се разхождам по дължина на редицата, почуквайки с ръка по лавиците, когато едно "леко" четиво от около 1000 страници падна отгоре ми с цялата си сила. Вдигнах книгата от земята и я занесох на момичето. Преди това се зачетох и видях същото име на същия човек отпреди малко. Не можех обаче да проумея каква е връзката му с двете кралства и защо фигурира в две коренно различни истории, които ги свързва само и единствено войната и името Джошуа... Защо си спомних, че още някъде бях чувал това име точно в този момент? Усмихнах се плахо на момичето и се зачетохме в книгата, като тягостното мълчание и тишината тегнеха над нас:
-Е, намери ли нещо интересно? Все пак удара е трябвало да си струва. - засмях се и се огледах наоколо. Само ние бяхме в Историческата секция в момента.

Прокарвах пръст по една от лавиците. Нищо не откривах, за жалост. Аа, вече започнах да се ядосвам. И тъкмо щях да използвам магия, за да намеря книгата, чух едно "тууп!". Обърнах се рязко и видях някаква книга на земята.
Отидох до Итън, ала така и не видях заглавието и' - момчето я бе отворило преди това. Усмихнах се и сведох поглед, започвайки да чета.
Историята наистина бе уникална, не бях виждала такава преди. Но след няколко реда отново видях името на Джо. Колкото повече четях, толкова повече се убеждавах, че силите му наистина са огромни и че наистина съм късметлийка, че го познавам. А както и това, че има огромна роля в историята на Миднайт.
- Оооу - възкликнах изненадано и вдигнах глава - Ееми, мисля, да. - казах бързо и проследих няколко абзаца с пръст - Най-важното мисля, че е това. Мисля, че ще е по-добре да си го прочетеш, защото в обясненията изобщо не ме бива - засмях се, подавайки му книгата.
След малко момчето вдигна поглед и видях, че ме гледа леко подозрително. Дали не бе заради Джош? Определено можеше да направи връзката. Но все пак се направих, че нищо не съм си помислила и се усмихнах.
- Какво? - попитах най-сетне, защото Итън отново бе втренчил поглед в мен.

-Мисля, че някъде съм срещал това име, но не мога да си спомня кога. - усмихнах се плахо и върнах книгата на мястото й. Все трябваше да има някаква връзка между името на града и това на Джошуа, но нямаше. Главата започна да ме цепи, което не беше никак на добре, защото това значеше, че мисля,а това не водеше до нищо добро... Никога ама никога... Усмихнах се на Демс и й казах:
-Е, предполагам, че за днес поех достатъчно информация... Имам чувството, че главата ще ми се пръсне и ще съжалявам, че дойдох в библиотеката на града. Подканих момичето да излизаме, като през целия път не спирах да мисля за Джошуа и връзката, която има неговата персона с града, но това сега не бе най-важното, така че просто се оставих на течението на живота.

- Може да си го срещал, много вероятно е - съгласих се, въпреки че ума ми работеше на хиляди обороти - Но може да съвпадат имената, това също е възможно - усмихнах се и станах, прибирайки стола към масата.
Обърнах се към Итън учудено. Заболяла го е главата? След толкова малко? Аз можех стотици повече да прочета, преди да гръмна. Но все пак нямах избор.
- Еми да вървим тогава - дигнах рамене и тръгнахме към изхода.
След няма и минута, отново бяхме под жаркото слънце, където имах чувството, че ще се разтопя.
Тръгнахме безцелно нанякъде. Примижах, защото слънцето ме заслепяваше. Защо бях такава забравана?! Изведнъж се спрях и Итън ме погледна странно. Вдигнах показалец, искайки да кажа "Една секунда само!". Огледах се - улицата бе пуста - и се усмихнах доволно. След миг в ръката ми се появиха два чифта слънчеви очила. Сложих едните, а другите подадох на момчето.
- Ето, не знам дали такива ти допадат, но все пак ще помогнат.
Вдигнах рамене и се усмихнах, продължавайки да вървя. След малко стигнахме до една детска площадка. И тя беше празна. Огледах люлките на синджири - от години не се бях качвала на тях. А днес беше странен ден. Не знам какво ми хрумна, но отидох и седнах внимателно на нагорещената седалчица. Залюлях се леко и се засмях.
- Ела, ако искаш. - провикнах се към Итън - Забавно е.

-Така изглежда. - усмихнах се и отидох при момичето, като седнах люлката до нея. Усмихнах се плахо на момичето като лекичко се залюлях като се върнах в детските си години, когато правех същото, но с родителите си. Леко поклатих глава и се върнах на земята като продължих лекичко да се люлея. Обърнах се към Демс и й казах:
-Какво ще кажеш за една малка обиколка на града с лодка? Имам предвид - би било супер яко да обиколиш града, но да не мърдаш. - засмях се и скочих от люлката, но координацията ми изневери и паднах на земята. Засмях се и станах, изтупвайки прахта от себе си, а след това се обърнах към момичето и казах:
-Е, как ти се струва да си направим едно малко пътешествие около града без да пътешестваме? - засмях се и зачаках да получа отговор от Демс, която все още се люлееше.

- Ммм, защо не - усмихнах се на Итън. Детското явно надделяваше в мен, защото продължих да се люшкам като петгодишно момиченце. - Ще бъде забавно, така както го описваш.
Осъзнах, че няма да е лошо да сляза от люлката. И го направих. Ама така, както само аз си знаех - все едно никой не ме видя. Такъв прахоляк се вдигна, че за няколко секунди не виждах нищо. Закашлях се, чух, че Итън също.
- Извинявай - погледнах виновно момчето и го погледнах мило - Ее, ще тръгваме ли?
Базата не бе далеч. След около петнайсет-двайсет минути стигнахме и наехме една лодка. Настанихме се вътре и се огледах около си. Имаше гребла, жилетки и някакво чудо, което не го знаех какво е.
- Накъде? - попитах въодушевено и погледнах Итън.

-Около града и у нас. - засмях се и започнах да греба, като гледах колко прекрасен е всъщност града. Усмихнах се галантно на момичето и продължихме да се носим по спокойните води на реката около града. Засмях се и казах на Демс:
-Е, как ти се струва обстановката в Миднайт? - засмях се и продължих да греба усилено, като не спирах да поглеждам около себе си, за да не взема да ни потопя като в "Титаник". Като по чудо всичко беше наред, но се уморих малко и затова оставих греблата и си казах "Малко почивка!". Наведох се лекичко и потопих ръка във водата, която беше приятно топла. Искаше ми се да поплувам, но би било неуместно и невъзможно, така че просто се отпуснах и продължих да си играя с водата. - усмихнах се мистериозно и погледнах безоблачното небе, което беше великолепно.

- Чудесно! – засмях се и погледнах към греблата. Ако можех да греба, определено щях да помогна на Итън, ама не можех... И по-добре да не ги пипах в този случай, защото като си се знаех каква съм, можеше или да преобърна лодката, или да цапардосам Итън по лицето или друга част на тялото, при което той да обърне лодката. Но пак щеше да е моя вината...
Стоях кротко и се оглеждах – единственото нещо, което нямаше да навреди на мен, момчето или състоянието на лодката. Миднайт наистина бе прекрасен, особено по вода, гледан от вода. Опа, трябваше да отговоря.
- По-прекрасна от това не може и да бъде, просто нямам думи, с които мога да ти обясня – възкликнах малко след зададения въпрос и се замислих върху последните ми думи – Всъщност, имам думи, но съм сигурна, че и да ти обясня, няма да ме разбереш – засмях се и започнах да си играя с опашката.
След малко спряхме и Итън започна да си играе с водата. Прииска ми се, гледайки го как се забавлява. Но имаше един проблем – малко се панирах – ами ако обърна лодката? Щеше да е конфузно... и унизително. Но пък щом момчето не я обърна, не би трябвало аз да успея. Да, няма как да я обърна. Кимнах си бързо на себе си и загребах шепичка вода и започнах да премятам течността от едната шепа в другата, и обратно. Докато водата не изтече – а това стана след няма и десет секунди.
- Знам едно езерце наблизо, ако искаш можем да отидем дотам – предложих след малко и загребах още малко вода, продължавайки с безсмислената си игра.

-Напълно съгласен съм. - усмихнах се окуражително на момичето и започнах да греба в посока на езерото, за което ми говореше Демс. По средата на пътя се засмях и за момент оставих греблата и казах през смях:
-Ами мисля, че почти стигнахме до мястото, за което говориш. Между другото, като заговорихме. Това е езерото, при което са се срещали принца и принцесата на двете Кралства преди да бъдат заточени някъде извън града. - за щастие се усетих на време, че пак го избивах на история, затова се спрях и погледнах Демс със широка усмивка...
-Ами аз...такова... Съжалявам, но когато видя дадено място, пълно с история и веднага се отплесвам... Навик, стар като света. - обясних набързо и след това продължих да греба, когато вече бяхме на територията на езерото, където са се случвали и срещите. Усмихнах се на Демс и глуповато попитах:
-А сега? Сега какво?

Заслушах се с интерес в разказа на Итън, но той след секунди свърши. Усмихнах се широко, силно стараейки се да не се засмея. Поклатих глава и премигнах няколко пъти.
- Няма за какво да съжаляваш... Обичам историята, пак ти го казвам.
Усмихнах се отново и след малко бяхме на брега на езерцето.
- Емии, може да се поразходим... с лодка де... или да поплуваме – замислих се, загледана във водната повърхност. – Мм, значи тук се е срещнала двойката със забранената любов? – полюбопитствах през смях и погледнах момчето. – Сериозно, искаш ли да поплуваме? – наистина бях сериозна и исках да разбера какво мисли.
Но все пак това бях аз, не се влияех от чуждото мнение. Скочих в плитчините и тръгнах заедно с лодката, изчаквайки отговора на Итън, като междувременно се радвах на приятната вода.

Без да се замислям много, скочих във водата и заплувах, за да настигна момичето. Засмях се и след като отметнах косата от лицето си, напръсках момичето с вода. Усмихнах се плахо и излязох на брега, като потопих краката си във водата. Погледнах нагоре, а след това и към момичето и казах:
-Е, това безспорно е едно от най-любимите ми места, така че няма как да откажа да се поразходя малко. - усмихнах се и се облегнах назад, като се загледах в небето, което беше толкова дълбоко и безбрежно. Усмихнах се мистериозно и след това леко се надигнах като казах на момичето:
-Знаеш ли, че тук наблизо има една пещера, която много бих искал да разгледам. Четох, че била много тясно свързана с главните събития в Миднайт и искам да видя защо точно. - засмях се и зачаках да получа отговор от момичето.

- Хееей - викнах му раздразнено-учудена от действията му - Не е честно! - но и аз започнах да го пръскам, но завървях бавно назад към брега и след малко седнах в плитчините, близо до Итън.
- Мм, пещера... Звучи ми страхотно! - усмихнах се и станах бързо, вдигайки порой вода, заедно с мен. Напръсках малко, ее, малко е относително казано, момчето и свих виновно рамене.
- Извинявай... - погледнах го невинно и се засмях лекичко - Ти водиш!
Тръгнах след Итън, промъквайки се между растителността. Пещерата не бе далеч. След около петнайсетина минути стигнахме до нея и влязохме вътре. Студеният въздух ме лъхна изведнъж и потреперих лекичко.
- Брр, малко е хладничко - поясних, оглеждайки се около си - Но наистина е великолепно! - възкликнах и пристъпих напред, но се подхлъзнах и тупнах на земята, хлъзгайки се до края на пътечката. Погледнах Итън и се разсмях, опитвайки се да стана - Много съм непохватна...

-Не само ти, така че... - засмях се и се огледах наоколо. Усмихнах се окуражително на момичето и се подпрях на една от студените и влажни стени като се загледах в красивите сталактити и сталагмити. Отпуснах се и седнах на земята като започнах да си рисувам в пръстта различни и всевъзможни фигурки. Погледнах стената и видях нещо гравирано... Не можеше да бъде. Обърнах се към момичето и попитах:
-Демс... Случайно да познаваш някой си Джош... Тук е изписано името му... - усмихнах се и посочих мястото, където беше гравирано името на Джош... Обърнах се към момичето и казах:
-Май станаха доста съвпадения за един ден, а? Първо книгата, а сега и тук... Може и да не става дума а един и същи човек, но все пак ми е любопитно дали случайно не знаеш нещо и ти.

След може би десетина опити да се изправя, най-сетне успях, и то да остана на краката си. Какъв напредък, някой трябваше да го отбележи! Засмях се лекичко на изчанченото си съзнание, а и на думите на Итън, и отидох до него, за да видя какво точно гледа.
"Ууу, Джо! Сериозно ли? Да не ме преследваш?!?" ядосах му се, въпреки че знаех, че не момчето не е виновно, че го има навсякъде. Все пак нали бе на 1500 години, сигурно затова.
- Аамии предполагам, че да отричам, че е съвпадение, ще стане банално, нали? - погледнах го миличко и започнах да се смея, но след малко се наложи да се овладея. Държах се като пълен идиот, а бях в пещера, с момче, което познавах от няколко часа. Не можех да се държа по-добре, просто!?!
- Съжалявам! - оправдах се след малко и го погледнах сериозно - Емиии знам... малко... доста - извинителният ми поглед изобщо не бе достатъчен, със сигурност - Добре, де, средно между двете. Ама със сигурност, няма да е много умно от моя страна да започна да разказвам на върколак, който познавам от няколко часа, че наистина не е съвпадение и става въпрос за един и същ 1500-годишен хибрид, направил всичко описано и гравирано - обясних хипер бързо без да мисля какво казвам, но след секунди осъзнах и погледнах Итън миличко и запърхах с мигли.
- Опаа! - възкликнах виновно и изчаках реакцията на момчето.

-Значи не е съвпадение и Джош е същия Хибрид, за който се говори в книгата. Неговото име е написано тук и определено го познаваш, но ще те разбера ако не искаш да ми кажеш. Все пак се познаваме само от няколко часа. - усмихнах се мило на момичето и се огледах наоколо. Нещо ме караше да мисля, че и преди съм чувал, но четенето на мисли бе попречило на нормалното функциониране на моите собствени. Засмях се и казах на момичето:
-Е, ще имам ли честта да ме въведеш за Джош или ще сменим темата и пак ще минем на история за Миднайт, което ми напомня един точно определен пасаж "...и тогава един Хибрид промени съдбата на Миднайт, спирайки Ордените и помагайки града да се възстанови..." - усмихнах се мило и зачаках да получа отговор от момичето.

- Ноуп, изобщо не е съвпадение - кимнах след малко и се усмихнах. Отворих уста, за да кажа нещо, но нищо не измислих, затова я затворих и се направих на приятно разсеяна. Изчаках да видя какво още ще каже и накрая въздъхнах.
- Същият Джош! - отбелязах и погледнах Итън - Емии в какво точно да те въведа? Смисъл, аз изстрелях без да искам най-важното преди малко, ти допълни друго важно... - наистина се замислих, какво ли да му кажа после...
- Честно, малко не се сещам какво важно друго... Малкоо е импулсивен и изобщо не се държи като да е на хилядолетие и половина.
Засмях се и започнах да разглеждам по-подробно гравираните рисунки. Наистина бяха уникални - не разбирах всичко по тях, но пък нещо в тях ми допадаше. След малко се сетих, че Итън ми бе заговорил за история...
- Аа ти знаеш ли нещо друго за мистериозният Хибрид, което да е част от историята на града ни?

-До колкото си спомням и няколко факта за Джошуа. Имам предвид за неговата импулсивност. Пише се, че докато бил в Източен Миднайт, до такава степен ядосал Краля, че бил хвърлен през прозореца, но никой не знаел, че е Хибрид... А относно Ордените... Четох, че по принуда е бил в Ордена на Мрака, но въпреки всичко саботирал и двата Ордена и когато войната приключила помогнал за възстановяването на града. Успял е да предотврати следващият сблъсък на града с кометата и след това за момент е напуснал. Когато се върнал, научил повечето създания да живеят в хармония и мир. - усмихнах се, като поставих точка на историята си и казах на момичето:
-Ами това научих за Джош след всичките си проучвания относно историята на града, но много ми се иска да се запозная с него лично. - засмях се и седнах на един камък.

- Изцяло в негов стил - казах през смях, когато Итън приключи. - Еее, доколкото го познавам, де - доуточних и седнех до камъка, намиращ се до този, върху който бе седнало момчето.
- Мисля, че може да се уреди, ама не знам със сигурност - казах след малко, като го погледнах - Тоест не съм сигурна дали ще стане... сега.
Загледах се в рисунките, напълно отвеяна. След малко чух, че Итън ми говори за нещо, но не чух какво точно. Погледнах го объркано и за да не го карам да го повтаря наново, се шмугнах в съзнанието му. Но какво ставаше този път!? Нещо нищо не ставаше. Дори и с телепатия не можех да разбера какво искаше да каже.
- Ъъ какво? - казах объркано и поклатих глава - Бях се отнесла, за Джош ли говореше? - офф, как можех да съм такъв заплес. Просто бях непоправима.

-Всъщност нищо не казах след това за него, но няма значение. Е, от колко време живееш в града и може ли да ми препоръчаш местенце, където да преспя за нощта. Апартаментът ми не е напълно завършен и няма къде да се настаня за нощта. - засмях се и станах от камъка, като започнах да оглеждам замислено пещерата. Усмихнах се мистериозно и казах на момичето:
-Май някой си живее тук и ако реши да дойде, непременно ще ни съди за влизане с взлом, така че предлагам да излизаме от тук и да отидем на някое по-... ами по-оживено местенце, където можем да хапнем и пийнем по нещо. - усмихнах се приветливо и подканих момичето да излизаме от пещерата, но непохватността ми си каза думата и паднах на земята. Направо забих нос... Изтупах се и се засмях:
-Добре съм... е, поне физически...

- Дообре, значи нищо не съм изпуснала - усмихнах се и се замислих над въпроса му - Ееми откакто се помня, така че бих казала, че мога да ти препоръчам... Само да помисля малко - доуточних и отново се замислих.
Нямаше много вероятности. Или в хотела, или... но пък, дали бе правилно?
- Емии единственото, за което се сещам, е хотела - усмихнах се и малко се зачудих дали да кажа следващото нещо, което си бях наумила. - Или пък може да останеш при мен, ако е за една нощ.
Ее, престраших се да го кажа и след малко станах с Итън, напълно подкрепяйки твърдението му, че трябва да се махаме.
- Добре, хайде тогава да се махаме оттук - усмихнах се и заедно излязохме от пещерата. Слънцето вече клонеше на запад - ее, бе в началото, но все пак. - Преди телепортирал ли си се? - попитах след малко, защото изобщо не ми се вървеше, чувствах се уморена.

-Само веднъж и съм наясно как да се справям с резултатите от това.... нещо. - засмях се и се замислих дали наистина искам да се телепортирам, но най-сетне се престраших и казах на момичето смело и с блага усмивка на лицето си:
-Е, нека се телепортираме! - подканих момичето и се поизчистих от прахта. Погледнах към слънцето, което беше на път да залезе и си спомних пак за библиотеката, книгата и Джошуа... Защо ми изглеждаше толкова познат от някъде? Нямах намерение да се ровя из мозъка на момичето, но определено очаквах да науча повече за Джош или да... Ами нямаше определено значение какво, но все пак подобни персони ми бяха любопитни и интересни. Просто нещо в начина им на мислене и поведение ме кара да ги смятам за уникати без дубликати.

Засмях се лекичко. Наистина единственото, което мразех при телепортацията, бе резултатът от нея. И все още ми бе трудно да потискам появилото се чувство. Погледнах към момчето и се усмихнах мило.
- Добре тогава! - кимнах и си поех дълбоко въздух, за да не стане впоследствие някой гаф. - Готов ли си? - попитах и щом видях положителен отговор, го хванах за ръката и ни телепортирах.
Отначало ми бе малко трудно да реша къде точно да ни заведа, но после си казах, че ще е най-добре някъде на центъра. И точно заради това секунди по-късно се озовахме в центъра на Миднайт. Отворих очи и отново си поех дълбоко въздух, а след което издишах, за да премахна онова тъпо и гадно чувство.
- Добре си, нали? - обърнах се към Итън, когато бях в състояние да говоря - И сега, накъде? - попитах още веднъж преди да ми е отговорил, затова зачаках отговор.

Телепортацията стана бързо и без непредвидени усложнения, така че просто се усмихнах и казах на момичето, което се бореше с тъпото чувство:
-Ами накъдето кажеш. Лично аз нямам претенции, така че ти водиш. Единствената причина да съм тук е интересната история на градчето. - засмях се и се огледах наоколо. Светлините правеха мястото още по-специално и привлекателно, но въпреки това си беше оживено. Засмях се и се огледах наоколо като се обърнах към момичето като казах през смях:
-Предложения за интересни дейности, с които може да се занимава човек наоколо? - усмихнах се и се загледах във витрината на един магазин за антики. Беше ми много интересно какво ли може да се намери свързано с историята, но подтиснах порива си и казах на момичето:
-Е, предложения?

Ооо, мразех тези думи - "Ти водиш". Започнах да имам фобия от тях. Просто не винаги измислях готини идеи и понякога просто експлодирах. Усмихнах се на момчето и се замислих. Точно в този момент идеите започнаха да ми се изчерпват. Той се интересуваше от история, а Миднайт бе пълна с такава, така че все пак можех да измисля нещо.
- Еее, ако искаш може да обиколим някои от забележителностите, свързани с историята на градчето... - започнах и видях, че се е вторачил в близкия антикварен магазин. - илии пък да се поразгледаме из антикварните магазини, като този тук - посочих с поглед и лекичко се засмях.
- Честно, в момента нямам много интересни идеи... - признах си след малко и го погледнах извинително - всъщност нямам никакви - допълних и се засмях, оглеждайки се наоколо.

-Определено! - казах ентусиазирано и двамата с момичето влязохме в магазина, като започнахме да се оглеждаме наоколо. Определено умирах за подобни места и тук се чувствах в свои води. Усмихнах се и започнах да се разхождам между рафтовете. Тук беше толкова тихо и спокойно, че имах чувството, че съм си у дома в леглото. Разхождах се и разглеждах всички книги и древни дрънкулки, когато се натъкнах на нещо невероятно, което висеше окачено на стената. Повиках Демс с ръка и изсъсках през зъби:
-Какво прави този жезъл тук?!? Няма начин да знаят за какво служи иначе досега да бъде докопан от някой от Ордените... Това е жезълът, с който Хибридът е отклонил кометата... Не съвсем, но все пак достатъчно. И освен това върши работа при толкова много магически ритуали. Няма как да се... Трябва да го купим на всяка цена... Не бива да попада в грешни ръце. Имам предвид, че то принадлежи на Джош и няма да е зле да му го пазим от неподходящите лапи.

Веднага щом влязохме в магазинчето, се насочих право напред към рафтовете и започнах да се оглеждам наляво-надясно. След секунди уникален старинен фотоапарат грабна окото ми и отидох бързо до него, започвайки да го разглеждам. Наистина беше уникален - за пръв път виждах подобен - може би беше на стотина, даже и повече години. Истинска антика! Улисана в разглеждането - все пак това си бе магазин, дори и антикварен - когато Итън ме повика така се стреснах, че за малко да изпусна апарата. Отидох бързо при него и се вторачих в нещото - ее, секунди по-късно разбрах, че е жезъл - което гледаше момчето.
- Как може да е тук тогава?! - попитах го учудено и все така тихо, вперила поглед в жезъла. Добре, че бе Итън, иначе дори и да бях влязла, нямаше да ми направи впечатление. Но сега, сега като го гледах, смътно си спомних, че май в една от книгите - май тази, която бе паднала върху главата на Итън - го имаше прерисуван.
- Да, прав си... Трябва да го вземем! - казах след малко, кимайки - И да му го върнем, естествено.
Усмихнах се леко на момчето и повикахме продавача, питайки го за цената на артефакта. Господинът ни каза, при което малко се учудих, но за и започнах да си търся портмонето.
- Да си разделим парите? Имам малко повече от половината - казах на Итън, но мислено и го погледнах, очаквайки отговор.

-Няма нужда... Аз ще заплатя всичко. Не си длъжна да се занимаваш с моите приумици. - натъртих на последната дума, защото не исках продавача да разбере за какво ми в подобна дрънкулка. Накрая той се престраши и каза:
-Вие сте първите, които дават толкова много пари за нещо напълно безполезно. - щом чух тези думи се успокоих и се усмихнах любезно на господина. Взехме жезъла и излязохме навън. Започнах да го оглеждам, но без да исках докоснах нещо и жезълът се смали колкото химикал.
-Леле, това е яко! - възкликнах аз и се усмихнах, като започнах да си го подхвърлям от ръка в ръка, но все пак внимателно. Усмихнах се на момичето и казах:
-Съжалявам, но не можех да позволя да дадеш сума пари за нещо, което дори може да ти се стори толкова безполезно. - усмихнах се виновно и продължихме да вървим по булеварда, когато стигнахме едно междублоково пространство, което водеше направо в един парк. Усмихнах се и кимнах на Демс да минем от там. През цялото време не спирах да гледам жезъла:
-Невероятно е, че го намерихме, а още по-невероятно е, че никой не знае нищо за него.

Стрелнах Итън с поглед, пълен с възмущение и раздразнение и точно отворих уста, за да възразя, когато той вече подаваше сумата. Въздъхнах леко ядосано, но реших да не започвам да споря, защото никога не излизах победителка в такъв вид спор. А и пред продавача нямаше как, затова просто свих рамене и последвах момчето навън.
Засмях се лекичко и погледнах жезъла - беше тоолкова малък. А след това отново погледнах момчето.
- Можехме да си го разделим! А и за мен не е безполезно! - този път реших да му кажа мнението си, тоест, да му се възпротивя. - Наистина не го смятам за безполезно, а за важен предмет, който в неподходящи ръце, може да се окаже хипер опасен! - усмихнах се и тръгнах след Итън.
- Определено това е в наша полза! - съгласих се с него и видях един бордюр и се качих на него, ходейки с леко разперени ръце, за да не падна. Сигурно съм изглеждала странно, и смешно.
Погледнах Итън как си играе с жезъла и пак реших да стане на моето.
- Нека да ти дам половината от цената. Моля те! - изтичах леко, за да го задмина, и застанах на пътя му. Изгледах го настоятелно - Настоявам, Итън! - продължавах да го гледам уверено, с ръце, сложени на хълбоците.

» На плажа преди 6 месеца
» Кабинета по История в Гимназията
» Преди няколко месеца, Рим
» Париж, преди 10 месеца
» Къщата на Девон, преди 7 месеца

Дворът на Гимназията, преди два месеца

Дворът на Гимназията, преди два месеца

Similar topics

Similar topics