Лунните лъчи бегло се шмугваха из вече умиращите клони на дърветата, които се подготвяха за зимния си сън. Беше странно как тази бледа светлина можеше да ти покаже верния път, да те върне у дома. Но какво правеха тези, които нямаха дом? Тези, които колкото и да следват луната, нямаше да стигнат никъде, защото всъщност не съществуваше нещо, което да нарекат "дом".
Най - вероятно щяха да са като Ън Джи, чиито стъпки отекваха глухо и умираха в тъмнината.
Сляпо вървеше там, накъдето краката я отвеждаха, усещайки непознатия хладен вятър върху кожата си. Не знаеше къде отива, не знаеше нищо - в момента се луташе като затворник в лабиринт, опитвайки се да разучи територията, толкова чужда за нея.
И така без да осъзнае, момичето вече се намираше насред дърветата, сплели клоните си едни в други сякаш взаимно се готвеха за наближаващата зима. Беше хубаво да знаеш, че поне природата има семейство.
Тъжна въздишка се откъсна от гърдите на Ън Джи - въздишка, която казваше повече от хиляда думи... всъщност значеше само едно, и то беше "самота".
Брюнетката се свлече тежко на мократа пръст, неспособна да контролира тялото си.
Сега, когато беше сама и можеше да захвърли маската на ведрото и слънчево момиче, мускулите й се поддаваха под напора на болката, разливаща се из вените й.
Дори не я интересуваше, че в момента седеше под кал, което беше пагубно за прасковените панталони, които вече бяха неразпознаваеми. Не можеше и да я вълнува факта, че косата й бе разпиляна в непокорни кичури. Отстрани изглеждаше нелепо, но нищо от това нямаше значение.
Единственото, което интересуваше Ън Джи, бе болката, която с невъобразима стигаше до всяка точка на съзнанието и душата й.
Онзи злощастен ден, когато животът й се преобърна завинаги; когато семейството й се разпадна, а тя не успя да направи нищо, защото бе прекалено заета да се бори за оцеляването си. Дори не успя да се сбогува с майка си и сестра си, не може да им каже колко ги обича, не можа да ги помоли да не си тръгват...
Не беше честно! Не беше!
Голям възел заседна в гърлото на Ън Джи, задушавайки я, докато бистрите капчици, плод на тъгата и скръбта, се търкулваха безмълвно надолу по страните й.
Какво толкова бе сторила, за да бъде така жестоко наказана? Защо й отнеха семейството? Нямаше ли право на спокойствие и щастие?
Замъглените й очи проследиха лекото вълнените на реката пред нея - местните я наричаха "Реката на желанията". Ако наистина беше така, дали можеше да изпълни и нейното?
- Какво си въобразявам? Разбира се, че не може. Кой въобще е способен на нещо такова?! - занарежда си на глас Ън Джи, обгърнала коленете си с ръце и поставила брадичка върху тях.
Просто искаше семейството си обратно! Искаше майка си и сестра си живи и до нея. Май искаше прекалено много.
Момичето зарови глава в коленете си, оставяйки косите й да падат като водопади, закривайки лицето й сякаш се опитваше да се скрие.
Уви, нямаше такъв късмет, защото миг по - късно до ушите й стигнаха нечии стъпки, които се приближаваха все повече. Явно някой имаше злата участ да я намери.

"Защо??"
Този въпрос отекваше в главата на Ън Джи като църковна камбана, карайки ръцете й да се свият в нервни юмруци.
Нямаше ли право поне за малко да бъде сама? Не можеше ли да даде израз на емоциите, които я разяждаха отвътре като киселина?
Е, явно засега трябваше да се придържа към първоначалния план - да бъде отново усмихнатото и жизнерадостно дете, за което се представяше, а това всъщност беше доста лесно благодарение на усмивката на непознатия, която заемаше около половината му лице.
Излъчваше някаква топлина и позитивизъм; дали беше заради детската му невинна усмивка или големите, любопитни очи, които в момента разучаваха едно дърво... Ън Джи не знаеше.
Усещаше само как болката бавно изчезва, как сълзите й се губят, а дишането вече не изисква толкова усилия. Всичко ставаше по - лесно, приятно... съществуването сякаш придоби нов облик. Здравите ръце на скръбта отпущаха хватката си около сърцето на момичето, потушавайки разразяващата се буря от чувства.
В момента съзнанието на Ън Джи бе в мир - нещо, което не се случваше, освен ако не вземе дневната си доза антидепресанти, а някой път и приспивателни. В интерес на истината, ако не бяха те, едва ли щеше да се наслаждава на рижавата коса и заразителната усмивка на момчето до нея.
Нещо по - силно от тухла я удари по главата - прозрението, че може би трябваше да се представи, а не да седи в калта и да гледа като вцепенена лицето на Хуа Йо, напълно погълната от желанието да запамети в съзнанието си всеки милиметър от него. Слава богу, че той се бе вгледал в дървото и не забелязваше откритото зяпане на едно може би не-особено нормално момиче.
- О, ъъ, Чонг Ън Джи. Приятно ми е? - с усилия накара думите да излязат от устата й, гласът й треперлив, несигурен и напомнящ за шепота на вятъра. - Не е ли малко късно за разходка в гората? - плоският опит за шега само увеличи срама, който вече главоломно се стоварваше върху Ън Джи, заплашвайки да я събори.
Какво й ставаше? Тя не беше такава - винаги знаеше какво трябва да каже, винаги можеше да предразположи другите. Това бе нейната роля в живота, която тя сама си беше избрала, но сега... защо сега се държеше толкова нелепо и неловко?
Единственото, което можеше да направи сега, бе да седи в калта, дъвчейки до кръв долната си устна, забивайки засрамен поглед в мократа почва и да се моли земята да се разтвори и да я погълне, или да я удари гръм. Просто нещо, което да попречи на горещото й желание да върне очите си на момчето до нея.