Име:
Джейд Лайла-Ан Делакроа
Години:
18
Външен вид:
Тънката й, русолява коса често бе наричана с различни епитети и имена: Овехтяла метла, обгорена слама, изфъран канап. Чудно бе как децата тогава имаха въображение, достатъчно за да опреличават приличната й, даже красива външност на неща, съществуващи на светлинни години от реалността.
Ала тя бе свикнала. Сякаш живота в гетото би се променил...
Дрехите които носеше преди, често бяха на майка й или на сестрите й. Изумително бе колко си приличаха. Може би това се оказа фактора, спасяващ всички им.
Кожата й бе бледа, често хващаща загар през летните, горещи месеци, макар да имаше случаи, в които това не се забелязваше.
Издължената й по рождение фигура, бе като разрез в правилата на обстановката. Мястото, където бе прекарала детството си бе коренно различно от това на всеки един друг.. бял човек.
Помнеше как в квартала се събираха тъмнокожите и я гледаха все едно бе болна от чума. Ала именно тези обстоятелства я научиха на много.
Характер:
Може би най-трудно разбираемата част от всеки един човек бе именно характера му. Хората бяха различни. Колкото животи, толкова различни гледни точки и разбирания. Често околните се отказваха да опознаят характера на Джейд, още след първата приказка която са си продумали. Може би се дължеше на факта, че Лайла-Ан бе цапната през устата и анти-социален тип. Не смяташе за нужно който и да е да я опознава. Макар, че бе достатъчно вредно и иначе, тя отблъскваше всеки, дръзнал да се доближи до нея.
Избухливостта й бе присъща, нищо, че напоследък нямаше заради кого да избухва. Бяха се изпокрили Бог знае къде.
Един единствен път си бе позволила да изпита чувства. И се мразеше заради това. Ненавиждаше всеки който се опитва да й втълпи че тези дяволски неща които се затъкват в гърдите й са хубави. Бе прекалено наранена, което доведе след себе си редица последствя. Едно от които бе, че Джейд Делакроа се превърна в най-голямата кучка, която улиците на Манхатън познаваха.
История:
Ню Йорк бе голям. И колкото повече растеше той, толкова повече и опастността, която го съпътстваше, дебнейки из всяка една тясна и неосветена улица.
Момичето можеше да го потвърди. Ако трябва да бъдем честни именно тази опастност включваше и Джейд. Джейд и бандата й.
С времето тя се бе приобщила, дали защото обстановката го изискваше, дали поради други причини, нямаше кой да знае. Момчетата, играещи ролята на нейни приятели и съотборници често пребиваха невинен минувач, с цел да свият парите му. Те нямаха скруполи. Никой от тях нямаше по простата причина че на никой не му бе нужно. Защото при онзи начин на живот тези неща не съществуваха. Единственото, което бе признато се изчерпваше с "Оцеляваш" или "Умираш"
Външността й твърде много говореше за това, което бе тя отвътре. Всеки можеше да разбере откъде е и какво прави. Славата се носеше и бе нещо което много трудно би могло да бъде потушено. Доказващите тази теза факти, бяха прекално много за да бъдат изказани наведнъж. Но пък доловими с просто око.
Тъмносинята кърпа, на бели плетеници от бодлива тел, бе завързана от задната част на главата й, покривайки малко от челото й и спускайки се зад него. Белият потник, все пак изкалян и омазан в машинно масло от сервиза, в който Джейд работеше, често полепваше по изпотеното й тяло, създавайки й вид на побойница. Каквато действително й се налагаше да бъде. Дългите разпокъсани джинси, допълнени от стари футболни гуменки, бяха завършека на образа, създал се с времето. Образ, който не криеше същността на Джейд. Всички можеха да я видят такава, каквато беше. Без паравани, без маски.
***
Завъртя отегчено очи. Не помнеше за кой път това се случваше. Вече бе спряла да ги брои. Единственото, което винаги изникваше в съзнанието й при подобна ситуация бе, че трябваше да се усъвършенства в краденето.Дългите и безмислени речи, на които системно трябваше да става свидетел й бяха дошли до гуша, а това бе единственият начин, в състояние да ги спре. И все пак, не й ли бе простено? Крехката възраст от седемнадесет не говореше за кой знае какъв опит и определено не обнабеждаваше всеки, дръзнал да зададе въпрос, във връзка с годините й, предлагайки солидна сума стаж като крадла.
Всеки божи ден се питаше защо е подложена на това. И беше ли нужно да го изживява. Живота й бе труден да, ала тя мразеше факта че хората мислеха така за нея. Че сама мислеше така за себе си. Сякаш нямаше и грам шанс да се справи. Сякаш бе безпомощна. И наистина бе. Единствено тя самата отказваше да го признае, твърдо упорствайки с желанието си да замаже очите на околните.
Надигна се тромаво, протягайки ръце в различни посоки, а привидно простото движение бе придружено от сочна прозявка. Действията й крещяха. Крещяха че тя не искаше да бъде тук.
Потупа леля си по рамото. Тя бе единствената й жива роднина и тази, която й даваше подслон. Въпреки това Джейд не се и опитваше да чуе това което й се говори. За нея бе важно само населяващото главата й.
С провлачени стъпки, излезе от стаята, насочвайки се право към издоха. Имаше работа за вършене. Всъщност много-по важна от колкото си бе представяла. Можеше да промени живота й.
Преди седмица Джефри я бе потърсил. Почти веднага Джейд бе успяла да изкопчи достатъчно от него за да знае какво да прави.
Сега отиваше към втора част от плана, може би най-съществената. Прибирането на стоката. И не. Не беше наркоманка. Бе пределно наясно че с подобно нещо ще затъне два пъти повече от колкото бе затънала сега. Наркотиците само щяха да влошат нещата. Така де ако ги вземаше. Но пък кой каза че нямаше да й помогнат ако ги продаваше.
Вървеше бързо, ала толкова спокойно че бе в състояние да изкара страничен наблюдател извън релси. Крачките й отекваха по студеният асвалт, блестящ от напора на светлината, сипеща се от уличното осветление.
Ставащото продължи с часове. Джейд мирно и кротко пръстъпваше в посока известна само на самата нея, а пътя приличаше на продълговата Луна. Момичето знаеше че за да свърши това което си бе наумила трябваше да стигне далеч. Но пък на й пукаше. Бе готова на всичко за да се измъкне от онази дупка.
6 месеца по-късно
Сребристото метално куфарче потракваше доволно в ръката й, докто Джейд бързаше към дома си. Или по-скоро съборетината, където тя никога повече нямаше да стъпи.
Задачата й се бе оказала лесна. Почти веднага бе разбрала как да разпределя белият прах и да го продава на добри цени.
За капак на приходите които бе спечелила Джефри й бе дал бонус - за помощта. И тя нямаше как да откаже.
Нямаше представа колко точно бе сумата на зелените хартийки, подредени в стройни редици и снобчета в черната обвивка на сандъчето. Знаеше само че толкова пари накуп не бе виждала през живота си. Знаеше че така ще излезе на повърхността. Беше обявила на съдружниците в сделката че си дава почивка в дилърския бизнес, а на момчетата от бандата бе обещала да се върне, макар да не бе уточнила кога.
И сега се чувстваше свободна. Свободна да прави каквото си по иска, както го иска, по нейният начин. Да живее в своя свят.
Съб Май 10, 2014 11:22 am by Alaska Young
Заглавие: Jade layla-Anne Delacroix 
