Тъмните улички

Заглавие: Re: Тъмните улички Вто Юли 17, 2012 6:43 pm

Тъмните улички не бяха подходящи за дама като нея.

Думите на мъжа се въртяха непрекъснато в съзнанието и измъчваха въображението й, което рисуваше все по-извратени сцени. Селена бе чисто и просто прекалено доверчива, а и малко страхлива, да си признаем. Не обичаше да се отклонява от главния път, дори това да й спестяваше време. Боеше се от тъмнината, от неизвестността, от това, че е като сляпа, напълно уязвима и безпомощна. Беше зооморф, но напоследък срещаше необичайни трудности при превъплъщенията си. Дължеше това на редките тренировки и рядкото превръщане от човек в животно и обратно.
Затова сега се чувстваше като пълна глупачка, че се е хванала на докачливите думи на пияния съдържател на кръчмата. Той е просто мъж, който не цени другия пол, мислеше си, но вътрешно се опасяваше, че да върви сама в тъмното, имайки предвид страха й, не беше най-разумното, на което бе способна.

Прибра чантата до себе си, стискайки в другата си ръка чадър. Беше голям и...щеше да й послужи добре при евентуално нападение, до което не искаше да се стига. Вървеше предпазливо, постепенно свиквайки с тъмното, различавайки предметите, паважа, малкия тротоар, витрините на магазинчетата. Сърцето й заплашваше да изскочи от гърдите й. Дланите й бяха потни, а обстановката хранеше развинтеното й въображение.
Чу шум. Изтръпна и щеше да побегне като уплашен заек. Вдигна чадъра по посока шума. Бавно различи черен силует.Остана закована на място, а краката й сякаш бяха замръзнали, неспособни на каквото и да било движение.
-Ако ме пипнеш и с пръст ще те пребия.
Гласът й излезе остър, но и треперлив и осъзнаваше, че се намира в доста неизгодна позиция.

Angel Брой мнения : 42

Хан Хюн Ри – на пръв поглед съвсем обикновенно момче , но всъщност въобще не е такова ! Кой да предположи , че той всъщност може да е ангел , да точно така истински ангел със прелестни бели пухкави крила!Кой да предположи , че такива неща съяествуват.Ри щеше да се изсмее на всеки който му кажеше подобно нещо .Но след като се запозна със Сали и тя го научи как да използва силитеси , дори и малко той разбра , че е живеел във лъжа .През целия си живот е живял сам , без никой до него, грижеше се сам за себе си и винаги е разчитал само и единствено на себс си . Но нищо не му липсваше , е да липсваше му обичта , непознаваше майка си искаше да се запознае със нея , но това май никога няма да се случи .Погледна часовника на стената койото висеше на стената във хотелската му стая.Беше от толкова много време във Миднайт , но все още не си беше наел квартира въпреки , че имаше парите .Леките му безшумни стъпки които само той знаеше, че не сънуваше.Хората никога нямаше да се научат да ходят безшумно и незабелязано.Момчето можеше да ходи незабелязано можеше да убие само със един замах въпери , че никога не го беше правил .Можеше да контролира нишките на светлината и мрака, но не го правеше много – много.Дори не осъзна кога се беше осъзнал на едни от тъмните улички на Миднайт.

-Не бих си и помислил да Ви наранп.-Каза момчето и вдигна поглед към момчето като леко замахна с ръка и около двамата се появиха малки светли кълба светлина.

-Аз не съм опасен .-Каза той и се приближи със бавни крачки към нея.

Заглавие: Re: Тъмните улички Сря Юли 18, 2012 6:12 pm

Чувството, че трябва да побегне незабавно, не я напускаше. Усещаше дори с крайниците си и развитата си интуиция, че си има работа не със случаен човек, а нещо висше, по-висше създание от нея. Не беше запозната с разнообразието от раси в Миднайт, честно казано през целия си живот се опитваше да загърби тази част от себе си, която я приобщаваше към този смахнат свят, и не беше чудно, че още не бе разпознала съществото пред нея. Струеше бяла светлина, невидима за околните, но с изостреното си зрение, което придоби, трансформирайки единствено очите си като на орел, успя да я забележи, макар и бегло.
Няма да ме нарани, да не съм вчерашна, помисли си с насмешка на наивността му. Съмненията се прокрадваха, но страхът й бе безпощаден и огромен. Беше я заобиколил и обгърнал като мантия, заслепявайки я.
-Не мърдай.
Отново замахна с чадъра напред и се отдалечи с две крачки. Втренчи орловия си поглед в неговия и изшептя.
-Какво си ти?Вампир?Върколак?Ъмм...вещица?
За страничен наблюдател ситуацията бе малко комична, но сърцето на Селена продължаваше да тупти оглушително и бе сигурна, че и той го чува.

Angel Брой мнения : 42

Лека усмивка се пови на лицето му , погледна големия чадър и се засмя тихо приближи се до нея и докосна чадъра който в същата секунда стана на прах.

-Няма да те нараня повтарям отново , нещо което ми е омразно и съм ангел .-Каза и я погледна като за доказателство показа чисто белите си крила покрити с милиони пера .Крилата на момчето не бяха обикновенни те бяха големи не като на другите ангели.Неговите бяха може би два пъти по-големи от на другите.Не обичаше да лети , беше го страх.

-Аз съм божие създание не съм пригоден за нараняване заглевам се , че няма да те нараня.-Усмивка грейна на лицето на момчето и се загледа замислено във момичето .Веднъж докато беше във Рая видя бъдещето й до нея имаше някакво момче .Двамата бяха щастливи дори много.Но дали щастието им щеше да е вечно.

-Видях те , когато бях в Рая тоест видях бъдещето ти .Хубаво е !Извинявай за чадъра.-Поклони се , навик който беше прихванал от пътуването си когато беше във Южна Корея .Беше на мисия за някакъв демон трябваше да го убие , но той избяга и в крайна сметка мисията му не беше завършена.
-А-аз съм Хан Хюн Ри , но можеш да ме наричаш просто Ри .-Подаде ръката си за да се здрависат и за да може да покаже чистата си енергия.

Human Брой мнения : 7

Поредният ден за Алекзандър, в който той трудно проумяваше къде по-точно се намира, факта, че вече е свободен. И това беше ново за него, непознато. Да кажем, че беше забравил какво е сам да управляваш живота си, да бъдеш независим и свободен. Но беше крайно време да проумее това, защото тепърва му предстоеше да се изправи пред живота. Отново. За пореден път. С тази разлика, че последния път, когато имаше нещо подобно пред него, преди седемнайсет години, Алекзандър трябваше да се изправи пред стените на затвора, пред ужаса зад тях и пред какво ли още не; пред побоя, доминантството, властта и силата... убийците. Истинските. Не като него...

Той се изправи и за пореден път се приближи до малкия прозорец на спалнята му, надниквайки през него. Днес беше повторил тази процедура няколко пъти, но никога не му омръзна. Да, вярно. Виждаше едно и също нещо – празната и леко изпотрошена улица, по която минаваха толкова малко хора... брояха се на пръсти. И въпреки това, за Алекзандър това се стори толкова интересно. Може би годините, прекарани в затвора, си оказваха сега влиянието. Колко беше различна гледката през решетките и тази през един обикновен прозорец. Негов прозорец, на неговия дом. Ее, квартира. Но все пак не беше затвора, нали? Беше сто хиляди пъти по-добре от онази дупка на непрокопсаници и отрепки.

Бегла усмивка се появи по лицето на тъмнокосия мъж и той внезапно преглътна, отдалечавайки се от прозореца. Взе разстоянието между леглото и измпровизирания гардероб, представляващ една дървена закачалка, окичена с няколко блузи или ризи и два-три панталона, с две крачки и се усмихна безрадостно, придърпвайки някаква блуза от закачените. Беше му все тая коя точно, нямаше точно определен стил, ако неговото изобщо можеше да се нарече „стил”, затова не го интересуваше особено как изглежда. Не че някога го бе интересувало, освен може би когато беше все още млад, наивен и неопитен. Облече въпросната блуза бързо и след като напъха ключовете в кутията с цигари в джобовете си, затръшна вратата с трясък и се отправи в някаква неизвестна посока. Не знаеше къде да отиде. Не знаеше какво може да прави. Не му се искаше обаче да стои затворен между четири стени, дори това да не беше затвор. Просто му беше писнало. Дори и да се разхождаше, оглеждайки се наоколо, дори само това да правеше, той пак щеше да бъде щастлив. Всъщност, не, щеше да бъде доволен. Едва ли някога отново щеше да бъде щастлив. Но това е друга тема, тема, която той не искаше да зачеква. Просто не му се мислеше за нищо.

И въпреки това не знаеше накъде върви. Знаеше, че е все още в града, но по причина, че не беше живял толкова време в него, не го познаваше вече. Беше се променил много, а и не можеше да се каже, че Алекзандър го бе запомнил, уличка до уличка. И точно когато щеше да си помисли, че не знае как се е озовал тук и че вероятно се е забътал в някоя никому неизвестна и непосещавана уличка, видя някаква сянка. Човек беше. Жена – разбра в последствие. Алекзандър се приближи бавно и присви очи, мъчейки се да види лицето на непознатата. Фактът, че имаше руса коса, съвсем леко го жегна, още не я беше забравил, но чувствата, които таеше към нея... ами бях сложни за описване. Много сложни. Крачката му се усили и за няколко секунди Алекзандър вече беше на няколко метра от въпросната жена. Да, тя се обърна, защото усети присъствието му. Да, Алекзандър това го очакваше. Но не и това, че ще види Нея. Как така тя беше тук? Сега? Той не можеше да о проумее. Мислите му бушуваха в главата му, не знаеше какво да кае на жената, която го гледаше странно. Беше странно – защо тя беше същата. Бяха минала двайсет години, тя беше същата. Той се беше променил, естествено. Но как така тя беше същата? Какво беше станало? Той не знаеше. А може би това дори не беше неговата Ана. Може би това беше момиче, което много прилича на нея. Но как... бяха еднакви..

- Анна... – прошепна тихо Алекзандър и остана загледан в очите и’. Нямаше как да ги сбърка. Колко време ги беше сънувал? Колко време му бяха пред очите? Това беше тя. Нямаше как да я сбърка, въпреки че беше минало толкова много време.

I'm so sexy and free Брой мнения : 148

Деня беше малко по-ужасен от останалите, което беше нещо странно и неочаквано, но вместо да се примири с това, Вал заряза всичките си задължения и се прибра още по обяд вкъщи, като прекара остатъка от деня в леглото. Скоро бе взела няколко филма от видеотеката, за които така и не й бе останало време, но всъщност и сега не бе много подходящо, тъй като очите й се затвориха веднага щом застана във хоризонтално положение. Беше като онези стари кукли, които вече не се произвеждаха и хората ги наричаха спящи кукли, защото веднага след като ги сложиш да легнат, очите им се затваряха.
Валъри отвори бавно и мързеливо очите си, като забеляза, че единствената светлина в стаята идваше от черния екран на включения телевизор, който все пак успяваше да освети достатъчно силно мебелите, че да не се пребие, докато стигне до банята. Е … нямаше този късмет, така че успя да се усмихне на отражението в огледалото, макар и не много искрено. Беше чела някакви книги от сорта на това, че позитивното мислене помага невероятно много и трябва всяка сутрин да се усмихваш на себе си в огледалото, но след днешния ден това й се виждаше най-голямата глупост, на която се беше връзвала.
Хубавото беше, че за разлика от повечето жени, Вал се оправяше за не повече от десет минути и прекарваше повечето си време навън, а не в излишни приготовки, които й се виждаха напълно нежни, след като нямаше никакво намерение да се среща с някой. Понякога човек имаше нужда просто да повърви и да обмисли нещата, които го измъчват отвътре. Е … поне нямаше да й е скучно, тъй като определено имаше над какво да мисли.
Момичето взе дрехите, които просто бе хвърлила на стола по рано през деня и сега бяха измачкани, но не й се занимаваше с тоалета й в момента. Искаше да излезе колкото се може по-бързо и да се наслади на ледения полъх на вятъра, който я успокояваше много повече от силното слънце, което й причиняваше главоболие. Определено спадаше към нощните птици, макар и да беше повече рибка, но с времето се бе научила да гледа от забавната страна на случилото се. Не можеше вечно да плаче и да обвинява мъжете за това, че им позволяваше да съсипят живота й.

* ~ * ~ * ~ * ~ * ~ * ~ * ~ * ~ *
Бяха минали повече от двадесет минути, откакто Вал се опитваше да разбере точно къде се намира и как да се измъкне, но всяка следваща отбивка й се виждаше по-мрачна от предишната и вместо да се върне, тя продължи да пристъпва напред, макар и не чак толкова смело. Е … сега определено нямаше да продължи назад, след като беше видяла мъжа, който не спираше да върви след нея и бе накарал сърцето й да забие малко по-бързо, отколкото е предполагала, че е възможно. Беше си достатъчно страхлива, че да предпочете просто да получи сърдечен удар и да умре, вместо да се случи някое от нещата, които се въртяха в главата й, но много бързо се сети, че отдавна беше мъртва, така че реално погледнато нямаше от какво да се плаши.
Най-накрая събра смелост или просто любопитството в нея надделя и главата си назад, като хвърли един доста продължителен поглед на мъжа зад себе си, като през това време продължаваше да върви. Не бе много наясно какво се случваше дори и с нея, тъй като сърцето й се успокои така бързо, че за момент дори й се стори, че спря заедно с времето. Нещо я накара да продължи да се взира в мъжа, като не можеше да осъзнае какво точно бе приковало вниманието й в него, но и доста бързо се осъзна, след като усети болката в пръстите на левия си крак.
Лицето й се изкриви от болката, която премина през цялото й тяло и се отрази в очите й, а тя се обърна на пред и се опита да запази равновесие, преди да е целунала влажните павета на улицата, като чак тогава осъзна, че на пътя й имаше бордюр. Завъртя очи в знак на досада и се отчая от самата себе си, но след като успя да се осъзнае, се обърна отново назад, проверявайки дали мъжа все още беше там или по-лошо … дали вече не беше стигнал до нея. Не знаеше какво точно я плашеше толкова много, но само от мисълта премина ледена тръпка през цялото й тяло, която накара нежната й кожа да настръхне.

Дрешките:
Spoiler: