Призрачната гора

Поредна безсънна нощ. Поредно главоболие, писък в ушите. Проклетата луна. Мразя Я! Ееее, не наистина и не винаги. Само когато беше пълна... Като тази вечер...
Бях вперила очи в тавана и изучавах всяка заврънтулка по него. Отново. Аааа, това нямаше да го бъде. Не издържах вече. Цял час така. Не можех вече. Станах и в същия миг включих лампите с поглед. Облякох дънки и някакъв потник, взех си якето и излязох.
Беше адски тъмно, жива душа нямаше по улиците. Затичах се, вдишвайки равномерно влажния нощен въздух. Тичах и се оглеждах. Тъмнина, тишина. Беше прекалено красиво, за да бъде истинско.
След около час и половина, даже два, стигнах до входа на някаква гора. Короните й бяха обвити с нещо подобно на мъх, не бях много сигурна. Беше тайнствено, усещах го. Гората беше стара, пълна с гняв, тъга. Сякаш нашепваше тихи вопли. Никога не бях идвала тук, но веднага разпознах мястото. Беше Призрачната гора... Прекалено много слухове се носеха. Че е прокълната, че който влезе в нея, не излиза отново същия, ако изобщо успее. И какво ли още не...
Не бях суеверна, а с приключенски дух, непоколебима. Затова пристъпих няколко крачки и навлязох в пределите на гората. Нещо витаеше между вековните дървета, но беше прекалено древно, за да разбера какво точно. Ала след още няколко крачки, вече навлязла в дебрите й, усетих нещо друго. Нечие присъствие... Човешко присъствие. Огледах се. Нямаше никой, привидно. Беше прекалено тихо, опасно тихо. Завъртях отново глава. Мернах някаква сянка. Никой не идваше тук, по принцип. Как беше възможно!?
- Кой си? - щях да попитам, но след миг осъзнах, че смъртен не би посмял да влезе в тая гора, затова извиках - Какво си по дяволите? Излез и се покажи! - огледах се и присвих очи, за да видя по-добре този, който трябваше да се приближи към мен.

Тичах през гората като обезумяла. Можете да си представите гледката на една обезумяла вълчица , над която тегне това проклятие - Луната. Лунните лъчи все така падаха и като чели ме удряха право в сърцето като кинжали. Огледах се наоколо. Беше пусто и тихо. Много тихо. Но какво ли очаквах, все пак това беше призрачната гора. Тук никой не стъпваше, затова и бях спокойна. Преобразена като вълк, молещ се болката все пак да спре - забелязах нещо в мрака. Или по - скоро някого. Човек - оголих зъбите си моментално като ударих с лапа по твърдата и все още влажна земя. Калта, която ме покриваше до половината от лапите ми, ми пречеше веднага да се впусна в битка. Щях лесно да стана нечия плячка, затова се сниших и бавно започнах да се приближавам. С всяка минута усещах странното присъствие и най - вече удрящи се измежду дърветата лунна светлина. Притаих дъх.
Определено шубето си било голяма работа! - мина веднага тази мисъл през главата ми. Не бях страхливка, даже напротив - аз бях Страж, който знае как се напада и действа моментално, само че разстоянието и лепкавото кафяво нещо ( калта) по лапите ми ми пречеше.
Изръмжах , когато се приближих достатъчно, но не до толкова, за да може да ме нарани. Момичето изглеждаше стройно и с големи красиви очи. Само тях можех да мерна така бързо. Следях всяко нейно движение и реакция, като се молех това да не е края.

Чаках с притаен дъх, взирайки се напред. Нищо не се появяваше. Изведнъж някаква сянка се появи измежду сенките на дърветата. Но не беше човешка. Поне доколко забелязах. И все пак, въпреки това, усещах човешко присъствие. След секунда се появи четирикрако създание, подобно на куче. Не, на вълк - както забелязах като се появи малко повече на лунна светлина. Но и вълк не беше. А върколак. В първия момент изпаднах в панически страх, но бързо се овладях и погледнах създанието точно в очите. В продължение на около пет-десет минути се гледахме и вълчицата, както усетих по аурата й, не направи нищо, за да ме нападне. Откъснах очи и погледнах набързо луната, след това отново ги вперих във вълчицата.
- Спокойно - казах й най-накрая и бегло се усмихнах. Отново вдигнах поглед към небето и видях как луната се скрива зад короната на едно от дърветата. Насочих отново погледа си към създанието и прошепнах няколко думи на латински.
За миг не се получи нищо, но след около половин минута опитът ми се увенчи с успех. И когато отново погледнах пред себе си, видях не вълчица, а красиво момиче с червеникаво-кафява коса и дълбоки сини очи.
- Така по-добре ли е? - попитах я и се усмихнах.

Усмихнах се на непознатата.
- Доста по - добре! - казах и аз като се трансформирах. Все пак не спирах да я наблюдавам, за да не ми причини нещо и се приближих много бавно.
- Какво търсиш тук? - погледнах я право в очите. - Съвсем сама.... - огледах се наоколо и в действителност момичето беше само. Ръцете ми се вкочаниха, а парещата болка намаляваше щом се приближавах към нея.
- Аз съм Ясмин. - улових ръката и с такава бързина, че дори не я бях попитала, дали искаш да се здрависа с чудовище като мен. Топлата и мека длан ме накара да се усмихна и да се замисля , за това как и аз някога бях жизнена като нея и кръвта ми кипеше във вените ми всяка една секунда.
- Благодаря ти. - погледнах към небето като видях все още скритата луна. - Много ми помогна. - макар да не знаех коя е и защо ми помага я почувства ужасно близка.

- Няма да те нараня, ако и ти не ме нараниш - казах спокойно, защото видях погледа й.
Усмихнах се, доволна, че магията ми е получила успех.
- Не успях да заспя - отговорих просто - Мисля, че не е нужно да задавам от своя страна същия въпрос. - допълних и се взрях в лицето на момичето. Очите й бяха изумително красиви и бяха огледало за много неща.
- Ашли - казах мило и поех в последния момент ръката, която ми подаде. - Няма за какво. Усетих, че има нещо човешко във вълчето създание и направих това, което мислех за редно. - отвърнах искрено на усмивката й. Видях леко притеснения й поглед към Луната. Замислих се за миг, защото не бях сигурна за точното въздействие на магията. Бях я направила при скрита луна, затова, да, щеше да се получи. - Не се притеснявай. Това пълнолуние ще бъде нормално за теб.
Известно време мълчахме и се гледахме, но ми писна.
- Искаш ли да се разходим, Ясмин? - попитах и се усмихнах, поглеждайки я мило. Нещо в нея ми допадаше и ме привличаше, но все още не бях сигурна какво, затова исках да разбера.

Момичето ме гледаше доста мило и аз се усмихнах.
- Много ще се радвам - отвърнах, определено и аз се нуждаех от някой с който да поговоря , а и защо да не се разходя малко, може би щях да се отпусна. Но отново втренчих поглед в облаците, който закриваха луната. Беше ми необичайно. Винаги луната влияеше много на съзнанието ми както и на преобразяването ми. Можех да се преобразявам от дете с лекота, но щом имаше пълнолуние - цялата се тресях и болката ставаше неописуема.
- Не те ли е страх? - внезапно се обърнах към момичето, което с лекота се движеше до мен.
Тя ме погледна многозначително и аз въздъхнах.
- Да се движиш в компанията на върколак. - сведох поглед надолу и се опитах да се съсредоточа в нещо. Земята като чели се тресеше под краката ми. Бях нервна и определено уплашена, не знаех какво мога да очаквам от нея. Все пак беше Вещица.

Усмихнах се и тръгнахме покрай дърветата. Момичето постоянно гледаше към облаците, беше нормално. Ее поне така си мислех. Не познавах много върколаци. Всъщност допреди известно време рядко се интересувах от свръхестествените създания, което както разбрах беше огромна грешка от моя страна. Замислих се относно това, но Ясмин ме върна в настоящето, и то точно навреме - бях стигнала прекалено далеч в мислите си, питайки ме дали се страхувам. Обикновено бързо схващах, но този път нещо нищо не разбрах. Погледнах я многозначително и явно се усети, че не съм я разбрала.
- Има ли от какво да се страхувам? - запитах след малко, когато вече схванах за какво ме пита, на свой ред и се усмихнах. Като че ли отговарянето на въпроса с въпрос ми беше нещо като навик, често го правех. - Не, засега не съм уплашена. - допълних и се наведох, взимайки едно много интересно на вид камъче.
- А ти уплашена ли си? Да вървиш редом с една вещица? - погледнах я и й подадох камъчето - Разгледай го, може да ти хареса. - намигнах на момичето и зареях поглед към короните на дърветата. Още когато влязох в нея, шепотът й ме изненада. Никога не бях чувала и усещала нещо подобно. - Сигурно ще ме сметнеш за нахална и любопитна, но преобразяването ти наследствено ли ти е, или си била ухапана? - знам, че не беше уместно да я питам в момента, но какво можех да направя като бях такава любопитка...
Погледнах я леко виновно и изчаках да ми отговори.

Ашли ходеше редом до мен. Замислих се върху въпроса , който ми бе задала. Дали в действителност съм такава, за да я нараня. Убивала съм стотици хора , който са заплашвали мен или глутницата ми, но нея. Погледнах я за миг - беше така изящна и крехка и беше направила толкова много тази вечер за мен.
- Всъщност... - усмихнах се аз като се вгледах в камъка, който ми беше подала. - ... малко е необичайно, но ми харесва. - погледнах после нея. - Приятно е да съм в твоята компания, макар и да си вещица. - после отново впих ръцете си в камъка.
- Не те смятам за луда или каквото там си мислиш - веднага отговорих. - Всъщност преобразяването ми е от както се помня. Такава съм се родила. - въздъхна. - Понякога ми се искаше всичко да беше лъжа и да е един лош сън, от който да се събудя. - поклатих глава и ударих с юмрук близкото до нас дърво , като впих длан и ноктите ми изскърцаха по кората му. - Но съм това! - едва не изкрещях. Мразих се за това , което бях в действителност.
- Майка ми е Алфа, а аз нейна дъщеря. От мен се очакваше да поведа по - младата глутница, но се провалих . - очите ми се напълниха със сълзи. По лицето ми закапаха едри капки, който падаха на твърдата земя под краката ми. Не смеех да я погледна, не исках да ме вижда толкова отчаяна от живота, който живеех в момента.
Предположих, че ще иска да и разкажа цялата си история, но кротко зачаках, да видя отговора и.

- На мен също ми е приятно да съм с теб - казах и се усмихнах, поглеждайки Ясмин. Когато каза, че не ме смята за луда, адски много се успокоих и си отдъхнах облекчено. Ясмин започна да ми разказва за това, което я бях попитала. - Наследствено значи... - прошепнах обобщено след секунда и спрях, защото момичето се вкопчи, не мога точно да го обясня, в едно от дърветата.
След малко заплака. Очевадно беше, че й е тежко. А аз какво направих? Припомних й, припалих отново онова гадно чувство. Не можех да я гледам така. При положение, че аз бях виновна за това й състояние.
- Хей... хей, Ясмин - казах тихо, отивайки по-близо до нея - Не плачи, недей - помолих я и хванах брадичката й - Всеки си има гадни моменти в живота, няма човек, който да е безгрешен или да е перфектен във всяко си начинание. Нормално е. Явно това е твоят гаден миг. - казах и я погледнах с надежда - Аз също имам гадни спомени, от които не мога да избягам, дори и да искам. И ти няма как да избягаш от миналото си. Никой не може. - казах й и се усмихнах. - Ела сега да седнем под някое от дърветата и ако искаш аз ще ти кажа моите гадни спомени, а ти твоите. Искаш ли? - попитах я, хващайки я за ръката. - А после може да разберем малко повече около тази потайна гора, какво ще кажеш? - погледнах я с онзи мой леко дяволит поглед в опит да я разсмея.

Погледнах я. Гледах я така , все едно я познавах от цяла вечност. Бях готова да и споделя всичко , което бях преживяла дори без да се замисля вече. Усмихнах и се ведро, като избърсах сълзите от лицето си.
- Съгласна съм - поклатих глава като се заоглеждах за някое по - голямо дърво. Тогава вниманието ми бе привлечено от един стар бор, който леко се поклащаше от вятъра. Потреперих и отново се обърнах към Ашли.
- Добре, но после ще разучим това място, непременно. - засмях се и я дръпнах към дървото.

- Съгласна - казах през смях и се облегнах на бора, към който ме бе придърпала Ясмин. Леко потреперих. Макар и с яке, ми стана леко хладно, все пак бе посред нощ. - Май аз трябва да разказвам първа, а? - попитах реторично, взех едно клонче и започнах да си играя с него.
- Вече знаеш, че съм вещица, чистокръвна, ако мога така да кажа. От малка уча заклинания, но все пак има още хиляди неща, които трябва да науча, при мен и тези от моята раса винаги какво ново да научиш... - замълчах за малко. Все пак това не бяха гадни моменти от живота ми. Въздъхнах. Рядко бях разказвала историята си на непознати. Но вярвах на Ясмин, можех да й имам доверие, не знам защо, но го усещах - До четири-пет годинки нищо не помня, но след това имам откъслеци от това как баща ми удряше мама, пиеше, викаше... - отново замлъкнах. Бяха минали седемнайсет години, но въпреки всичко ми беше отвратително да говоря за това. Счупих на две клончето и се усмихнах леко - Когато бях на шест се разделиха и оттогава нито съм го виждала, нито съм го чувала. Сега съм на 23, смятай - завърших мааалко по-тихо и поех голяма глътка свеж въздух. - Ее, твой ред е! - казах след малко, погледнах я и й се усмихнах окуражително.

Погледнах я гузно. Не исках да я карам да си припомня такива лоши мигове.
- Липсва ли ти? - казах тихо като погледнах счупеното на две клонче, което лежеше на земята пред краката и. - Все пак не си го виждала, а и ти е баща?
Тогава се сетих за моето семейство. Моите роднини, който ме бяха прогонили от дома ми - моя мил и единствен дом, заради... - примигнах няколко пъти.
- Ами... - погледнах я след като видях как ме гледа с любопитство. - Честно казано бях прогонена от дома си , заради една лоша постъпка според тях. Искаха да ме сгодят, за момче, което никога не бях виждала дори. Нещата се обърнаха така, че деня преди сватбата ни, спасих човек, може да ти се стори смешно.. - засмях се аз - .. но това е против нашите закони. Да се показваме пред хората. Такива каквито сме - и вперих погледа си към луната, която все още бе скрита зад облаците.
- Иска ми се ... - усмихнах се. - .. да можех да променя тези закони някак и да мога да се прибера у дома. - след което се вгледах в земята.
- Ти си щастливка, че имаш семейство, което те обича и подкрепя. - след което замълчах и се вслушах в песента на вятъра, който галеше ушите ми.

Замислих се за момент. Не бях абсолютно сигурна какво точно да отговоря на Ясмин.
- Сега не ми липсва, научих се да живея без него, но когато бях малка донякъде ми липсваше. Просто защото имах нужда от бащинско рамо. Но с времето разбрах, че не ми е нужен. И така...
Млъкнах и се заслушах в Ясмин. Колкото повече я слушах, толкова повече осъзнавах, че това, което й се е случило, изобщо не е било справедливо.
- Вълчите закони явно са много сурови - отбелязах тъжно след малко - А ти не трябва да се обвиняваш, поне според мен. Спасила си човешки живот, това е похвално - уверих я и се усмихнах - Сигурна съм, че ще намериш хора, които да те обичат много, дори и тук. Знам, че нищо няма да замести семейството ти, но можеш да разчиташ на мен... А и не съм чак такава късметлийка, но може би си права - свих рамене и я побутнах, правейки странна физиономия, при което Ясмин се разсмя.
- Ха! Успях да те разсмея - станах и издърпах момичето. - Хайде! Да не се застояваме на едно място, все пак е посред нощ. - подканих и разперих ръце наоколо - А и нали ще разучаваме гората. Какво ще кажеш? - попитах я въодушевено и се завъртях , чакайки отговор.

Ашли беше необикновен човек. Не ми ставаше ясно, от къде има толкова енергия и ентусиазъм. "Зашеметяващо. "
- Нека я проучим тогава - засмях се аз.
"Пък ако ще и да си навличаме неприятности"
С нея беше толкова приятно да си прекарам времето, че почти бях забравила какво търсих тук в действителност. Утеха и усамотение - начин, по който да избягам от участта си.
- Толкова е тихо и спокойно. - вървях редом до нея, като се движихме между дърветата. На два пъти попадах в бодили, но това не ми пречеше да продължа напред. Беше като една приказка - тихо и спокойно. Звездите ни правеха компания, а Луната, беше скрита зад огромните облаци.
- Чувала съм, че от тук, жив не излизаш. - засмях се злокобно , но Ашли дори не потрепери.
- Обичаш да си докарваш неприятности май! - заявих докато се опитвах да се измъкна от един храст, който определено нямаше намерение да ме пусне.
- Мислиш ли, че ще има още някой , който скита тук? - загледах се наоколо. Не ме беше страх, но все пак се молех да не ни изскочи нещо на пътя.

С Ясмин вървяхме и се оглеждахме. Наистина никога преди не бях виждала такава необикновена и красива гора. А и такова необикновено момиче. Чувствах се така, сякаш я бях познавала от години, можех да й споделя абсолютно всичко.
- Да. Невероятно е! - съгласих се и се заслушах в уж привидната тишина.
Отново чух онзи шепот, трептене. Удивлих се. Никога не бях чувала подобно нещо.
- Дърветата шептят... сякаш говорят помежду си - възкликнах след малко и отново се огледах. Беше невероятно.
Бях се заслушала в шепота, затова когато Ясмин се обади. Погледнах я въпросително, но не успях да схвана думите й, затова забързо надникнах в мислите й. Разбрах за какво ми говореше.
- Не вярвам в такива неща. Хората си ги измислят, за да плашат останалите. Според мен са само легенди и слухове. - наведох глава и се засмях - Оооу, не. Те самички си се докарват при мен - намигнах й - Ееми така де. - подадох й ръка и се я издърпах от храста - Нее знам. - казах като бебе и се огледах, съсредоточавайки се в самата гора. Не усещах нищо друго освен дървесния шепот и нашето присъствие. - Няма никой - уверих след малко момичето и се усмихнах.
Повървяхме още малко и изведнъж видях нещо странно и интересно. Затичах се натам, обърната с лице към Ясмин.
- Ела - подканих я и след малко отидох до изчанченото нещо, което видях - Oооу, виж колко е красиво - започнах да докосвам камъка, изваян като сърце - Това природно чудо ли е или е човешко дело? Как мислиш? - попитах я ентусиазирано и се усмихнах - Аз не мисля, че човек е способен да направи толкова съвършено нещо. - казах тихо и се загледах във фигурата от бял камък.

Вървяхме спокойно напред, докато по едно време Ашли не ме дръпна за ръката и се приближихме до нещо много интересно и необятно за мен.
- Но как е възможно това? - загледах го аз. Тя започна да докосва камъка , който беше изваян като сърце.
- Недей! - изведнъж извиках аз. - Може да е опасно, въпреки, че тръпнех да го докосна.
- Не мисля, че е направено от човек - накрая казах и аз като го наобиколих и се опитах да го огледам от всички страни. В действителност беше странно.
- Сърце! - ахнах аз и се доближих по близо, за да го погледна. Бавно повдигнах ръка и я поставих на върха на сърцето. С пръст очертах белия камък и я погледнах.
- Защо не използваш магия и не проучиш какво е и дали е опасно? - предложих докато се опитвах да го огледам.

- Не знам. Не съм сигурна, че ще стане. - казах съмнително, като не отмествах очи от камъка. Погледнах неуверено Ясмин, която се усмихваше окуражително. - Но, нищо не пречи да опитаме... - допълних и се усмихнах.
Поставих и двете си ръце върху красивия камък и затворих очи. Имах дарбата да получавам видения и това може би щеше да ми бъде от полза. Съсредоточих се и прошепнах няколко думички.
Изведнъж отворих очи и около мен обстановката се бе променила, малко, но все пак. Момче и момиче. На около 16-17, поне така прецених. Смееха се, очевадно бе, че бяха щастливи. Целунаха се. Изведнъж момчето поведе момичето към голяма бяла скала. Извади едно ножче и очерта леко едно сърце. Хвана любимата си и постави ръката си над камъка. Изведнъж той се преобразува в прекрасно сърце, точно като това, което момчето бе очертало.
Въздъхнах и се върнах в настоящето. Усмихнах се и погледнах към Ясмин.
- Стана! - казах весело и погалих камъка - Донякъде е човешка изработка. Но само донякъде. - усмихнах се загадъчно и се обърнах. - О, БОЖЕ МОЙ! - извиках учудено и затулих устата си с ръце. Не беше възможно! Същото момиче. Облечено по същия начин. Но как? Тя бе живяла преди години, а изглеждаше по същия начин. Погледнах объркано Ясмин. Гледаше ме странно. - Не я виждаш? - попитах я, а момичето поклати глава. Погледнах отново онова момиче. Огледах я. На бялата й рокля имаше червено петно... Кръв... Беше мъртво. Затворих очи и въздъхнах. Когато ги отворих, то бе изчезнало. Огледах се, но не я видях.
- Извинявай! - обърнах се виновно към Ясмин - Една от дарбите ми... - казах тихичко и отново погледнах сърцето - Не е опасно. Но пази много неща и спомени. - прошепнах и се загледах в Ясмин, въпреки че пред очите ми още беше онова красиво момиче.

Чаках с нетърпение да разбра какво вижда Ашли, когато изведнъж ми се усмихна, че камъка донякъде бил човешка изработка.
- Страхотно - погледнах камъка и се усмихнах, когато чук Ашли изпищя. Тя запуши устата си с ръце.
- Какво, какво стана? - приближих се до нея като я наблюдавах внимателно. В очите ми се четеше страх. Защо изобщо трябваше да я карам да надникне. Започнах да се самообвинявам и да наблюдавам момичето как се озърта наоколо.
- Не я виждаш? - попита ме, а аз недоумявах за какво говори. Обърнах се рязко, за да се огледам и аз , но в действителност нямаше никого. Бяхме само аз и тя в дебрите на гората. Студен вятър лъхна и се заигра с косите ни. Заслушах се, но не чувах нищо, не виждах нищо. Уплашена се обърнах към Ашли и я сграбчих за раменете.
- Какво видя? Ашли, какво видя? - повторих. - Тук няма никого - запоянах да я успокоявам, но навярно успокоявах повече себе си в тази ситуация. Не доумявах какво всъщност вижда.
Настъпи минута мълчание, след което тя ми се извини, че била една от дарите и.
- Да не би да виждаш мъртвите? - загатнах аз като се сниших и я погледах изпитателно.
- Май много ни се насъбра за една вечер! - отвърнах аз и отново погледнах зад себе си. Беше тихо, прекалено тихо. Нещо не беше както трябва.
- Подразнихме мъртвите! - съвсем тихо казах като погледнах отново момичето, което стоеше потресено до мен. - По - добре да си вървим! - дръпнах я за ръката , но тя не помръдна.
- Ашли! ? - уплашена я погледнах, а тя беше бледа като платно. - Добре ли си? - докоснах отново ръката и, беше ледена.
- Ашли, какво става? - извиках аз и се опитах да я размърдам , но тя не се отмести дори със сантиметър от мястото си.

Стоях неподвижно, вперила поглед към мястото, където допреди секунди стоеше момичето. Знаех, че плаша Ясмин, но трудно можех да намеря логично обяснение. Не знаех какво да й кажа. Аз не го разбирах. Рядко ми се случваше да не знаех какво да кажа или направя, след като съм видяла дух. Но този път не знаех какво да направя, да каца на Ясмин какво бе станало.
Но тя започна да се усеща. И след малко позна отговора на проблема.
- Малко - казах тихо и я погледнах за секунди, но веднага върнах погледа си натам.
Изведнъж момичето отново се бе появило. Погледнах го подозрително. Нямаше смисъл да й пращам съобщение или да й чета мислите - онзи път в гробището ми бе достатъчен. Ясмин зад мен викаше, или само говореше, не знам. Но аз нищо не можех да направя. Сякаш бях обсебена или обладана от този дух. А усещах, че не бях. Не би се бе случвало подобно нещо преди.
Имах чувството, че колкото повече се взирах в мъртвото момиче, толкова по-зле ми ставаше, толкова повече отслабвах. Не не можех да спра да я гледам, не можех да извърна глава. Нещо ме притискаше, но не знаех какво точно.
Изведнъж Ясмин се развика притеснено и ме разтресе. момичето изчезна, а аз усетих, че коленете ми омекват и се свлякох на земята, притискайки главата си с ръце. Толкова ме болеше...
- Извинявай! Извинявай! Исках да се обърна, но не можех... не можех, Ясмин, съжалявам... - прохлипах на рамото й и отпуснах глава.
Усетих как момичето ме утешава, но не можех да я погледна. Изведнъж се почувствах адски отмаляла и слаба. Надигнах се и погледнах Ясмин.
- Искаш ли да се махаме оттук? Достатъчно преживяхме - предложих и се опитах да се усмихнах - Явно тази гора ненапразно се нарича Призрачна.... - добавих след малко, изправяйки се бавно на крака.

Бях не по малко уплашена. Стоях и гледах как момичето се свлече и покри лицето си с ръце. Когато чух извиненията и и хлипанията и, коленичих до нея.
- Спокойно. Всичко е наред. - тя отпусна глава на рамото ми, а аз започнах да я утешавам.
- Всичко свърши. - поне така се надявах. Наистина искрено се надявах повече да не се повтори. Бях впила все едно ръцете си в тялото и и усещах как се тресе. Започнах нежно да я галя като не спирах да и шептя мили думи.
След по малко от минута тя се изправи на крака и предложи да се махаме от това странно място.
- Нека да се махаме! - казах и аз. - Мисля, че достатъчно разярихме духовете, а и гората вече не ми харесва толкова. - заявих аз.
След всичко случило се и то само за една вечер имах нужда от един топъл душ и от спокойствие.
- По - добре ли си? - попитах Ашли като и помагах да се промъкнем измежду храстите, като търсихме добре отъпкана пътека по която да вървим. Клоните деряха лицата ни, а храстите заплитаха краката ни.
Притеснявах се за момичето, все пак не можех да имам представа какво беше видяла в действителност, но не мислех и да я разпитвам. Нямах намерения да я връщам отново към тези спомени.
- Мисля, че беше насам! - казах като я поведох бавно към една пътека.
Искрено се надявах да се измъкнем невредими от това ужасно място.

- Да, наред е, наред е... - започнах да повтарям тихо и се усмихнах - Всичко свърши... - прошепнах и преглътнах тежко, изправяйки се.
Кимнах рязко и може би щях да предложа на Ясмин да се телепортираме, но чух едно гласче в мен да казва:
"Деми, слаба си. Няма да успееш!"
Да, то беше права. Бях слаба сега и ако го сторех, може би телепортирането нямаше да е пълно и можеше да стане някой гаф. Усмихнах се и тръгнахме, като с мъка премахвах клонките и листата.
- Да, по-добре съм, благодаря - казах и се усмихнах мило на Ясмин - Да, и аз мисля, че беше оттук - съгласих се и продължихме в тази посока.
След малко открихме пътеката, а съвсем скоро видях как дърветата оредяват и стигаме края на гората.
- Съжалявам, че трябваше да станеш свидетел на това - казах, когато излязохме на пътя - Наистина.... беше гадно - казах по-тихо, поглеждайки Ясмин, усмихната леко виновато.

- Пф, няма такова нещо - отметнах аз с ръка. - Няма за какво да се притесняваш, всъщност ти не си виновна за нищо. - усмихнах и се мило като и помогнах да мине напред.
- Май пътищата ни от тук се разделят - казах аз , докато се опитвах да оправя поне малко косата си. - Ще се видим скоро, нали? - и подадох ръката си към нея.
Приключението , което бях преживяла тази нощ с това необикновено момиче , определено нямаше да забравя никога.
Погледнах още веднъж Ашли и когато усетих, че ръката и хваща моята се усмихнах.
- Беше страхотно, наистина! - признах аз. - Но нека не го повтаряме повече - тихо се наведох и прошепнах в ухото и.
Тя се засмя и също ми се усмихна.
- Искаш ли да ти помогна да се прибереш? - попитах притеснено, все още изглеждаше притеснена, макар вече да не трепереше и да стъпваше здраво на земята.

Усмихнах се мило и успокояващо на Ясмин. Наистина да чуя от нейните думи, че нямаше проблем, беше наистина успокояващо за мен.
- Да, мисля, че да - усмихнах се и се спрях, поглеждайки момичето - Оо, непременно.
Кимнах и поех ръката й с усмивка. Засмях се. Никога нямаше да повторя тази нощ. Освен може би приятелството, което намерих.
- Не, спокойно. - казах твърдо и се усмихнах. - Наистина - кимнах, опитвайки се да я убедя.
Изведнъж се сетих за нещо. Извадих си телефона и погледнах изчаквателно Ясмин, питайки я за телефонния й номер. Набрах я и телефона й иззвъня.
- Това е моя номер... Така ще се видим определено - усмихнах се и прегърнах Ясмин, след което тръгнах към вкъщи, мислейки над преживяното.