<<< Honor >>>

Заглавие: <<< Honor >>> Вто Май 15, 2012 2:28 pm

Чест е една творба, която ще накара сърцето ви да затупти. Ако вярваш в свръхестественото , значи "Чест" ще ти даде това удоволствие. Потопи се в необятното.

В книгата ще участват няколко героя:

Главни герой:
г-н Лууд -вампир (баща на Емили Лууд )
Емили Лууд - вампир ( Дъщеря на Лууд)
Аврора Дарк - вампир ( Приятелка на Емили )
Лука Белгардо - вампир ( годеник на Аврора)
Стефан Дономан- вампир ( съпруг на Емили )

Второстепенни герой:
Мария - вампир (бивша жена на Лука )
Дерек - вампир ( подчинен на Лука и приятел)
и други....
Приятно четене!

ЧЕСТ

В замъка Хамфри

От името на Емили Лууд

Докато седях в стаята си чух страннен шум от към коридора . Запътих се бързо натам като се притеснявах да не би прозореца отново да се е отворил. Миналия път от силния вятър се беше отворил и едва не се беше счупи. Този път за мое упокоение не беше прозореца. Заслушах се и се огледах. Беше пусто. Макар повечето като мен да бяха по стаите си - никога не е било толкова тихо преди. Запътих се към стаята на моята най - добра приятелка. Знаех, че когато нещо ме притеснява винаги мога да поостана при нея и да поговорим, а и да ми даде някакъв съвет. Почуках на вратата. Никой не ми отговори и реших да вляза. Когато надникнах в стаята и - тя беше легнала на леглото си и беше сложила слушалки в ушите си , като си тананикаше весело.
- Чу ли това ? - попитах я аз, като я погледнах. Тя също ме погледна и недоумяваше за какво говоря. Свали слушалките от ушите си и се заслуша - макар и тя да не знаеше какво точно бях чула аз.
Приятелката ми се огледа и втренчи погледа си в мен.
- Сигурно момчетата пак си правят номера. - рече и се отпусна назад.
Неусетно стаята все едно се размърда. Имах чувството че беше като жива, само, че нямаше никакви признаци да се движи. Прозорците затрептяха, а огъня в стаята и утихна.
Прас. И хиляди малки парчета стъкло се посипаха по пода.
- Какво става? - погледна към прозореца тя. Черна като катран сянка се издигна, вкопчила пръсти за перваза за части от секундата затъмни стаята. Изведнъж стана пусто и в действителност беше тихо.
- Аврора. - затърсих я аз, но от нея нямаше и следа.

Заглавие: Re: <<< Honor >>> Вто Май 15, 2012 2:33 pm

Хеей, началото е интересно. А и корицата *ако мога така да се изразя* е суперска. Ще чакам продължение ;]

Заглавие: Re: <<< Honor >>> Вто Май 15, 2012 3:04 pm

мерси, ще се постарая и натам да е интересно и да ви хареса shame

Заглавие: Re: <<< Honor >>> Вто Май 15, 2012 3:16 pm

От името на Аврора Дарк

- Ем... - гласът ми отслабваше. Впрегнах всичките си сили, за да запазя самообладание, но все по-трудно си поемах въздух. Започна да ми причернявя. Не! Не...

- Не! Лука, помогни ми... - викът премина в предсмъртно стенание и замлъкна. Настръхнах. Битката не беше далеч. Всяка клетка от тялото ми се съпротивляваше, но накрая поривът надделя. Трябва да отида. Някаква ириционална сила ме теглеше натам. Преди да мога да осъзная случващото се, се озовах само на метри от сражението. Лъхна ме миризмата на смърт. От скалата, на която бях застанала виждах приказната някога долина като на длан. Сега земята бе покрита с трупове, ранени и умиращи, чиято кръв бързо изтичаше и се просмукваше в черната земя. Потреперах. Защо, защо дойдох? В съзнанието ми един по един възкръсваха всички кошмарни спомени от времената на масовите изтребления. Задушавах се. Исках да се махна, да избягам възможно най-далеч. Два клана се избиваха - какво ме касаеше това? Точно, когато щях да побягна, нечии глас ме накара да замръзна.
- Давай! Убиий ме! И аз к'во да направя по този въпрос? - всяка дума гореше от явна насмешка, от чувство за превъзходство и наглост. Долу, заобиколен от три-четири едри, застрашителни фигури, стоеше висок, широкоплещест мъж, който със сетни сили оказваше последен отпор на нападателите.
- Лука, Лука, Лука - висок мъж, облечен в ризница се откъсна от обръча. - Ах, Лука... Дръзко момче си ти. Но Велизариевият род знае как да се справя с костеливите орехи.
Острият му, студен смях ме накара да настръхна. За части от секундата видях как даде знак на мъжете, които като един се хвърлиха към самотния воин в средата. Преди да мога да спра, преди да осъзная какво правя, бях застанала между тях и него, бранейки го като щит. В следващия момент нечия ръка ме сграбчи силно и ме дръпна назад. Видях силуета на мъжа до себе си, забелязах приведената му стойка, готова за атака. Миг по-късно към нас се хвърлиха нападателите. Един поглед ми бе достатъчен, за да разбера, че са напълно неопитни, разчитащи на броя си и грубата сила, безмозъчно подчиняващи се на заповедите и копнежа да убиват. Не ни отне много да ги унищожим, макар че, дори без да го виждам, усещах как усилието, което полага е на път да сломи и последните сили на вампира, чийто глас, незнайно как, ме привлякъл да остана. Дори не знаех защо го правя. Биех се, сляпо следвайки инстинктите, които мислех, че съм опитомила преди столетия, в порив, който и самата аз не разбирах. Когато се опомних, потърсих с очи високата фигура на главатаря, но той бе изчезнал.
Зад мен нещо изшумоли. Не бързах да се обръщам - знаех, че това е мъжът, когото се бях хвърлила да спася. Затворих очи и въздъхнах. Наистина защо ми трябваше да се намесвам? Това бе последното място, където исках да бъда. Бавно се обърнах, поемайки си дълбоко въздух, насилих се да се усмихна и повдигнах очи. Шокът, който ме прониза бе толкова силен, че залитнах назад. Бях изправена срещу мъж, мръсен и в окаян вид, но все още внушителен, извисяващ се цяла глава над мен. Раменете му се повдигаха и спускаха тежко, от ръцете му капеше кръв, а неземно сините му очи ме пронизваха с... гняв?!
- Да бе дошла по-рано, те нямаше да са мъртви! - той вдигна ръката си и като в унес се загледа в гъстата червена течност. Едва сега си дадох сметка, че част от нея принадлежеше на хората от бившия му клан. Гласът му бе същия: насмешлив, нагъл, но сега в него се прокрадваха и нотки на горчивина.
- Аааа...ъъм..аз... - вбесих се. Векове странствания, битки, надежди и разочарования, а сега не можех да свържа едно свястно изречение пред някакъв си полуубит новак! Гневът ми ме накара да се опомня. - Семейство ли бяхте? - едва след като го произнесох осъзнах колко глупаво прозвуча.
- Семейство, клан - все едно. Те бяха единственото, което имах - изведнъж самоувереността изчезна от гласа му. Прииска ми се да го погаля, да го прегърна.
Тръгна си. Преди да мога да реагирам той се обърна, без да каже дума, без да ме погледне отново.
- Чакай... Лука? - затворих очи, опитвайки се да формулирам думите си. - Не си отивай! - чух как колената му се удрят в земята. - Лука...

Сепнах се от допира на устни. Отворих очи и се огледах. Бях в стая, но не моята, една възглавницата бе захвърлена на пода, а самата аз лежах, облегнала глава на огромна мъжка ръка.
- Събудих те - гласът му бе изпълнен с толкова нежност, с толкова любов. - Притеснихме се за теб. Припадна, съкровище.
С мъка събрах сили да му се усмихна.
- Аз... сънувах... нашата... среща - миг преди да се унеса отново в съзнанието ми изплуваха спомените от вечерта. - Какво стана? Къде е Емили? Люк, кажи нещо! - опитах да се изправя, но той ме задържа.
- Не можеш да направиш нищо.
- Ем...
- Тя е добре. Сега се успокой. Моля те! - думите му заглъхнаха в шепот.
Отскубнах се от прегръдките му и се хвърлих към вратата. Миг преди да стигна до нея тя се отвори с трясък. Емили връхлетя в стаята бледа като платно.
- Какво стана?
Двамата с Люк се гледаха напрегнато, отговаряйки си повече с мисли, отколкото на глас.

Заглавие: Re: <<< Honor >>> Вто Май 15, 2012 3:23 pm

От името на Емили

Влетях в стаята с гръм и трясък.
От бледото ми лице вече нямаше и следа ... вече цареше ярост и гняв. Готова бях да го разкъсам, да го направя на парчета, но знаех,че направя ли го - Аврора би била много нещастна. Затова просто исках да го накарам да и каже истината - преди наистина да постъпя по моя си начин. Не бих искала някой да я нарани отново. Та тя не отдавна се бе съвзела.
- Ти?! - стиснах зъби аз, а от устата ми излезе само стон.
Той гледаше невярващо и не знаеше какво да каже. Дали пък не разбираше .. Не.. Той ли? Много добре знаеше за какво имам предвид .. Само се правеше пред Аврора.
- Хайде! Какво чакаш .. кажи и! - гледах го право в очите, а светлината която влизаше от към отворения прозорец се бе скрила.
- Какво да и кажа? - изсмя ми се той и по лицето му отново се появи онази усмивка, която толкова ненавиждах. Правеше го, за да ме ядоса, но явно не ме познаваше достатъчно добре. Аз не бях такава - от отдавна умеех да се контролирам макар сега да исках да му прегриза гърлото и да залича самодоволната усмивка от лицето му.
- Не се прави , че не знаеш! - изкрещях аз.
Видях , че Аврора цялата пребледня и все още гледаше неразбиращо ту мен, ту Лука. Явно и той забеляза и бързо обви ръцете си около приятелката ми.
- Пусни я, измамнико! - изръмжах аз, а очите ми станах до кръв червени. Сто процента се бяха уголемили и всяваха още по голям ужас на нажежилата се обстановка.
- Какво съм направил? - каза той и целуна Аврора по бузата като все още ме гледаше нагло.
- Ако не и кажеш ти, ще и кажа аз! - поех си въздух аз и се опитах да се успокоя.
- Каквото и да кажеш , мила нали знаеш , че не е вярно? - отново целуна приятелката ми и се изсмя злокобно.
Стиснах зъби и го погледнах като едва се стърпявах да не отскубна мръсните му длани от приятелката си.
........