Име: Деймиън Сторм
Години: 19/368
Раса: Вампир
Дарба: Причиняване на болка с поглед; Присвояване на чужда дарба с поглед
Лик: Steven R. McQueen
Описание:
Висок и красив. С гарваново-черна коса и очи. Прав нос и чаровна усмивка. Загоряла кожа, леко тъмна. Мускулесто телосложение, пълно с харизма. Скулите му са леко изпъкнали, веждите – рошави, точно като косата му – непокорна, гъста и своенравна. Дрехите му винаги са се различавали от тези на останалите. Обича да е небрежен, не се интересува много от външния си вид, нито е суетен, нито суеверен.
Характер:
Непокист човек, без срам и притеснение. Не вярва в небивалици, суеверия или митове и легенди. Допреди да се превърне в такава, разбира се. Израснал без майчина обич, Деймиън става суров и безпощаден още от ранна възраст. И си остава такъв и до днес. Мрази да бяга, предпочита да се изправи пред опасността или каквото и да е било. Способен е на всичко, само и само да постигне това, което иска. Неспособен е да потисне жаждата за кръв, убийството не го плаши или стряска – в началото да, естествено, но това са 368 години. Времето и вечността го променят. И продължават да го правят.
История:
Януари 1644
Болка! Само болка! Писъци!
Единствено това се чуваше в малката къщурка. Всички трепетно очакваха появяването на първородното дете на Джонатан и Елизабер Сторм. Последната бе в адски мъки. Защо да имаш дете бе такава болка?! "Напъвай! Още малко!" казваше мило бъдещата баба, ала не бе толкова лесно. Последен писък и се чу проницателен плач. Плач на бебе. "Момче! Момче!" Шепотът се разнесе из помещението, което се огласи от радости възгласи. "Деймиън... така ще го наречем, моля те, Джон, моля...". Родилката бе изцедена. каза това с последни сили и клепките и' се затвориха. Помъчи се да ги отвори. "Джон... грижи се за него". Погали нежно главата на бебето и се усмихна, след което главата и' падна на една страна, а очите и' гледаха невиждащо рожбата и'.
Септември 1654
Малко чернокосо момче тичаше към висок и брадясал мъж. На гърба си имаше малка чанта, която се люшкаше наляво-надясно. "Тате... тате..." викаше момчето. Бе същото онова бебе, само че пораснало. Вече Деймиън бе на десет и се опитваше да се справи без майка. Детето тичаше към Джонатан, който го прегърна, вдигайки го във въздуха. "Тате, нека да си играем!" Гласчето му бе ниско, ала издаваше много неща. Не Джон трябваше да си играе с него. Не заслужаваше тази съдба, не и Деймиън. Но нямаше избор.
Синът и бащата се прибраха и започнаха да играят с дървени саби. Учеше го да борави с меч, засега само дървен. Момчето бе напреднало в обучението си. За малко да изхвърли меча от бащините ръце. „Браво, момчето ми, браво!” каза бащата и прегърна момчето.
Януари 1663
Висок, тъмнокос и убийствено красив млад мъж се разхождаше из гората, заедно с русо момиче. Двамата бяха хванати за ръце. Вероятно бяха двойка, въпреки че не се знаеше. Изведнъж се чу странен шум - нещо подобно на чупене на клон. Деймиън се обърна и се огледа. Не видя никого, но все пак застана пред момичето, за да я предпази. Изведнъж изскочи вълк и нападна момчето, хапейки го по цялото тяло. Щом се наслади на плътта му, съществото си тръгна, оставяйки русото момиче да плаче над агонизиращия Деймиън. "Дръж се, скъпи. Дръж се!" шепнеше момичето, а сълзите и' се стичаха по лицето и', което изведнъж се промени. Около очите и' се появиха кръгове, бяха стресиращи. Момичето захапа вените на китката си и я допря до устата на Деймиън. Момчето се закашля и загуби съзнание.
**След няколко часа**
"Какво, по дяволите, ми направи? Защо ми даде от кръвта си?" Гласът на Деймиън бе неуверен и издаваше безпокойство. "Вампирската ми кръв те спаси. Аз те спасих.". Момичето не плачеше, но бе все още разстроено. "Не, не, не... Махни се от мен, махни се". Деймиън избяга от стаята и отиде в друга. Не можеше да повярва. Ала се чувстваше странно, много странно. Бе жаден, отвратително жаден. Изпи една чаша, но жаждата му не се утоли. Разтвори завесите на прозореца и слънчева светлина навлезе в стаята. Деймиън започна да пищи. Лицето му изгаряше. Какво ставаше с него? Момичето влезе в стаята и затъмни стаята с мисълта си. Отиде до любимия си и го изправи. "Добре ли си?". Беше загрижена, личеше си. "Пусни ме! Пусни ме!" Деймиън махна ръката си от нейната и я погледна злобно "Какво ми направи?". Русото момиче заплака. "Съжалявам. Не можех да ти позволя да умреш... Съжалявам. Дадох ти от кръвта си. Спасих те... Сега си като мен... Сега си вампир". Думите и' отекваха в съзнанието му. Вампир. Не, не бе възможно. Нямаше как. Това бе само мит, легенда.
Ноември 1700...
Кръв. Викове. Някой бе заровил лице във врата на едно момиче. Мъжът вдигна лицето си. Бе Деймиън. И бе тотално променен. Свенливото момче го нямаше вече. Кръвта го бе променила изцяло. Сега убиваше за наслада. Не го бе страх, нямаше срам. И досега бе такъв. Всичко само и само за глътка човешка кръв...
Съб Май 10, 2014 11:22 am by Alaska Young
Заглавие: Деймиън Сторм 
