"Абсолюто безопастно е вече"
Думите на Итън кънтяха в ума ми и не можех да им се нарадвам. Отначало изобщо не можех да повярвам, че стаята е безопасно, но щом влязох бавно вътре и щом се огледах наляво и надясно, като гледах голите стени, наистина се убедих, че стаята е безопасна. Усмихнах се широко и също като Итън ми идеше да заподскачам, а и за разлика от него - да закрещя от радост. Прегърнах силно Ванеса - тя беше най-близо до мен - като усмивката не слизаше от лицето ми.
- Няма проблем. За мен. Наистина при всичко, което ни се насъбра, при една нормална стая, е нормално да реагираме така.
Засмях се и започнах да вървя бавно из стаята, като се оглеждах. Наистина нямаше нищо в нея, нито някакви кашони или сандъци, нито призраци, витаещи из стаята, абсолютно нищо. Отново се усмихнах широко и седнах на земята до Итън. Поех си дълбоко дъх и се загледах напред, право в една точка.
- Това не може да е истина. Имам предвид, ненормално е да е толкова лесно и просто.

Бях се умислила и замислила, отнесла нанякъде, загледана в една точка. Затова когато чух нещо от типа "да се бием", се стрестнах до известна степен и подскочих като ужилена от пчела. Огледах се наоколо и видях, че Джош и Неса са застанали един срещу друг с дяволити погледи. Дори Джо мисля, че беше застанал в онази смешна поза за бой, която направи когато го събудих, за да тръгваме за летището. При този спомен за нелепото му държание тогава и за сегашното ни положение ме напуши смях, който за жалост не успях да потисна. Започнах да се кискам шумно и привлякох погледите от двамата хибрида към себе си. Наложих си да се успокоя поне малко, макар че това си бе доста трудна задачка. Поех си дълбоко въздух и все така седнала на земята, се обърнах към сестра си.
- Вие сериозно ли ще се биете? Да не сте се побъркали? - едва успях да се сдържа да не прихна отново и поклатих глава - Една нормална стая и вие ще се биете! - допълних през смях и започнах да клатя глава в знак на неодобрение, макар че ми беше интересно какво ще стане.
- Хайде де, какво чакате? - засмях се отново и се облегнах на лактите си, все едно се настанявах да гледам не бой, а някакво детско предаване от типа на Бон-Бон. А с тях двамата като се замислих, можеше и детско шоу да стане.

Наблюдавах отначало с интерес случващото се, но в последствие интересът ми се превърна в притеснение. Първо, защото мразех и не понасях змиите, и после - играта не ми допадаше особено много. Ирисът на окото ми за пореден път напрегнато проследяваше всяко проклето движение ту на единия, ту на другия и след известно време се ошашавих и не знаех накъде да гледам. И двамата бяха много бързи във всичко, а и с всичките Джошовци. Вече не знам защо, но си мислех, че играта започва да загрубява. А това не ми харесваше, като се имаше предвид къде се намирахме.
- Всички знаем, че каквото си причините, ще зарасне, но... - не можах да довърша, защото Неса започна отново да се приближава или да се приплъзва към Джош и цялата настръхнах. Бавно започнах да местя глава към Джошуа и увлечена в действията си, не виждах нищо останало и за малко да се блъсна в Итън. Или пък се блъснах в него, не знам, не бях сигурна - бях вглъбена в това, което правеха сестра ми и Джош и не усещах нищо останало.
- Извинявай, Итън - прошепнах тихо и бегло го погледнах, в опит да му се извиня, макар че не знаех какво му бях направила - Стига! - изведнъж изкрещях и станах внезапно. - Престанете! това беше достатъчно, знаем какво можете. Стига вече! - осъзнах, че говоря с фалцет и леко пискам, но наистина не издържах повече. НЕ биваше да се бият. Погледнах бавно и двамата, а след това се обърнах за безмълвна помощ и към останалите.
- Хабим си силите. Нека починем и продължим. Моля ви - този път гласът ми беше тих и спокоен. Погледнах и двамата и аз не знам с какъв поглед, но се надявах да не проодължат.