Центъра на града, преди 2 месеца

Когато настъпи сутрин, се събудих с гениалната мисъл, че трябва да изляза, да отида някъде, да направя нещо различно от това да пиша статии, да се излежавам и да ям като невидял докато гледам някакво шоу по телевизията. Лениво се размърдах изпод невероятно огромното количество храна и се замъкнах с голямо нежелание до стаята си, където се предполагаше, че трябва да се преоблека преди да изляза. Усмихнах се на себе си и след това започнах да си избирам какво да облека като финалният резултат беше подът на стаята ми да се окаже покрит от купища дрехи и аксесоари, които нямаше как да си сложа наведнъж. Както и да е, в крайна сметка успях да се оправя и да се приведа в нормален вид, което си беше уникално постижение за мен. Излязох от имението и тръгнах по улиците като се надявах поне да си намеря маса в любимото ми кафе. Тръгнах по улиците измежду всички хора и същества,мислейки си през цялото време за една изкушителна чаша с Айс кафе. Усмихнах се, когато минах покрай една група деца и след секунда се озовах пред кафето. Отворих вратата, но всички маси бяха заети освен една, на която имаше някакво момиче. "Човек в Миднайт сити! Това си е рядкост! Е, май и аз ще се направя на такъв". Приближих се до масата и с едно леко прокашляне се опитах да привлека вниманието на момичето:
-Извинете, може ли да седна при вас...? Това е единствената почти свободна маса? - усмихнах се любезно и зачаках да получа отговор.

Human Брой мнения : 16

Мъжки глас прекъсна размислите на Алекса и я накара да се обърна към непознатия. Погледа 'и се спря до лицето 'и и му се усмихна чаровно.
- Да, да - отговори му и посочи канапето срещу нея. - Заповядай.
Щеше да е грубо от нейна страна ако не го поканеше да седне на нейната маса при положение, че и с нея се е случвало да няма места в любимото 'и кафене и да се налага да сяда при някой друг, който не е окопирал цялата маса. Макар че чантата на Алекс беше точно от страната на мъжа. Тя се пресегна напред, хвана я и я сложи на земята до малкото канапе, на което седеше. Обърна се към мъжа и вдигна очилата от носа си на главата, като прибра и падналите червени кичури коса от навеждането 'и, за да постави чантата долу.
Вдигна сините си очи и ги фокусира върху мъжа, който току - що се бе настанил срещу нея. До сега не го бе виждала, което само потвърждаваше, че всяко излизане и прекрачване на прага от вкъщи може да доведе до куп други неща, но поне и по едно запознанство на седмица.
- Алекса Смит - представи се.
Щеше да е доста неловко, ако седяха на една маса един срещу друг, а не знаеха имената си. Пък и да се завърже, дори и малък, разговор, понеже нашата красавица не обичаше гробната тишина. Навява 'и ужасни помисли след като бе изгледала близо двадесет или тридесет филма, когато лошите неща се случват посредата на гробната тишина.
Преди обаче той да се представи сервитьорката се появи с моначиното на Алекса, една хартийка, на която беше сметката. Постави напитката пред Алекса и се обърна любопитно към мъжа, изчаквайки поръчката му.

-Айс кафе. - поръчах си кратко и ясно и се обърнах към момичето, което беше така любезно да не ми бие шута от масата, на която беше. Поех ръката й и с моята си усмивка, казах:
-Джошуа, приятно ми е... - щеше да е глупаво просто да се представим един на друг и после да потънем в мълчание, но какво можех да кажа на някой, който буквално познавах от няколко секунди. Това сега не беше важното в момента. Все още бях изненадан от факта, че в Миднайт все още имаше хора. Никой, ама абсолютно никой от човешката раса не беше изявил желание да остане тук при всички вещери, вампири, върколаци и тем подобни същества, които можеха да те нападнат по всяко време. Усмихнах се мило на Алекса и тъкмо, когато щях да си отворя устата, сервитьорката се появи с поръчката ми. Вече бях решил - до края щях да се преструвам на човек пък каквото ще да става с мен. Оставиха ми питието и сметката и се оттеглиха любезно:
-Е, Алекса... Отдавна ли си в града? - попитах аз като реших да й спестя невероятната, богата и колоритна история на града. Погледнах разсеяно през прозореца, но после върнах погледа си върху нейния и зачаках нетърпеливо да получа отговор на все така баналния въпрос при запознанство.

Human Брой мнения : 16

- Всъщност, аз съм родена тук - каза девойката и се усмихна на изненаданото лице на мъжа срещу нея.
Сякаш беше казала нещо свръх секретно, което той за първи път чува и отказва да го повярва. Но в същото време беше доволен от този факт, което накара Алекса да се засмее леко. Не мислеше, че някой щеше да реагира по този начин на казаното от нея, но какво казваха - всичко си имаше първи път. А сигурно си имаше своите причини да реагира по този начин, което Алекса намираше доста забавно.
- Да не би да е толкова странно човек да е роден в Миднайт сити и да живее тук? - повдигна вежди и отпи от кафето си, докато го гледаше любопитно.
Остави чашата си на масата и се облегна удобно на канапето, докато изучаваше чертите на лицето му, опитвайки се да разбере какво по - точно мислеше. Алекса имаше тази една способност, благодарение на която можеше да каже какво си мисли човека срещу нея само като види чертите на лицето му. Не беше способност, колкото знание, но каква е разликата?
Пъстрите 'и, наподобяващ зелен цвят очи, се спряха не неговите и девойката се усмихна.
- Ами ти, Джош, от тук ли си или наскоро преместил се? - попита със същото любопитство както преди малко.
Странното бе, че бе живяла в Миднайтс сити целия си живот и до сега не бе попадала на него. Може би не бе от тук, помисли си червенокосата. А имаше и вероятността той също да бе от града, но до сега винаги да са се разминавали, макар Алекс да познаваше горе - долу всеки един жител. Освен новодошлите. Те не 'и правеха кой знае колко впечатление и не мислеше да се занимава с разузнаването на самоличността им, защото.. не я интересуваше.

-Аз съм местен, да не повярва човек, но може би преди не сме се засичали. - разбира се, че по преди имах предвид моят възрастов интервал от 1500 години. Та момичето срещу мен не беше на повече от 18 години, нямаше как да съм го виждал преди. Усмихнах се и след като отпих от кафето си го оставих на масата и облягайки се назад, казах на момичето:
-По начина, по който изследваш чертите ми, бих могъл да кажа, че обичаш да анализираш хората, но ако искаш мога да ти спестя усилията и да ти кажа, че живея в Миднайт откакто се помня, макар че съм роден някъде в далечните му околия. - усмихнах се на момичето и се огледах наоколо, като през прозореца успях да видя група деца, които се гонеха. Толкова много обичах малчуганите. Те ми бяха невероятно голяма слабост. За пореден път отпих от напитката си и попитах Алекса:
-А имаш ли някакви хобита... Освен да анализираш жителите на градчето? - засмях се и с известна доза любопитство зачаках да получа отговор от червенокосото момиче.

Human Брой мнения : 16

- Не, това е почти всичко, което правя - каза на шега и след няколко секунди се засмя. - Знам почти всичко за всеки от града и най - вече от центъра, където много често се размотавам. И го правя, защото винаги ми е било интересно да знам някои доста странни неща за ъм хората от града. И от години опит вече мога да разбера много неща само по вида на човека пред мен. Като примерно дали ме лъжа, какви чувства изпитва отвътре и подобни неща - усмихна се. - Спокойно, не съм вещица - засмя се и постави един кичур зад ухото си, защото бе на път да падне пред лицето 'и.
Наведе се напред към масичката. Обви удобно чашата с двете си ръце, повдигна я от масичката и се облегна отново на канапето.
- Дам, това правя в свободното си време, когато не съм забъркана в някоя откачено плашеща драма - добави като го каза тихо, сякаш на себе си, но знаеше, че и Джош я бе чул.
Често се случва по случайност, или не чак толкова случайно, да се забърка с хора, които не трябва изобщо да доближава. Но предполагам не е чак толкова интересна тема за разговор, след като половината от този град се забъркват с лошите хора и вече запозна да става банално поне според мнението на червенокосата. Но дори и банално, никой не спираше да го прави, независимо дали го искат или не, и се получаваше онзи неловък момент, когато единствено това се случваше из този град. Е, като изключим любовните триъгълници и изневерите. И намирането на истинската любов от пръв поглед.. Хм, нека тази тема да не я захващаме, защото Алекса можеше да говори яростно в продължение на дни, че такова нещо не съществува. И сега нека продължим.
- Ами ти? - попита, след като отпи от кафето си. - Други занимания освен да гледаш малчуганите как играят по улицата и това да ти доставя удоволствие? - усети се как прозвуча и реши да се поправи: - О, не, не. Господи, не. Не по този начин... - засмя се.

-Не, спокойно... Разбрах те. - засмях се заедно с момичето и се настаних по-комфортно на канапето като обвих длани около чашата си и за пореден път я поднесох към устата си. Усмихнах се на момичето и през смях казах:
-Определено съм сигурен, че не си вещица. И не, не само това ми е хоби. През свободното си време съм журналист или фотограф, пиша текстове, рисувам - или с по-прости думи казано - намирам се на работа колкото да не заспя. - засмях се и оставих чашата на гладката повърхност на масата като върнах погледа си отново на Алекса, мислейки си как се отнасят с хората в града. Вярно, че аз не бях човек и бях на повече от 1500 години... и определено беше вярно, че можех да й откъсна главата или да й въздействам, но не бях такъв. Колкото и да бях наясно, че нямам място сред хората. Може би затова прекарвах повечето от времето си в Миднайт, макар, че неведнъж съм имал желанието да се превърна в ловец на създания, тормозещи хората. Усмихнах се мило на момичето и казах:
-Миднайт е специфично място, с уникална по рода си история... Бил е унищожен до основи, но въпреки това наново възстановен и развит... - "..и определено това се дължи на мен - хахото с жезъл" довърших мислено, защото не исках да се покажа като 1500 годишен старчок, който живее в града от неговото създаване досега. За момент това ми се стори доста нелепо, но преди да си отворя устата, в кафето влезе някаква странна особа, която "учтиво", чрез въздействие, помоли хората там да се изнесат. Не обърнах внимание на това, но не подминах факта, че мистериозния тип, вампир, се взира в нас... Реших да съм нащрек, но да не го показвам, защото нямах намерение да се превърна в мишена на този кръвопиец:
-Е, Алекса, като местен жител на града, предполагам няма да имаш проблеми да ме разведеш наоколо, нали?

Human Брой мнения : 16

- О, определено - каза червенокосата, - само да си довърша кафето - усмихна се най - учтиво на мъжа пред нея и доближи чашата до устните си.
Докато отпиваше от кафето си, крадешком обърна погледа си към новодошлия в кафенето. Той бе привлякъл вниманието 'и още със самото влизане в кафенето. Начина, по който каза.. пардон, заповяда на хората да се махнат от масата, за да може той да седне и как те без никакви забележки си взеха нещата и се изнесоха накараха любопитството на Алекса да се задейства и да разбере защо просто ей така тези хора станаха и му дадоха това, което иска.
Но когато погледите им се срещнаха Алекса изтръпна. Може да бе за секунди и едва незабележимо, но цялата изтръпна, съзерцавайки тъмните очи на особата, която не взира в нейните пъстри очи.
Алекса побърза да обърне погледа си към Джош и му се усмихна. Отпи от кафето си и имаше може би една или две глътки, преди да го избие. За жалост обаче не спираше да мисли за сразяващия поглед на мъжа и усещаше все още как той гледа към тя.
- Познаваш ли го? - Лекса попита Джош, като за секунда обърна погледа си пак натам, като пак срещна погледа му.
Обърна своя набързо към Джошуа, като отново отпи от кафето си и сега оставаше само една глътка, докато чакаше отговора на Джош. Тя не го бе срещала преди, или не си спомняше да е, а за да ги гледа той по този начин значи познаваше някой от тях. Или просто му бе любопитно или дори се бе загледал по Алекса, което често се случваше. Но въпреки това Лекс реши да попита Джош дали го познава.

-Всъщност не го познавам, но би ми било много интересно да се запозная с него... отблизо... - мистериозна усмивка заигра на лицето ми и очите ми пламнаха с онези игриви пламъчета, които се появяваха всеки път, когато бях на път да направя поредната глупост, която да застраши мен или някой около мен. Направих знак на Алекса да остане на мястото си и отидох при непознатия бавно и уверено с грациозна крачка като котка. Бавно си придърпах един стол и съвсем тихо и арогантно казах на новодошлия:
-Ако си дошъл да си търсиш поредната кръвна банка, пич... не си уцелил мястото, така че ако бях ти, щях да стана, да подвия опашка като кученце и скимтейки да се разкарам от тук преди да си загубя главата или да се окажа с кол между гърдите. - странникът реши да се направи на не по-малко арогантен от мен и реши да ми направи намек,че Алекса е неговата жертва. Арогантната усмивка още стоеше на лицето ми и когато се върнах при Алекса, допих кафето на екс, оставих достатъчно за двете сметки и бакшиш и казах на момичето:
-Готов съм да започнем малкото ни пътешествие още сега, само че преди това искам да свърша нещо... Изчакай ме отвън минутка. - върнах се при непознатия и след като написах "Тръгнеш ли след нас - прощаваш се с живота си...", усмихнах се арогантно и след това се отправих навън, където Алекса ме чакаше. Що за кавалер бях щом карах момичето да чака, но в момента основното беше да я разкарам от този тип преди да й е изсмукал кръвта.
-Е, от къде започваме?

Human Брой мнения : 16

Докато Джош седеше при непознатия Алекса не спираше да гледа към тях, като изобщо не си правеше труда да се покрие. В този момент 'и се искаше да може да чете по устни, защото по лицата им не се четеше нищо друго освен арогантност и лукава усмивка, които не говореха кой знае колко на Алекс. Не можеше да знае със сигурност какво точно си говорят двамата, макар и в съзнанието 'и да се създадоха няколко сюжета благодарение на въображението 'и. Но разговорът им беше много кратък, за да може Алекса да разбере за какво точно си говореха. Жалко, помисли си тя и обърна погледа си напред. Доближи чашата до устните си, спря за секунди, колкото да си припомни едно нещо, тръсна главата си леко и отпи от кафето. И това бе последната глътка. Сега спокойно можеше да плати и да разведе Джош из центъра на града. Да му покаже всяка една малка тайна на града, в който бе израснала. Любимия 'и град, дори и леко странен и откачен на моменти.
Обърна се отново към мъжете, за да може да каже на Джош, че бе готова, когато погледът 'и срещна този на странника. Но този път не потръпна както преди. Този път го загледа любопитно и присви леко очите си. Запомни лицето му, защото имаше фотографска памет и определено като се прибереше щеше да разбере кой е.
Тогава се появи Джош, изпи кафето си, плати сметката и каза на Лекса да излезе и да го чака вън.
- Колко мило - усмихна се, - но не е нужно.
Обаче само един настоятелен поглед от негова страна 'и бе необходимо да се съгласи.
- Добре.
Взе чантата си, стана от канапето, оправи леко блузата си и тръгна към изхода. Преди да излезе обаче хвърли последен поглед към непознатия мъж, който успя да привлече вниманието 'и и по - скоро любопитството 'и към него. Искаше 'и се да разбере кой е и защо я гледаше така, но нямаше да е днес.
Обърна се напред, бутна леко вратата и зачака, тропайки с крак приятна мелодия, която бе чула по радиото в кафенето. След броени секунди и Джош излезе и Лекса го хвана под ръка като пръв приятел. Огледа се напред и го поведе надолу по улицата.
- В момента се разхождаме по улицата на кафенетата. Както виждаш - посочи със свободната си ръка настрани към многото кафенета. - След това е паркът, гетото и тъмните улици, които между другото не са чак толкова плашещи, освен ако някой ненормалник, или пиян ненормалник, не изскочи зад гърба ти. - подсмихна се.
Получи онова чувство, че някой я наблюдава, но не го намери за толкова странно. Имаше доста хора по улицата, които можеха да я гледат. Както и всеки един до тях.

Когато приятният ми разговор с арогантния вампир приключи се върнах при Алекса и заедно тръгнахме по улицата на кафетата, както тя я нарече. Засмях се на разсъжденията й за тъмните улички, когато усетих, че онзи от кафето върви след нас. Този май си нямаше на идея с кого се забърква, но имах чувството, че съвсем скоро ще разбере, а това никак няма да му хареса. Усмихнах се мило на момичето и след като се огледах наоколо, казах:
-Какво ще кажеш за една малка разходка по центъра на града? - да, това определено беше една от най-гениалните ми идеи... Да заведа човек на центъра, където се събират всички свръхестествени създания, повечето от които бяха просто измет. Усмихнах се на Алекса и заедно продължихме да вървим, като с интерес разглеждах нещата и местата, които ми показваше, но фактът, че не й казвам какъв съм и какво иска пича от нея ме побъркваха, затова казах на момичето:
-Знам колко нелепо ще ти прозвучи, но онзи от кафето... Той е вампир, който търсеше поредната си кръвна банка... А аз... Аз разбрах, че е така, защото не съм точно на 20 години... Аз.. Аз съм Хибрид от три раси и съм на повече от 1500 години... Така, че ако сега решиш да бягаш и да викаш за помощ - давай, но имай предвид че онзи зад нас чака точно това. - нямах никаква идея защо го казвах на един човек, но трябваше да я спася... Нямаше да позволя на онзи да източи кръвта й и в най-лошия случай да я превърне във вампир... Никога нямаше да си го простя ако го позволя. Все пак бях много против да има такива вампири, но изборът си беше техен и аз нямах право да се меся и толкова. Усмихнах се гузно на Алекса и й казах:
-Ако не вярваш, ела с мен в покрайнините на града, където ще мога да ти покажа какво съм наистина.

Human Брой мнения : 16

Алекса смръщи вежди и погледна Джош невярващо, все едно току - що 'и бе казал най - тъпата шега. Сериозно ли? Вампири? Хибриди? Сериозно?! Да не се намираше в някой от съвременните сериали? Явно гледаше прекалено много такива. Това бе реалния свят и подобни неща не съществуваха тук. Всичко бе измислено от хората в ранните години на света, за да може да си обяснят лудите хора, защото тогава не са знаели, че подобни неща, като лудост и медицински проблеми съществуват. И, в двадесет и първи век, всичко това е взето и украсено в сериалите, които дават всеки божи ден от сутрин до вечер. Но определено такива същества нямаше в истинския живот. Може би лудата баба на Алекса да 'и е разказвала подобни истории за този град, за това какви същества има и всичко, което беше по сериалите за съществата, но това беше само, за да може да я изплаши и Алекса да не се запознава с мистериозни типове с кожени якета, потайствен поглед или така наречените лоши момчета и да не ходи по забранените части на града, за да може и да я предпази от лоши случки, но това никога не е спряло Алекса, затова ги намираше съвсем безполезни.
- Прав си. Доста нелепо ми звучи. - каза му тя отегчено.
До сега Алекса никога не бе ставала свидетелка на подобни случки, които да я убедят, че наистина съществуват тези създания в реалния живот, а тя бе живяла тук целия си живот. Щеше да 'и е доста трудно да приеме, че вампирите, върколаците, демоните и всичко останало съществува на този свят, ако изобщо щеше да го приеме. Но все пак 'и беше любопитно. И то много как Джошуа щеше да 'и докаже, че са истински. Поколеба се за момент, но това колебание сега бе заслепено от любопитството.
- Да тръгваме. - каза накрая тя и се подсмихна.
Още от сега си представяше ехидната усмивка на лицето си, когато Джош остане само и единствено човек, който прекалено много се беше вживял.

-Май не ти се вярва много това, което ти казах, а? - попитах с ехидна усмивка и когато с Алекса се отдалечихме достатъчно, спрях и направих знак на Лекса да направи същото. Направих няколко крачки напред и когато застанах срещу нея, оголих вампирските си зъби. Вените около очите ми изпъкнаха и сега не бях особено красива гледка. За да е пълно доказателството се концентрирах и около мен започнаха да се оформят водни и огнени пипала, но това не беше достатъчно. За финал, мен вече ме нямаше. На студената, твърда земя стоеше един голям снежно бял вълк, който след миг изчезна и се появих аз:
-Е, сега вече вярваш ли или ти трябват още по-неопровержими доказателства? Макар, че не виждам колко повече от това може да се докаже. - усмихнах се на Алекса и след като скъсих дистанцията помежду ни, казах:
-Е, давай... Викай за помощ, обади се на ловци на свръхестествени същества... Няма да се противя. Затова те попитах дали си местна... Исках да знам дали си наясно със жителите на града или просто сега разбираш за тях... Е, давай - ти си на ход... Каква ще е реакцията?

» Книжарницата в центъра на Миднайт ; преди половин година
» История на града
» Париж, преди 10 месеца
» На плажа преди 6 месеца
» Гората, след 2 месеца

Центъра на града, преди 2 месеца

Центъра на града, преди 2 месеца

Similar topics

Similar topics