Знаех, че ще дойде. Защо ли се съмнявах , все пак той искаше да се видим не аз, но незнайно , защо все пак се притеснявах. Бях седнала на една от масите в ъгъла и стисках червената си рокля в единия и край. Имах чувството, че бях като натрапник тук - всички се взираха в мен, в облеклото ми. А една жена дори си позволи да ме попита нови ли са обувките ми и от коя колекция са. Видимо си личеше, че бях притеснена и уплашена и много, много разочарована. Сервитьора мина покрай мен и учтиво ме попита:
- Чакате ли някого , мадам?
- Да - отвърнах аз и погледнах в менюто. - Моля ви, бъдете така добър и ми донесете нещо силно - нека е Джин , с много лед.
Той се усмихна и тръгна измежду масите. Поставих черната си чантичка, която все още стисках в ръце на масата до мен и отпих от чашата с вода, която предоставяше заведението. Трябваше да се успокоя и най - вече да не се поддавам на най - малките думи. Това, че го Обичах, не беше повод да му вярвам - не и сега.

Забързах към заведението, но то бе поне на трийсетина и повече минути от хотела. Заточах се силно, като междувременно се оглеждах за някакви свободни таксита. Но напук на всичко, не виждах никое. Или бяха заети, или изобшо не се появяваха. Но и на какво да се надявам - беше сравнително рано сутринта, а и мястото, където се събираха таксиметровите шофьори бе далеч от тук. Погледнах часовника на лявата си ръка - имах още десет минути да стигна дотам. А бях на повече от половината път. Оо, защо стана така?! Присвих нервно очи и продължих да тичам с все сила, мислейки какво точно щях да и' кажа. Ако въобще смеех да я погледна в очите. Бях направил нещо непростимо, щях да я разбера каквото и да кажеше.
Най-сетне влетях в кафенето със страшна сила и започнах да се оглеждам за Жас. След няма и секунда я зърнах в дъното на кафето и забързах натам, запровирайки се между столове и маси. Въздъхнах тежко и застанах пред масичката, където беше седнала тя. Оо, Боже мой, беше ослепителна! Захапах вътрешната страна на бузата си и дори не се насилих да се усмихна. Сега не беше време за усмивки, нито пък за прегръдки и целувки. Преглътнах тежко и седнах на стола срещу нея, започвайки нервно да клатя крак.
- Извинявай, че закъснях. Придвижването беше... трудно - успях да скълпя нещо и веднага извърнах поглед. Не смеех да я гледам продълбително, просто не знаех как.
- Аз съм идиот. Не, всъщност много повече от това. Аз съм най-безсрамното и несъобразяващо се малко идиотче. Не знам как да ти се извиня за снощи, постъпката ми беше просто... - не можех да намеря думи, които да използвам. Беше ми трудно да говоря, а бяхме още в началото. Как ли щях да и' кажа?! Разтърсих глава и се заех да изучавам връзките на кецовете си - все едно бяха много по-интересна гледка от Ясмин.
- Каквото и да кажеш, права ще си. Каквото и да направиш, също. - "Обичам те". Да, добре, но де да го бях казал на глас, де да се бях осмелил. Въздъхнах тежко и прокарах пръсти през лицето, а след това и през косата си, само и само за да направя нещо.

Само кимнах. Знаех как е с транспорта и бях наясно, че нямаше да успее, но въпреки това сега беше тук. Вече можех да отпусна скованото си тяло и ръце. Преди да започна, сервитьора постави чаша пред мен.
- Благодаря. - казах и му се усмихнах, след което се вгледах в Дилън, имах чувството, че отбягваше погледа ми, защото беше свел очи и гледаше нещо на пода.
- Е, ще пиеш ли нещо? - попитах като се обърнах към него и за миг съзрях очите му. Този поглед , с който преди ме разтапяше, сега ме караше да страдам. Преглътнах тежко и отпих от питието си. Никога не съм харесвала алкохола, но сега влизаше перфектно в употреба.

Започнах да хапя езика и вътрешната част на бузата си, за да не направя нещо глупаво. Напоследък доста често го правех. И то в лошия смисъл на думата. Не помня да съм направил нещо хубаво в последните дни.
- Не. Няма да пия, не ми се пие нищо. А и знаеш, че не пия алкохол, не ми понася. - казах тихо и облизах устните си, защото бяха извънредно сухи и напукани, незнайно защо. - А и снощното прекаляване ми беше предостатъчно.
Добавих през шепот и с голяма въздишка, вдигнах поглед и срещнах очите на Ясмин. Червеното много и' отиваше, подчертаваше фигурата и усмивката и'. Която сега беше повехнала. Преглътнах тежко и бегло, тъжно се усмихнах.
- Много си красива с тази рокля. - гласът ми заглъхна, а пръстите ми забарабаниха по повърхността на масата. Терзаех се, не знаех какво точно да и' кажа. Но в никакъв случай не биваше да я лъжа.
- Трябва да ти кажа нещо, но не знам как. Може би ще го оставя за после, не знам... От теб зависи.

Не изпусках очи от него. Всяка негова мимика или жест ме караха да искам да узная, защо всъщност сме тук и водим този разговор. И на двамата ни беше трудно заради случилото се.
- Виж, - отпратих сервитьора и се огледах наоколо, за да не ни подслушва някой. - .. относно пиенето, знаеш, че нямам нищо против. - какво говорех? В момента аз самата се тровех с с някакъв алкохол в ръце. И много добре знаеше, че не пия, но не каза нищо, дали не е забелязал? Отърсих се от мисълта и притеглих чашата. Имаше нещо нередно в това. Винаги е обръщал внимание дори на малките детайли, но когато похвали вкуса ми за роклята изтрих всякакви мисли от главата си. Значи все пак ме беше загледал.
- Благодаря - усмихнах се и аз на свой ред, като отпих още малко от чашата си.
- За какво искаше да говорим и как така зависи от мен? Мисля, че до сега всичко сме си казвали като изключим, че станаха някой нередности и се скарахме... - преглътнах тежко. Наистина ми беше гузно за това.

Въздъхнах за пореден път и жестоко се усмихнах, поклащяйки леко глава. Усещах парещите сълзи, но в никакъв случай не биваше да им позволявам да излязот наяве. Особено ако бяхме в кафе.
- Знам, че на теб не ти е. Но за мен е проблем. Защото като се напия, не знам какво върша. И обикновено не върша неща, с които да се гордея. Последният път, в който се напих, изключвайки снощи, беше вечерта на погребението на чичо и се опитах да сваля Селена. Единственото, което постигнах, е да залея роклята и'... Сега е много по-различно, Жас. Първо, защото сега си всичко за мен, и второ, защото разбрах, че те познавам доста преди официално да се запознаем.
Сведох поглед отново и започах отново нервно да клатя крак. Преглътнах тежко и се зачудих как да продължа.
- Но сега това няма значение... Зависи от теб, защото ако сега си ми бясна и ми се сърдиш, няма да мога да понеса мисълта да ме намразиш още в момента, в който ти кажа каква непростима глупост направих, за която ужасно много съжалявам.
Прокарах длан през врата си уж да го разтрия, но нищо не се получи. Въздъхнах и отново вдигнах погледа си към Жаси.
- Можеш ли да ми обещаеш, че каквото и да ти кажа, ще продължиш да ме обичаш, дори и да се разделим?

Последните му думи ме жегнаха право в сърцето. Трябваше ми малко повече време от обичайното да ги асимилирам, макар че бързо схващах. Какво ми беше казал всъщност? Превъртях отново на последното му изречение. Да му обещая, че каквото и да ми каже, ще продължа да го обичам, дори и да се разделим. Какво значеше това "да се разделим". Той да не би да искаше да ме зареже?

Минаха ми ужасно много мисли през главата докато зацепя какво да кажа. Всичко изведнъж се завъртя и дланите ми се изпотиха. Сърцето ми започна да бие яростно, а очите ми, очите ми се пълнеха със сълзи.
- Моля, да ме извиниш за минутка - две. - казах и се изправих от масата тръгвайки към дамските тоалетни. Едва движех краката си и веднага щом влязох се залепих за мивката. Повдигаше ми се от всичко това, което ми се случваше. Не можех да му позволя да ме остави. Нима това беше всичко? Сърцето ми гореше и се късаше от болка, а вътрешностите ми вече изгаряха.
- Добре ли си, момиче? - една жена на средна възраст с шарени на цвят дрехи се приближи към мен. - Дете! - тя сложи ръка на рамото ми и аз изкрещях. Не можех да го събирам в себе си повече.
- Той ииииска.... - започнах аз. - Той искаааа. - не спирах да го повтарям отново и отново, а очите ми шареха някъде в пространството - в нищото. - Не мога.... не мога... - задъхана се опрях на вратата и ударих с юмрук. Нямах представа къде се чувам, но не ме и засягаше. Важното беше Дилън. Той и аз. Аз и той.
Поех си въздух и изскочих като попарена. Когато наближих масата му се хвърлих в прегръдките. Не можех повече да се правя на смела и да гледам как се отдалечава от мен.
- Не ме оставяй, моля те. - проплаках аз. Усещах как събирам всички погледи на нашата маса. - Дилън, и аз бях виновна, не трябваше да ти държа сметка и да ти викам. Виновна съм. Не исках да се караме, но нима заради една кавга би ме оставил? - и го погледнах в очите. - Не ме ли обичаш?
Бях стигнала предела, вече се бях унизила до безкрайност и не можех да погледна на страни, за да видя какво става. Бях потъпкала гордостта си и сега бях коленичила пред мъжа на живота си в чакане на отговор или най - малък жест, с който да ми вдъхне доверие и смелост да продължа напред.
- Съжалявам , че се скарахме. - затворила очи положих глава в скута му.

Стоях безмълвен и чаках Ясмин да се върне. И докато аз стоях неподвижно, мозъкът ми работеше на хиляди обороти, тормозейки се как точно да и' призная. Изведнъж тя се втурна към мен, плачейки, молейки ме да не я оставям. Не знаех какво да правя, шокирах се. Погледнах я миловидно и хванах ръцете и', стискайки ги нито много силно, нито прекалено леко. Идеше ми да заплача също като нея.
- Жас... Никога не бих те оставил, никога. И през ум не ми е минавало да оставя любовта си. - казах тихо, като не спирах да я гледам. Толкова крехка, толкова добра, така чиста и непорочна, толкова красива - дори и сега, плачейки. Опитах се бегло да се усмихна и нежно я хванах за ръцете, като я накарах да седне в мен. Сърцето ми биеше лудо, още малко и щеще да изхвръкне. Започнах да галя косите и', лицето и', притискайки я възможно най-близо до себе си.
- Как да не те обичам? Ти си всичко за мен. Обичам повече от всичко на света, повече от живота си. Бих умрял за теб, любов моя... - прошепнах и' и леко и нежно допрях устните си до челото и', целувайки го. Въздъхнах. Вече хората не ни зяпаха така любопитно, но дори и да го правеха, нямаше особено да ми пука.
- Имаше право да ми искаш сметка, беше права, аз бях виновният. Сега също съм... - беше ми трудно да се изразя, особено така - гледайки я разтревожена, разплакана в обятията ми. - Не ти си проблема, а аз. Аз трябваше да се унижа, не ти, защото съм много по-виновен, отколкото ти си мислиш.
Поредна въздишка от моя страна. Хванах нежно брадичката на Ясмин и я обърнах към себе си. Лицето и' бе така красиво, така миловидно. Какво и' причиних! И по-важното, какво щях да и' причиня след като и' кажа?
Съсипана щеше да е меко казано. Разклатих леко глава и затворих за миг-два очи. Когато ги отворих, се насилих да се усмихна, и нежно прокарах ръка през лицето и', заличавайки сълзите и'. Не трябваше да плаче, не бих и' позволил да плаче, заради мен.
- Ето така, без сълзи, е по-добре. Не искам повече да виждам сълзи в твоите очи, особено ако са заради мен. Чу ли? Не заслужавам да плачеш за мен... Всъщност, като се замисля, изобщо не те заслужавам.
Избегнах погледа и', в момента не бях в състояние да и' обяснявам каквото и да е било. Беше ни, ми толкова хубаво така - да усещам аромата и', мекотата и', самата нея, беше просто великолепно. Премигах няколко пъти и внезапно вдигнах ръка, викайки сервитьора. Поисках му сметката и след като му подадох парите, се обърнах към момичето в обятията си.
- Какво ще кажеш да се поразходим? Из парка, може би. Или по плажа. Ти решаваш. Тези поклюкарстваха достатъчно, а аз, колкото и да не искам, имам да ти кажа още... нещо.

Запознах да се успокоявам в обятията му. Колкото и да не ми се искаше да си го призная - той беше всяка искра, която подхранваше тялото ми. Само мигах пред него и не знаех какво да кажа. Вътрешно се зарадвах, че не иска да ме остави. Сърцето ми заби много по неудържимо след милите му думи.
- Не, наистина не бях права да ти държа сметка. - поклатих глава и му позволих да ме погали и да ме прегърне, защото само това чаках. Да почувствам допира му и да погледна очите му. Те бяха така спокойни докато бях в обятията му и не изпускаха моите.
- Всичко това ми липсваше. - прошепнах в ухото му и погалих косата му като нежно допрях устните си във врата му и го целунах нежно.
- И аз те обичам много, миличкият ми! - промълвих в прегръдките му. Оставих се в прегръдките му, разтапяйки се като шоколад.
Избърса сълзите ми и нежно ме погали. Каза нещо от рода, че няма смисъл да плача за него , но гледах да не си го слагам присърце. Как да не плача, като той беше всичко което имах и исках. Той беше мъжа на живота ми. След като се поуспокоих, викна сервитьора и плати сметката.
- Какво ще кажеш да се поразходим? Из парка, може би. Или по плажа. Ти решаваш. Тези поклюкарстваха достатъчно, а аз, колкото и да не искам, имам да ти кажа още... нещо. - каза той.
Само кимнах в знак на одобрение. Имах нужда определено да се махна от тук. Но какво толкова искаше да ми каже всъщност?
- Нека идем на плажа. - предложих аз и се изправих. Той все така ме гледаше и следеше всяко мое движение и реакция.
- Ще тръгваме ли? - усмихнах му се и се запътих към вратата.