Лос Анджелис. Красота.
Вървях бавно, нарочно не си взех такси, исках да се насладя на прелестите и забележителностите на града, въпреки че по-скоро бе една малка държава, отколкото град. Обичах да си правя малки екскурзийки, Джо не бе до мен, можех спокойно да размишлявам и всичко ми изглеждаше като сън. Вървях по тротоара, нямаше много хора и неусетно се бях заблеяла. Резултатът бе един нелеп сблъсък и шумно падане на земята.
Продължих да стоя на студеният тротоар, когато вдигнах поглед. Пред мен стоеше момче, но нещо в него не беше нормално, не можех да разчета дали е свърхестествено същество и любопитството ме загложди. Усмихнах се вяло и станах като няколко пъти се извиних за недоразумението.
-Какво си ти?
Може би въпросът ми бе прекалено прям, но най-лошото, което можеше да стане е да избяга или да си тръгне с мисълта, че съм тотално изперкала.

Мълчанието му ме озадачи, но бързо скрих внезапно изликналите емоции и поех подадената ръка. Беше студена и странна на допир и инстинктивно се отдръпнах веднага щом усетих твърда почва под краката си. Очите ми не се откъсваха от него, бях като хищник, причакващ жертвата си, следящ всяко нейно помръдване. Може би бях прекалено вманиечена, но това,че не последва отговор на въпроса ми, подкрепяще теорията ми. Или е прекалено мистериозен, или просто отговора няма да ми хареса. Исках да е първото.
Тишината ме поттискаше и изпитах острата нужда да кажа нещо.
-Е, ще ми кажеш ли поне как се казваш?
Лицето му продължаваше да стои в сянка и чувствах лек дискомфорт.