Midnight city


 
ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребителско име:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Top posters
Joshua Riley (3345)
 
Demsss Green Goddess (1873)
 
Селена Уилямс (1543)
 
Alexandra Belikov (1135)
 
Итън Стронг (755)
 
Màrtin Davis (691)
 
Dillon Devón (433)
 
Vanessa Green Goddess. (371)
 
Ясмин Смит (367)
 
Питър Паркър (215)
 
Latest topics
Партньори







££

Работохолиците ни











What time is it?
Замислете се
Protected by Copyscape Originality Checker
Преди да крадете, за секунда помислете!

Share | 
 

 Селена Уилямс

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
avatar
Селена Уилямс
Zoo-Morpher
Zoo-Morpher

Брой мнения : 1543

Game status
Inteligence:
0/50  (0/50)
Power:
0/50  (0/50)
Stamina:
0/50  (0/50)

ПисанеЗаглавие: Селена Уилямс   Сря Фев 29, 2012 4:34 pm


Вятърът брулеше немилостиво лицето ми, клоните на дърветата отчаяно се накланяха от силата му, сякаш бяха роби, очаквайки милост от господаря си, боклуците по земята, стъпкани и скрити в ъглите на уличката, се разнасяха като есенни листа по улицата, правейки цялата тази мизерия още по-нещастна картинка. Една счупена кутия от кола немощно се търкаляше пред мен и издаваше страннен, жалостив, но и много дразнещ звук. Ритнах я и издрънча по паветата, направи лек завой и падна в канавката. Отлично. Прибрах ръцете си в ръкавите, протрити и скъсани, тънкият, груб плат дразнеше кожата ми. Якето ми, това нещастно мое яке, стоеше върху мен, като парцал, лекетата, трити и прани стотици пъти личаха и хората не малко пъти се взираха с особено отвращение в тях. Платът бе сив, но в края имаше отенък на синьото, загатвайки колко хубаво палто е било преди това.
Продължих да вървя, крачолите се насъбираха около краката ми и ми пречеха да вървя, обувките ми хлопаха, не бяха по мярка, изхлузваха се или връзките им се заплитаха в сложен възел. Правех големи крачки, леко стъпвах на земята,за да не усещам студа, който лъхаше от мокрият асфалт. Косата ми се вееше, влизаше в устата и очите ми, а пръстите ми не помръдваха, вкочанени от студа. Продължавах да вървя. Продължавах да вървя и единствено неблагоразумието и инстиктът ми да върша глупости ме подтикваше да вървя ли вървя. Не срещнах хора. Впрочем, рядко по улиците, включени в маршрута ми, можеха да се видят хора. По-скоро създания, които с големи усилия се вмъкваха в тази графа. Създания като мен. Уличката беше малка и тясна и нямаше как да не забележа идващата старица. Първото впечатление е най-важно, казах си наум, но без особено старание проследих опърпаната рокля, в някакви странни, розови отенъци, как под тънкият плат тялото й трепереше. Имаше стотици златни гривни на едната си ръка, пръстите и бяха окичени с халки-на фона на бедното й облекло, тези украшения стояха не на място, някак си фалшиво и прекалено накипрено. Обувките й представляваха нещо от сорта на ботуши, а големи, дрипави чорапи се подаваха от едната. Кожата на лицето й бе сбръчкана, почти бяла, устните й безмълвно сякаш говореха, очите й бяха малки, скрити под гъсти вежди, но нетърпеливо стрелкаха настрани. Носът й бе твърде крив и твърде голям и ако нещо не ме плашеше в тази жена, щях да й се присмея. Сдържах подигравателната си усмивка и учтиво направих път на старицата, за да се разминем в тясното пространство на уличката. Изчаках я да пропълзи покрай мен, но тя се спря, лицето й почти се опираше в моето, зловонният й дъх достигаше до носът ми и инстинктивно закрих уста с ръка. Усещах как дългите й пръсти преравят джобовете ми и лека усмивка заигра на устните ми.
-Нямам пари, бабо.
Думите ми стреснаха жената, но бързо успя да покрие това под маската на мила и безукорна женица. Мазната й усмивка разкри ред жълти, плесенясали зъби, а дъхът й продължи да докарва спазми на тялото ми. Сложи ръка на рамото ми и потръпнах, но усмивката не слизаше от лицето й,дори да бе възприела обидата.
-Прекалено стара съм момичето ми, за да не знам това, и прекалено стара съм, за да ти покажа това.
Светкавично бръкна в чантата си, която не бях забелязала преди, но се съмнявах, че това нещо, подобно на чувал, може да остане незабелязано. Извади тесте карти, разбърка ги сръчно, после отново ги подреди в купчинка. Всичките й действия бяха бързи, ловки,а за неуките хора-впечатляващи. Не намирах нищо впечатляващо в дребният й, изтъркан фокус, но си замълчах.
-Искаш ли да ти гадая, детето ми?
Хах. Да ми гадае. На мен. На мен, която прекара безсмиленият си живот, в стремежа да избяга от всички пророчества, да живее само за мига и да не знае какво ще й се случи утре. Отдавна бях надживяла суеверията и вярванията, измислени от хора, с доста различен характер от моя. Направих знак, че не искам, но това увеличи настоятелността й, усещах как ме приклещва, а очите й вече не излъчваха онази преднамерена, фалшива доброта. Повиших глас и това бяха последните ми думи, преди да изтичам от уличката, в друга посока, възможно най-далеч.
-Казах ви не искам. Извинете бабо, но съм доста далеч от тези детинщини и е най-добре и вие да направите същото. Не ви отива на възрастта.
На другият ден



Бях намерила къде да пренощувам, което бе и смисъла на странстванията ми. Храна, легло, храна, легло. Забавлението бе изместено далеч назад. Въобразих се, че ще се изхранвам с кулинарните си умения и ме наеха в малка гостилница, леко западнала, но клиенти винаги имаше, а и миризмата, идваща от врящите котели, бе сравнително приятна, и то доста по-добре от случайно изпуснат сандвич на земята или опърпана коричка хляб. Успях да си извовювам нощувка, в малка стаичка на тавана, върху стара, скърцаща кушитка. Наметнах се се с едно одело, което миришеше леко подозрително, но умората бе взела връх и когато отпуснах глава на кушетката, клепките ми се затвориха и потънах в дълбок, ползотворен сън. Може би щях да остана известно време тук. Да си поотдъхна и събера сили за новото си пътешествие из света.
Слънцето погали с топлите си лъчи лицето ми и сънено протегнах ръце, събудена от тази нежна ласка. От дупката в стената влизаше свежият утринен въздух и за първи път от доста време се чувствах отпочинала, силна и здрава. Отворих с мъка очи, но отново ги затворих. Просто нямах сили да се отделя от топлото си легло, да стана, да продължа да водя глупавото си странстване. Пвторих номера с очите няколко пъти, докато волята ми не надделя и не проследих всяка частица от тавана над мен с очи. Нещо се бе променило. Обстановката ми изглеждаше странно. Преди да легна се ударих в ниският таван и дори леката болка в главата ми бе доказателство за това, но сега таванът ми се струваше прекалено далеч. Обърнах се настрани, но вместо да се изхлуза от малката кушетка, продължих да лежа на топлото одеало. Станах и внезапно се почувствах малка. Прекалено малка. Едно огледало стоеше подпряно на ръба и когато зърнах отражението си, на фона на леглото и всичко останало, останах...останах безмълвна. Косъмчетата по тялото ми настръхнаха, зениците ми се разшириха, устата ми се отвори в знак на изненада. Поех си дълбоко въздух и станах, но ефектът, отразен в огледалото, още повече ме порази. Какво за Бога бе станало с мен? Та аз не само се чувствах малка. Аз бях малка. Малка, колкото палец, малка, колкото едър орех, достатъчно малка, че върху кушетката можех да си построя къща, където да живея свободно. Долната ми риза за спане се бе свлякла по леглото, а единственото, което закриваше тялото ми бе ръкавът й. Направих няколко крачки, скъсах ризата, и увих ръкава около себе си, докато не си докарах приличен вид. Погледнах от ръба на кушетката надолу и мигом се уплаших. Подът бе твърде далеч за едно малко момиченце като мен. Бях изобретателна, затова и този път не изпаднах в безизходица. Набързо скъсах по дълга ивица от ризата, завързах край й за решетката на леглото и бавно се спуснах по плата, с мисълта“Дано да ме издържи“. Тъпнах леко на земята, пооправих интересният си тоалет и с бавни, ситни крачки стигнах до огледалото. Докоснах последователно лицето, косата си, ръцете си, но всичко бе истина. Мислите бушуваха в главата ми, хаосът не можеше да бъде оправен, а аз не проумявах защо ми се бе случило това. Бях приела факта, че съм колкото куклите на сестра си, изключително равнодушно. Това, което повече ме интересуваше бе защо. Прехвърлих случилото ми се вчера, но не откривах нищо подозрително, докато не се спрях на действията, разиграли се със старицата. „Искаш ли да ти гадая?“-думите й кънтяха в ушите ми и пронизваха мозъка ми. Идеално си спомнах и моят, ироничен, груб, но заслужен ответ и всичко ми просветна, събитията се подредиха и безпомощно, с дълбока въздишка, която можеше да се чуе само от мравките, седнах на мръсният под. Нямаше да заплача. Бях силна. Но как? Как да разваля това? Проклятие или дар, магия или пророчество, самата аз не знаех нищичко. Може би..може би щях да си остана така завинаги. Щеше да е хубаво. Да не бъда забелязвана от никого, да се задоволявам само с глътка вода и парче от коричката на хляба, да спя в дупките на топло и никой да не ме вижда и осъжда. Усмихнах се замечтано, почти параноично и когато зърнах отражението си в огледалото се стреснах и веднага се стегнах. Нима така исках да изживея животът си? Бродейки и криейки се? Нали исках да направя нещо велико, с което да ме запомнят? А най-великото, което можех да направя в този си ръст, бе да опека мишка на шиш. Замислих се за контрапроклятието, но единствената възможност бе да открия старицата и да я накарам да върне предишният ми облик. „О, не, не наивна ми тя, тази зла вещица никога няма да изпълни молбата ти. Трябва да вземеш нужната отвара скришом, ако трябва насила. От това зависи животът ти миличка“-вътрешният ми глас нашепваше настойчиво и с мъка се отделих от пода. А как да намеря старицата? В този ръст? Не познавах никого. Както се бях замислила за нещастието, сполетяло жалката ми особа, странен шум и цвърчене прекъсна вътрешната ми борба. Някаква сянка се надвеси над мен и когато се обърнах пред мен стоеше сиво туловище, колкото мен самата, малките черни очички любопитно ме гледаха, мустаците се мърдаха по доста смешен начин и се разсмях истерично. Това беше мишка. Мишка. Аз бях колкото мишка. Звукът от смехът ми обаче не притесни животното и за да се пошегувам на гърба на някого, било то и мишка, казах:
-Бау!
Тя ме изгледа, очите ни се бяха впили едни в други, а аз не се предавах, и мишката не устоя на очната ми атака. Избяга през една дупка, която обаче привлече вниманието ми и водена от любопитството последвах сивата животинка, чиято сянка пробягваше по стените. Дупката продължаваше в тесен тунел, криволичещ и след около пет минути вървене, зърнах светлинка и продължих да крача уверено. Скоро тунелът се разриши и стигнах края, тъкмо когато се бях отчаяла, че безцелното ми вървене няма да свърши. Дочух гласове. Не, всъщност само един, дрезгав, старчески, които ми бе смътно познат. Стигнах края на дупката и пред мен се откри изненадваща гледка. Намирах се в стая, доста голяма според тогавашните ми измерения, от таванът висяха хиляди треви и билки, някъде бе запален тамян, чиято миризма се сливаше с тези на билките и представляше смесица, от най-различни аромати, опияняваща, но и задушаваща. Имаше хиляди рафтове с книги, но също толкова рафтове с буркани, шишета, кутии, пълни с течности и неща, твърде далеч от погледа ми, за да ги различа. Разселдването ми обаче не продължи дълго, защото нечия огромна сянка застана пред мен и макар да бях малка, инстинктът, дълбоко вкоренен в мен, ме принуди да се скрия. Напълно безсмислено. Жената не бе забелязала и нервно крачеше из стаята, говореше си, а чак сега забелязах, че хиляди мишки се стичаха в центъра на стаята, към огромно сирене. В този миг жената се обърна с лице към мен и когато видях лицето й, застинах от ужас. Това бе същата старица, която ме бе проклела, а аз се намирах в нейното леговище, тук навярно,сред хилядите шишенца с надписи се криеше моето спасение. Обзе ме трепетно вълнение, адреналин, но продължавах да стоя скрита в сянката. Скоро старицата излезе, а аз тихомълком, предпазливо, оглеждайки се на всички страни, стигнах до една стълба. Бе облегната на високият раф с шишенца и с едно колебливо движение се изкачих на първото стъпало, оглеждах стъклениците с надписи, но нищо не ми вършеше работа. Продължих да се изкачвам. „Любовен елексир“, „Против бемки“, „За оцветяване на зениците“ и други шантави заглавия преминаваха през погледа ми, когато не зърнах едно „Уголемяване“. Взех набързо шишенцето и също толкова бързо излязох, в последният момент, защото тъкмо когато сянката на дупката закри тялото ми, старицата влезе, огледа се и продължи да си върши работата. Взех малкото шишенце и го затътрих по тунела обратно. Капнала от умора, стигнах стаята си и тупах на земята, дишайки тежко. Най-сетне! Най-сетне бях свободна, дори не вярвах, че толкова бързо ще успея да се осовобя от проклятието. Шанс. Взех отново шишенцето и разгледах упътването „да се приема на малки дози. Една глътка е напълно достатъчна, за да върне предишният ви облик. Странични ефекти:повръщане, болки в корема“. Отворих леко капачката и миризмата, която ме лъхна, ме накара да си запуша носа. Течността имаше бял цвят и с голяма мъка отпих от шишенцето една глътка. И се случи. Когато след минута се огледах в огледалото обликът ми се бе върнал, русата ми коса падаше свободно, а на врата ми се кипреше ръкава или частта, останала от него. Бързо се преоблякох и когато отново зърнах отражението си видях едно усмихнато, весело момиче.
Мамка му! Това щеше да е една страхотна история за разказване, ако някой не ме сметнеше или за побъркана или за човек, който трябва да напише книга. И може би наистина щях да напиша книга. Моят пробив! Естесвено щях да поукрася, но това бе в реда на нещата. Усмивката ми се разриши и весело слязох надолу , за да заслужа прехраната и нощувката си.


Is it getting better?
Or do you feel the same?
Will it make it easier on you now?
You got someone to blame

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
avatar
-A
The Anonymous
The Anonymous

Брой мнения : 12

ПисанеЗаглавие: Re: Селена Уилямс   Вто Мар 13, 2012 8:46 pm

Харесват ми елементите на фантазия и нещо нестандартно. Личи си, че си вложила старание и трябва да призная увлекателността на текста. От мен имаш 10.10:10!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
avatar
The Bad Ass
The Bad Ass
The Bad Ass

Брой мнения : 8

ПисанеЗаглавие: Re: Селена Уилямс   Сря Мар 14, 2012 5:09 pm

Текстът наистина е много хубав, написан със стил и голяма доза фантазия. За мен задачата е изпълнена, и то чудесно. Давам ти 10!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя

Sponsored content



ПисанеЗаглавие: Re: Селена Уилямс   

Върнете се в началото Go down
 

Селена Уилямс

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Midnight city :: Memories :: Contests and Mass RP Archive :: RP Tasks-