-Аз се извинявам...но Роуз мога да очаквам всичко от теб. А и знаеш, че си ми слабо място-отбелязах и изцъках с език. Наистина се бях притеснила, може би извънредно и излишно много, но Роуз ми бе наистина близка приятелка и нямаше да си простя, ако й се случеше нещо. Знаех, че е голяма, знаех, че може да се справи сто пъти по-добре от мен, знаех, че трябваше да я послушам и сега да съм си вкъщи, но разяждащото чувство и подвелата ме интуиция изиграха лоша шега.
Прегърнах момичето, а после отново я заговорих, вече с доста по-спокоен глас:
-Искаш ли да отидем някъде? Не ми се прибира..при Джош-завъртя досадно очи. Разбира се, и тя знаеше за него. На нея й се оплаквах, на нея й споделях обаче колко силни чувства изпитвах към него и как ми ставаше все по-трудно да ги крия.

-Напълно съгласна-кимнах одобрително с глава. Това място наистина бе доста мрачно и това не се дължеше само на факта, че е полунощ, а ние сме сами посред нищото. Огледах се предпазливо, но не долавях никакъв шум и в известна степен това ме смути. Не бе обичайно.
Хванах Роуз за ръка и заедно се отправихме по тясната алея, заобиколена от малки, редовно поддържани храстчета. Дори те изглеждаха призрачно, осветени от бледата луна, която скришом ни наблюдаваше и сякаш ни се присмиваше.
-Впрочем, къде беше?-зададох не толкова уместният си въпрос, и от любопитство и загриженост, и просто, за да наруша нелепата тишина.
Стъпките ни отекваха и от време на време хвърлях погледи настрани, но Роуз бе извънредно спокойна.