Болничните стаи

Human Брой мнения : 50

Само ако мъжа пуснеше Роуз тя щеше да им види сметката. Беше разгневена, наранена и нямаше капка милост в себе си. Стига да я пуснеха така щеше да ги подреди, че щяха да помнят името Александра Удинов до края на живота си, което най - вероятно щеше да е след броени секунди. Но не. Двама я държаха и измъкване нямаше. Затова и Роуз се сдоби с посинели китки, няколко синини по тялото си, разцепната устна, от която бликаше бавно алената 'и кръв и естествено дълбоки рани от ножовете на горилите. Явно обичаха да си играят с остри неща. Само ако Роуз можеше щеше да им покаже колко остър е токът на обувките 'и. Щеше хубаво да ги подреди, отнемайки мъжествеността им, но за жалост краката 'и бяха вързани. Колко приятно само. Да бъдеш измъчван в стар тунел от призраци на миналото. Не е ли очарователно?
Но за щастие на Роуз се появи мъж, който ги спря и я защити от тях. Не знаеше кой е и как се казва, но му дължеше огромно ''Благодаря!''. Ако не беше той кой ли знаеше какво щеше да се е случило сега с Роуз. А най - вероятно след около пет или шест часа да беше качена на самолет или кораб, пътуващ към Русия и тогава щеше да стане още по - зле. Много хора се опитваха да се доберат до дъщерята на Николай Удинов с най - различни цели - измъчване, използване, убиване, държане в плен, ''златното момиче'', ''доход на пари'' и какви ли още не неща. Роуз не си представяше какво щеше да е тогава ако това се случеше. Не можеше и не искаше. Страхът, който сега бе изпитала едва ли щеше да е дори една стотна от онзи, който щеше да придобие. Не можеше да се върне там, не искаше, не трябваше.
Мъжът повика едно такси. Роуз все още бе в шок от случващото се. Това бе и причината да не проговори по целия път. Просто автоматично се съгласяваше с мъжа. А причината какво искаха онези нищожества от Роуз едва ли някога щеше да му каже. За Бога, това не знаеше абсолютно никой. Нямаше сега да се разпее само защото му бе нещо като длъжница и всичко да отиде по дяволите. Не, че вече не е. Сега онези ще се свържат с връзките си в близост до този град, след това и на шефовете си в Русия.. Роуз си нямаше и на представа какво щеше да направи. Умислено гледаше през прозореца на таксито, докато не спря пред болницата. Мъжа помогна на Роуз да слезе и заедно се запътиха към входа на болницата. След като я прегледаха, дадоха 'и някакви хапчета, превързаха раните и я настаниха в една от болничните стаи. Имаше сътресение и някакви кръвоизливи, но Роуз не пазеше голямо внимание какво 'и говори доктора. Влезе в стаята и там бе той.
- Все още си тук. - учуди се тя. - Мислех си, че вече ще си си тръгнал. Така де, исках да ти кажа благодаря. За всичко, което.. направи с тях. - усмихна се едвам момичето и се настани на леглото.

Когато заведох момичето в болницата, му помогнах да слезе от таксито и го оставих под опеката на лекарите, като седнах в чакалнята и зачаках. След два часа, през които бях на тръни... Два часа, които часовникът, като строг съдия отброяваше... Аз се притеснявах, но най-накрая вратата се отвори с пронизителен звук и дойде лекаря, който ми обясни в какво състояние се намира момичето. Усмихнах се и си поех въздух с облекчение. Попитах дали мога да я видя и влязох вътре, като седнах до нея. Усмихнах й се окуражително и й казах:
-Няма за какво да ми благодариш. И без това им бях набрал отдавна на подобни индивиди. Ще се оправиш. Състоянието ти не е толкова лошо. - уверих момичето и се усмихнах, като й подадох цветето, което й бях взел. Оставих го във вазата на шкафчето, което бе до леглото й и се усмихнах плахо и несигурно.
-Исках да се уверя, че си добре. - казах на момичето, като се усмихнах окуражително и станах, като дръпнах завесата, за да може да влезе светлина. Обърнах се към непознатата и й казах:
-Може ли да науча поне само и единствено името ти? - преди да ми е отговорила, грабнах едно листче и след това написах името и номера си на него. Подадох й го и казах:
-В случай, че се замесиш в някоя беля отново.

Human Брой мнения : 50

Името 'и. Това бе най - търсеното нещо може би на целия свят. Истинското 'и име, естествено. То носеше проклятието, което я съсипваше бавно и мъчително. То и кръвта, течаща във вените на девойката. Тези неща 'и причиняваха ужасни страдания, които девойката едва ли можеше да търпи за дълго. Опитваше се, но започваше да става все по - трудно и по - трудно за Роуз да издържа и търпи всичко идващо. Нуждаеше се от някой, който да поеме поне малко от напрежението. Но я беше страх. Ако кажеше на някой поставяше здравето му пред опасност и рискуваше да го загуби, а това бе нещо, с което Роузи не можеше да живее.
Роузи пое бележката отръцете на мъжа до него, но не погледна.
- Роуз Тайлър. - представи се тя. - И мисля, че има нужда да ти благодаря. Спаси живота ми. Ако не беше ти сега едва ли щях да съм тук. - добави Роузи сериозно.
Роуз се облегна по - удобно на леглото, като изохка леко. По принцип раните 'и само леко щипеха, но докоснеш ли ги с нещо друго или натиснеш ли ги боляха доста. Не бяха много, но не бяха и малко и повечето от тях бяха доста дълбоки. Само дано не оставеха белези, че Роузи не знаеше как щеше да обясни на приятелите си какво наистина се бе случило.
Обърна листчето, което момчето бе написало и прочете името му.
- Чакай малко. - учуди се девойката. - Джошуа Райли? Като гаджето на Селена Уилиямс? - девойката вдигна поглед към Джош и повдигна веждите си.
Джошуа Райли бе гаджето на Селена, за което Сел толкова много обичаше да говори пред Роуз. Изливаше си душата, говореше за чувствата си, странни случки, които се бяха случили и Роуз естествено, като много добра най - добра приятелка, слушаше, защото не искаше да си навлече гнева на Селена.

-Ъм, всъщност да. Това съм аз... 100% аз. - засмях се и седнах до момичето, като погледнах през прозореца. Блага усмивка се появи на лицето ми и отметнах косата й встрани, като се стараех да не докосвам раните:
-Няма нужда да ми благодариш... Просто бях длъжен... Освен това изгарях от желание да откъсна нечия глава, така че погледнато от моя гледна точка, аз трябва да ти благодаря. - засмях се и се сетих за асоцияцията, която Роуз беше направила преди малко... Селена... Селена Уилямс... Ушите ми не ме лъжеха.... Тя говореше за годеницата ми... Нима се познаваха?!?
-Извинявай за глупавия въпрос, но да не би случайно да се познавате със Селена? - да Джо, ти си просто гениален... Много ясно, че се познават след като й казва името и фамилията и те свързва с нея. Усмихнах се на гениалността си, а после и на момичето. Седнах отново до нея и й казах:
-Не й вярвай за това, което ти е казала. - пошегувах се и погледнах часовника си. Станах от леглото и казах на момичето:
-След малко се връщам. - излязох и написах СМС на Селена какво се е случило и къде съм. След това отидох да хапна, като взех едно капучино и за Роуз и се върнах при нея:
-Рум сервиз! - засмях се и й подадох чашата.

Human Брой мнения : 50

Да. Роуз си знаеше, че има нещо много познато в него и чак когато прочете името му се сети откъде 'и бе познат. Описанията на Селена бяха много добри това Роуз трябваше да си го признае. Сякаш с часове Селена се бе взирала в лицето му и го бе изучавала с точности, които все още учените не са открили. Това бе малко плашещо, но Роуз бе свикнала и това въобще не я притесняваше. Даже беше горда от уменията на приятелката си. Беше си доста добра в това нямаше никакъв спор. Всяка една черта на лицето му Селена бе описала толкова добре, че Роуз имаше чувството, че са се били срещали много пъти преди днешната случка, но за жалост не можеше да се сети откъде.
Роузи се засмя леко, когато Джош каза, че той би трябвало да е този, който да благодари. Но девойката не каза нищо. Само се усмихна приветливо на Джош. НЕ мислеше, че има смисъл да спорят за нещо такова. Естествено, стига Роузи да искаше, можеше много лесно да спечели спора. Голям инат си бе и всеки, който я познаваше знаеше, че не може да спори с нея. Сега обаче не намираше смисъл.
Джош излезе от стаята на Роуз за малко. Брюнетката направи няколко движения и телефонът 'и вече бе в ръцете 'и. Първото нещо, което направи бе да провери гласовата поща или съобщенията. Няколко пропуснати повиквания от Ели, едно съобщение от Сел гласящо ''Къде си?'', още едно съобщение от не толкова близък човек и това бе всичко. Зае се да изпрати по едно успокоително съобщение, че всичко е наред и може би по - късно ще намине към тях, след което остави телефона върху шкафчето до леглото.
В този момент Роуз чу гласа на Джош и обърна бързо поглед натам. Взе капучиното, което то 'и бе взел, като се усмихна топло и направи малко място в края на леглото ако Джошуа искаше да се настани на по - удобно място от ръбестия диван.
В продължение на няколко минути Роуз се бе вгледала в него с присвити очи, преосмисляйки нещата, които се бяха случили в тунела.
- Какво всъщност си ти? - попита изведнъж тя.

-Аз съм... Аз...ами... Такова... - ох, толкова мразех да говоря за себе си и по-точно за това какво съм всъщност. Поех си дълбоко въздух и започнах плахо и несигурно, но не вярвах Роуз да повярва, защото беше човек. Нямах си и идея колко е навътре с темата за свръхестествените създания. Усмихнах се плахо и окуражително на момичето и започнах:
-Ами в тунелите, ти видя само вампирските ми умения - бързината и силата, но аз съм Хибрид. И преди да попиташ от какви раси - Вещер, Вампир, Върколак. - усмихнах се на Роуз и извадих една бутилка с вода. Концентрирах се и започнах да задвижвам водата из стаята, като не отделях погледа си и за миг от нея. Засмях се и отново седнах до момичето на сравнително удобното легло:
-Не се съмнявам, че Селена доста ти е говорила за мен и ужасния ми характер, а ти като добра, най-добра си била принудена да я слушаш. - засмях се и зачаках Роуз да ми даде отговор. Познавах Селена и знаех, че колкото и да ме обича, понякога наистина можех да я подлудя до краен предел.

Human Брой мнения : 50

- О, нямаш си и на представа колко много. - каза през смях Роуз.
Сега из съзнанието 'и заприпкаха разни спомени от изминали дни, в които дори и в най - тъмните деби на нощта или рано сутрин; по средата на деня или късно вечерта Селена започваше да говори за Джошуа. Да говори без да спира в продължение на часове. Говореше ли говореше и не спираше. Дали било за сложния характер, който имал или за най - различни случки, които станали преди определено време. И точно на това се възхищаваше Роуз. На връзката, която имат помежду си и чувствата, които изпитват. Начина, по който говорят един за друг, самото съдържание на текста, нещата, криещи се между редовете и самата усмивка на лицето на Селена когато говореше за Джошуа караше Роуз да се възхищава на това, което имаха те. Спокойно можеше да каже, че това бе истинската любов. Знаеше го от личен опит. И въпреки, че Роуз и Дилън скъсаха, той бе единствената 'и любов за сега и брюнетката винаги щеше да носи в сърцето си това, което имаше с Дилън. Както се казва истинска любов не се забравя. Само пожелаваше на Сел и Джош любовта им да продължи вечно, за да можеше да вижда тази усмивка на лицето на Селена постоянно. Както и тази на Джошуа, която току що забеляза веднага след като той спомена Селена.
- И само да кажа, че не е нужно да ми обясняваш повече за расата си. - каза тя спокойно. - Знам повече отколкото изглежда.
Най - добрата 'и приятелка беше зооморф, бившето 'и гадже беше двойник, другата 'и най - добра приятелка също хибрид, но полу вампир - полу сирена, а пък най - големия 'и враг бе проклета и силна вещица, от която нямаше отърваване. Та Роуз пре - спокойно можеше да каже, че знае това - онова за расите.
- И не говори толкова лоши неща за теб, колкото си мислиш. - реши да каже Роуз. - По - скоро се оплаква за неща, за които на никой друг не може, но като добра приятелка ще си премълча, защото после ще трябва и от нея да ме пазиш. - добави и се засмя.

-Това няма да бъде толкова трудно. Все пак Селена няма да ме убие... Да ме набие - да, но гарантирам ти, че до убийство няма да се стигне... май... - засмях се като отпих от капучиното си и след това погледнах през прозореца. Усмихнах се мило на Роуз и я попитах загрижен:
-Селена обади ли ти се вече? Все пак доколкото я познавам, сигурно имаш десетки съобщения от нея или бъркам? - усмихнах се глуповато и започнах ритмично да си потропвам с ръка по леглото. Усмихнах се на Роуз и й казах:
-Е, какво казаха лекарите за състоянието ти? Можеш ли да си отидеш или трябва да останеш тук и да лежиш на това свръхнеестествено и неудобно легло? - засмях се и след това бавно се надигнах от леглото и дръпнах завесата, защото слънцето малко ми бъркаше в очите и ме дразнеше. Усмихнах се мило на момичето и изпратих СМС на Селена. Написах "Срещнах се с една твоя много добра приятелка". Натиснах "Изпрати" и седнах на леглото, като попитах момичето:
-Е, гладна ли си?

Human Брой мнения : 50

- Всъщност си умирам за една пица. - каза Роуз, след което отпи от капучиното, което Джош 'и бе взел. - Но за жалост докторите казаха, че ще е добре, ако остана тук за тази нощ, защото съм имала вътрешни кръвоизливи и някакви си травми.. - добави.
Да, както вече споменахме Роуз не пазеше голямо внимание на монолога на доктора, в който той всъщност обясняваше състоянието 'и. Не я интересуваше това, което той имаше да каже. Щом в момента не беше на път за Русия или не бе някъде из кръговете на Ада, то тогава Роузи беше в идеално състояние. Това, че има вътрешни кръвоизливи или травми за Роуз беше нищо. Беше преживявала оцеляване от горящо имение, задушаване от дим, продължение на няколко години ужасни болки, докато бъде продавана всяка едва нощ на различни руски и не само руски магнати, които се възползваха по всякакви начини от нея, ужасни мъчения от преследвачите и какво ли още не. Няколко кръвоизлива и травми определено не бяха проблем за девойката. Тя щеше да се справи.
- Колкото и да не ми се иска да остана тук, аз.. - спря се.
Какво всъщност я задържаше в болницата? Не беше длъжна да остане. Не можеха да я държат тук против волята 'и, нали така? Значи нямаше да има никакви проблеми ако съвсем случайно след няколко минути сестрите открият празна стая без пациент и посетител вътре.
- Сега като се замисля няма да е зле да се разкараме от тук. Болниците ме карат да се чувствам.. болна. А аз мразя да съм болна. - засмя се тя.

-Е, щом са казали да останеш тук, значи оставаш... И без повече възражения. А относно пицата... Ами ще си хапнем тук... Задръж така... - още преди да е казала нещо, се чу едно пронизително пукване и аз изчезнах като дим от стаята. Когато се озовах навън, поръчах от шестте вида пица и след като заплатих се телепортирах отново в стаята, но зад Роуз. Усмихнах се мистериозно и казах:
-Поръчката! - засмях се на изражението й и казах през смях:
-Е, ще ядеш пица, но оставаш тук, докато измислим как да се отървем от онези нещастници, които те тормозят. - усмихнах се мило на момичето и след това си взех едно парче пица. Отдавна не бях ял нещо вредно, но какво пък, за всичко си имаше първи път, така че... Засмях се и казах на момичето:
-Аз ще ти правя компания ако ти е скучно, но би било супер ако последваш съвета на лекарите. Така или иначе изборът е твой. - засмях се и подканих момичето:
-Хайде преди пицата да е изстинала. - засмях се и продължих да си похапвам.

Human Брой мнения : 50

Е, добре. Роуз щеше да остане тук.. за няколко часа. Но не можеше да понася болниците. Мразеше да идва на подобни места и единствената причина всъщност да ходи в болници бяха близките 'и. Ако те не бяха в болници или клиники кракът на Роуз нямаше да стъпи в тези ужасяващи сгради. Още от малка имаше кошмари след един престой в болницата, където умира баба 'и и от тогава 'и е много неприятно на подобни места. А като знае, че всеки тук има опасност всеки момент да си отиде и ставаше още по - зле. Но сега щеше да издържи няколко часа. Трябваше.
Изведнъж, както Джошуа беше изчезнал Роуз предполагаше се бе телепортирал за пица, се появи зад момичето, която се стресна и погледна изплашено.
- Никога. - каза тя и пое спокойно въздух, опитвайки се да намали пулса, защото имаше чувството, че сърцето 'и щеше да изскочи от гърдите. - Ама никога не се появявай зад мен. - каза му, поставяйки ръце на мястото до сърцето си.
Тогава Джошуа спомена, че Роуз ще остане тук, докато не измислят как да се отърват от нещастниците, които я преследваха. Изражението веднага 'и се промени. Застана на едно място, загледала се право в Джошуа, обаче мислите 'и бяха обсебени само и единствено от преследвачите 'и. От тях нямаше отърваване по простата причина, че бяха милиони. Буквално. В Русия живееха повече от сто милиона души и Роузи знаеше със сигурност, че едва трета от тях я преследваха да я убият или използват. А да не говорим за тези от другите страни.
Животът е жесток. Трудно е да оцелееш нещо, в което си трябвало да загинеш. Трудно е да си Удинов и още по - трудно е да си Александра Удинов, но въпреки всичко тя не би пожелала да е никоя друга.
Лепна усмивка на лицето си и взе едно парче от пицата, която Джош бе отворил. Настани се удобно на леглото и отхапа от парчето пица.
- В тази работа няма ние. - каза тя бързо. - Те са мой проблем. Те са моето минало. Не твоето. Няма смисъл да се забъркваш в нещо, което не те засяга. - отклони поглед за момент към прозореца и завесите, после отново го върна върху Джошуа, който гледаше объркано. - Благодарна съм ти за това, което направи в тунела както и за това тук, но не можеш да ми помагаш. Не знаеш с кой се забъркваш. Това ще доведе само до смъртта ти. - каза тя.

-Не мога да умра, защото съм Хибрид и няма как да загубя живота си. - усмихнах се окуражително на момичето и след това седнах до нея и продължих да ям, като казах на Роузи:
-Знаеш, че няма как да оставя нещата просто така, нали? - усмихнах се мистериозно на момичето и след това станах до прозореца, за да видя кой беше там. Стори ми се, че някой беше там и ни наблюдаваше, но може да е било само предчувствие. Обърнах се към Роуз и й казах:
-Какво ще кажеш да се махнем от тук... Мястото малко депресира. - засмях се и седнах до нея, като си взех още едно парче пица и казах на момичето:
-Нека приключим с пицата и после да се махаме от тук. Как ти се струва? - попитах аз тихичко и се огледах наоколо. Стаята беше наистина депресираща, а целия цвят и аромата на дезинфектанти направо убиваше сетивата ми и ме караше да се чувствам не на място и някак странно и различно.

Human Брой мнения : 50

Не можел да умре ли? Роуз го погледна, повдигайки вежда. Както Роуз бе казала преди няма и минута Джош си нямаше и на представа с кой се забърква. Преследвачите на Роуз не бяха обикновени руснаци, руски магнати, влиятелни хора по целия свят или босове, накродилъри или всеки един по - богат мъж на тази планета. Ако беше така Роуз да се бе измъкнала на следващата седмица от Ада, който бе живяла продължение на години. Те, също както Джошуа, не бяха обикновени хора. Бяха необикновени същества: вампири, зооморфи, демони, хибриди, шейпшифтъри и какви ли още не изчадия. Това бе една от главните причини, поради които Роуз не можеше да се измъкне преди години от мястото, на което я държаха. Те бяха много по - силни от нея благодарение на онези сили, които расата им предоставяше, и не биха се спрели пред абсолютно нищо, за да получат това, което искаха. Александра Удинов.
- Напълно съм съгласна. - усмихна се широко и лъчезарно Роуз.
Нямаше търпение да се омахне от това депресиращо място. Мразеше го от дъното на душата си. Можеше да изтържи най - много един час тук. След това взимаше нещата си и изчезваше без никой да я бе забелязал. Ако не беше Джошуа до сега вече да се ме омела от това място, но той настоя да останат тук, понеже докторите били казали така.
- От колко време сте заедно? - попита Роуз. - За Селена говоря. - засмя се при вина на изражението му.
Странното бе, че всичко друго 'и е казвала, но не и от колко време ходеха.

-От година, две. Не усещаш как минава времето, когато истински обичаш някой. - засмях се и след като приключихме с храненето, се обърнах към Роуз и казах:
-Само да разчистя тук и се махаме веднага. - усмихнах се и щракнах с пръсти. Всичко изчезна за миг и след като се усмихнах, казах на момичето да си събере нещата и да се махаме от болницата колкото се може по-бързо. Засмях се и двамата с момичето излязохме навън и когато слънцето ме огря, за пръв път се почувствах спокоен и удовлетворен от факта, че нечия глава хвръкна. Усмихнах се мило на момичето и след това попитах:
-Е, къде отиваме сега? Ако се нуждаеш от почивка, мога да те изпратя до вас или... - не довърших, защото се сетих, че не я бях питал нещо важно, поне според мен:
-От колко време се познавате със Селена?... или предпочиташ да отидеш във вас или някъде, където можеш да се разсееш и да забравиш за всичко за момент? Какво избираш? - засмях се и зачаках даполуча отговор.

Human Брой мнения : 50

Роуз се усмихна, загледана право напред. В момента мислеше само за миналото и по - точно деня, в който за първи път се срещна със Селена. Беше преди около четири или пет години, докато Роуз имаше ''поръчка'' тук, в същия този град. Беше случайно блъскане, довело до падането на двете момичета на земята. Което само доказваше теорията на Роуз, че половината от хората в света се срещаха при инцидентно блъскане някъде посредата на улицата. Друга част при екстремни ситуации, а пък трета чрез приятели на приятелите на приятелите. Откачено и объркващо, но ефективно.
Роуз тръсна глана, връщайки се обратно в реалността.
- Ако не се лъжа са четири години. - каза тя, обръщайки се към Джошуа. - Четири години и може би няколко месеца. - поправи се след това.
Сега оставаше да измисли къде да отидат. В апартаментът 'и не бе стъпвано от може би втората световна война. Роузи често прекарваше времето си с приятели, преспиваше у тях, досаждаше им, но пък те не се и оплакваха, което я караше да остава там повече и повече. Ако ключът и не бе закачен на сладък ключодържател с още няколко ключове едва ли Тайлър щеше да го открие. Не, че е лоша домакиня или нещо. Напротив. Беше страхотна домакиня. Готвеше, чистеше, подреждаше, грижеше се за гостите си, дори и да не заслужаваха тези екстри. Просто в последно време не е стъпвала там и не искаше да се занимава с апартамента 'и.
- Предпочитам да отидем някъде, където ще мога да не мисля за случилото се. Далеч от онези идиоти и от преследващото ме минало. - каза тя. - Да знаеш подобно място? - засмя се.

-В момента се сещам само и единствено за покрайнините или имението ми... Така, че оставям избора на теб. - усмихнах се окуражително на момичето и заедно се отправихме към изхода на болницата, където ни спряха с думите, че момичето не може да напуска. Сега вече прекалиха:
-Сега аз и Роуз си тръгваме, а Вие ще я изпишете и няма да я търсите отново, така че просто си тръгваме. - след като видях стъкления поглед на жената, се усмихнах и хванах Роуз за ръката, като излязохме и тръгнахме в неизвестна посока. Обърнах се към момичето и попитах:
-Е, сега накъде? Покрайнините, имението или някой тих, спокоен ресторант, където... - не довърших. Някой вървеше след нас. Беше човек. Определено беше човек и нямаше как да ни навреди, но някъде по средата на пътя ни изпревари и извади нож, посягайки към момичето:
-Не си познал, пич! - казах му иронично и грабнах ножа от ръцете му, като го захвърлих някъде в нищото. Засмях се и му казах:
-А сега вземи се разкарай, за да не ми се налага да те ликвидирам. - за щастие, нещастникът ме послуша и се омете.

Human Брой мнения : 50

- Нека да е имението. - каза Роуз леко отвеяно, докато гледаше как мъжът, който 'и бе посегнал с нож се отдалечаваше от тях.
Обаче точно в този момент, в който Роуз го гледаше към него той се обърна и я изгледа с ледено студен поглед, от който Роуз цялата изтръпна. Какво им става, помисли си Роуз, да не би днес да е ''Убий Роуз / Александра'' ден и аз да съм единствената, която не знае?
Обърна бавно поглед към Джошуа и се опита да се усмихне лъчезарно. Ала не се получи. Просто не можеше да се усмихва и да се преструва, че всичко е наред когато нищо не бе и вероятно никога нямаше да бъде. Роузи много добре знаеше, че не е единствената на този проклет свят, която имаше кофти минало, от което не може д асе отърве и многобройни проблеми и хора, които се опитват да те убият. Имаше много такива хора, нали? Но в момента Роуз се чувстваше единствената в света, която ако не беше една случайна среща в момента щеше да е мъртва или измъчвана до смърт в някое помещение за измъчване в голямо имение в Русия. Или по - лошо можеше да се върне при предишните си работодатели, което щеше да е най - ужасното нещо, което можеше да 'и се случи.
Джошуа я погледна, а Роуз повтори опита си да се усмихне. Този път беше сполучливо. Научаваш се на много неща, когато ти се налага да лъжеш всяка една секунда. Още от началото на разговора, когато се представиш като някоя друга. Животът на Роуз не беше лесен и имаше нужда от малко подкрепа, но как да кажеш на приятелите си, когато те е страх да не ги забъркаш и тях? Как да им кажеш, когато има опасност да ги убият заради теб? Защо всичко трябваше да е толкова сложно, за Бога!
Джошуа тръгна нанякъде, а Роуз само го последва. Щеше да се чувства малко по - спокойна. Нямаше да е на много открито място, на което всеки можеше да я види и да насочи нож, пистолет или дори някакво проклето заклинание към нея и да се опита да я убие.

П.С.: Пиши направо там.