Две очи натъжени впериха погледа си в огромната луна. Колко бе красива! И колко често те бяха пълни със сълзи. Или подобие на сълзи. Каквато бе цялата тя – едно жалко подобие на момиче. Как сега и’ се щеше да бъде навън, да се забавлява... С Дан, Амбър, Кар и Шарлот... Колко и’ липсваха. Гледаше ги отдалеч, бдеше над тях и се опитваше по всякакъв възможен начин да ги предпази от лицемери, идиоти и малки многознайкивци. Като Джеръми...
Въздишка се отрони от устните и’ и тя сведе поглед. Той беше виновникът за всичко това. Той я бе разделил с тези, които обича, бе и’ отнел невинността, младостта, живота. Заради него сега не можеше да ги види щастливи, заради него сега ги виждаше умислени, тъжни, с подпухнали от плач и недоспиване очи, с болка в душите. Заради него не можеше да си поговори отново с тях. Мразеше го, а уж и’ се пишеше добър приятел.
Преглътна тежко и се изправи. Прекалено дълго се бе съжалявала. Прекалено дълго бе забравила да живее просто защото и’ отнеха това право. Прекалено дълго се бе крила в сенките от другата страна. Нямаше да прекара вечността по този начин. Щеше да си отмъсти на тези, които заслужаваха отмъщението и’; щеше да закриля тези, които заслужаваха да ги пази; щеше да си изживее живота, вечно на 21, точно като вампирите. Само че щеше да бъде по-добре – нямаше да има нужда да пие кръв или заместители, нямаше нужда да се пази от слънцето или върбинката. Но пък нямаше да излиза, нямаше да бъде чута или видяна. Все пак вечността бе проклятие.
Изправи се и хвърли една бяла роза в пенливото море.
- Тук почива Авалон Лойд Уолмслей... студентка и купонджийка... лидер на компанията... и живо момиче...
Загледа се как бавно розата изчезва от погледа и’ и отново седна на пясъка. Авалон, която всички познаваха – доброто, не обичащо споровете момиче, наистина бе мъртво. Сега, тази Авалон – призракът – не таеше тези чувства. В сърцето и’ имаше само омраза, болка и злоба. Бе както се бе изразил Хайтов – чучело със слама... мъртво чучело...
Наслади се на тишината, впервайки поглед няколко метра по-нататък от сегашното и’ положение; там, където преди месец и нещо бяха открили тялото и’ върху напоения с пясък кръв.
И изведнъж силует, мъжки силует, привлече погледа и’. Беше в гръб, не можеше да види лицето му. Но вървеше бързо, ненормално бързо. И с леко наведена глава. Седна на брега, на може би около десетина метра от Алон. Но на нея и’ стана странно. Колкото и да искаше да изкорени старото момиче от себе си, не можеше толкова лесно.
Приближи се до момчето и се помъчи да види лицето му. Но не успяваше да зърне лицето му. А не искаше да застава лице в лице с него. Не че щеше да я види, но нещо я спираше. Не беше поглеждала момче от както бе умряла, все още обичаше до безумие Дан. Но пък искаше по някакъв начин да привлече вниманието му.
Огледа се и видя една малка счупена пръчка и я взе, като започна леко да драска с нея по пясъка, надявайки се шума да накара непознатия да вдигне глава.
Съб Май 10, 2014 11:22 am by Alaska Young
Заглавие: Плажната ивица, 15/05/12