Сякаш времето беше спряло. Или пък се движеше много бавно. Не знам. Знам само, че вече часове наред - или пък на мен така ми се струваха, можеше да бъде и по-малко - стоях в ъгъла на хотелската ста, заровил лице в ръцете си. За пореден път се обвинявах и вече беше започнало да ми писва.
- Не мога вече - казах си твърдо аз и се изправих леко, за да мога да си извадя телефона. Не можех да стоя така, вече не издържах. Трябваше да направя нещо, да и' се извиня. Но какк? Дори да и' се обадя нямах смелост! Въздъхнах и отворих ново съъобщение.
"Нямаш си и на представа колко съжалявам за снощи, Жаси! Не бях прав. Обичам те и не трябваше така да избухвам...
Трябва да те видя, умолявам те на колене. Трбва да ти кажа нещо много важно *нещо, за което вероятно ще ме намразиш*. Не ми отказвай, моля те. Оби1ам те повече от всичко на света!

-Д"

Въздъхнах и отново прочетох съобщението, натискайки "Изпрати" бутона. Сега можех единствено да чакам.

Бях подтисната. Когато чух звука на телефона си , че имам ново съобщение вече знаех от кой е. Нямах никакво намерение да отговарям. Седях и гледах дисплея. След няколко минути размисли и стягане на багажа за Лондон, реших да го отворя. Разбира се бях права - беше Дилън. Прочетох съобщението поне няколко пъти и реших да отговоря. Нищо не губех нали?

"И защо да идвам? "
Цялата треперех и не знаех какво да му напиша.
"Нима искаш да се видим след случилото се?"
Преглътнах тежко и не давах напиращите ми сълзи да се възползват от отчаяното ми състояние.
След като курсора все още мигаше написах бързо:
"В кафене "Vivian" след половин час и не се бави! Нямам много време! "


Това бяха последните ми думи. Дълго време мислих дали да ми пратя още нещо. Но Не. Не заслужаваше. Натиснах бутона "Изпрати" и зачаках. Несъмнено щеше да пише. През това време продължавах да пълня куфара си с ненужни вещи и дрехи, който надали щях да облека.

Стоях немощно в ъгъла, подпрял глава на ръце, и безполезно гледах потъналия в тъмнина телефон. Защо не отгововаряше, нали съобщението беше получено?! Недоумявах, а самата идея да не иска да ми отговори, не исках да ми минава през ума. Тя трябваше да ми отговори, защото иначе не знам какво щях да правя. Въздъхнах и прехапах долната си устна, поглеждайки към тениската си, лежаща на земята. Откакто Габриел бе тръгнала, не я бях докосвал. Вперих поглед в дънките си и когато телефона ми извъняв, целия подскочих и припряно отворих полученото съобщение. Прочетох го няколко пъти преди да успея да се сетя какво точно да и' напиша. Защо да идва ли? Боже, какво щях да и' напиша?! Защото мъжът, който я обича, при първото сдърпване, спи с друга?! Тогава изобщо нямаше да дойде. Прехапах устни и започнах да пиша.
"Естествено, че искам. Не мога без теб. А да ти обяснявам така, е прекалено сложно... Vivian, добре. Тръгвам натам!

-Д"

Натиснах бутона за изпращане и скорстно се изправих, обличайки тениската си. Уверих се, че не съм забравил нещо и излязох от стаята, като на излизане, се отбих през рецепцията, за да платя престоя за през нощта.