Изоставените гробове

Беше тъмно. И тихо. Въздухът бе тежък, сякаш всеки момент щеше да завали огромен порой. Абсолютно нищо не се помръдваше – дори листата на дърветата не трептяха. Високите и каменни плочи хвърляха зловещи сенки върху земята. Но по-зловещ бе извисилия се черен гарван, кацнал върху една от тях. Едва горящите факли хвърляха мъждива светлина върху мястото и сякаш притъмняваха още повече обстановката.
Бе затишие пред буря.
Но като се замисля това беше нормално. Все пак това бе гробище – нямаше как да бъде много весело, нали? И сега сигурно ще се запитате защо ви разказвам за обстановката на гробищния парк, при положение, че всички знаете каква е тя. Но всичко си има цел – и моята е да ви опиша на какво място се намираше госпожица Уолмслей.
Да, тя бе там от доста часове насам. Обикаляше измежду надгробните плочи и се взираше в надписите. Може би знаеше какво ще види – неведнъж ги беше наблюдавала. За какво и’ бе да го прави? За нищо – нали бе мъртва, за какво и’ бе да се информира кои други са като нея. Ее, ако трябва да бъда честна, и самата Авалон не знаеше. Просто се рееше безцелно и търсеше своя гроб. И всеки път щом наближеше до някой, с надежда тръпнеше в очакване дали ще види своето име, но уви, не го виждаше. Защото нейният гроб бе далеч от това място – той бе в центъра на гробището – а в момента Авалон се намираше в най-отдалечения му западен край.
И точно заради това не очакваше да види когото и да е било. Бе посред нощ, а надгробните плочи тук бяха запустели, буренясали и повечето от тях дори бяха започнали да се рушат. И когато видя човешки силует, се учуди. Можеше ли изобщо човек да бъде тук? Що за съзнание имаше? Беше мрачно, опасно, всеки можеше да те нападне. Но явно този човек това нито го интересуваше, нито предизвикваше някакъв проблем.
Уолмслей се приближи максимално близо, стъпвайки на пръсти. Ее, след втората крачка се усети, че бе безполезно – все пак нямаше той или тя да я види, тя бе дух – затова започна да върви нормално и след няма и секунда се приближи до сянката човешка. Загледа се в лицето и’ – женско. Косата беше тъмна, сега би я определила като черна, но може би бе и кафява. Очите – по същия начин. Устните бяха тънки и зачервени – явно подчертани с ярко червено червило. Скулите не бяха изпъкнали, за разлика от чертите на жената.
И изведнъж, взирайки се в силуета, Авалон изпищя. Ако може би бе жива, този писък със сигурност щеше да се чуе от цялото градче. Но не бе – и това бе плюс за нея. „Не, как така това е ТЯ? Не е възможно!” повтаряше си тя, взирайки се в непознатата. ТЯ бе тази, която бе заедно с Джеръми, ТЯ го подтикна към изнасилването, ТЯ му подшушна да я убие. ТЯ! А тя - нашето момиче – тя си бе отмъстила. И то жестоко!
А сега щеше да привлече вниманието и’. Дори и ТЯ да не можеше да я види. С няколко бързи движения, Уолмслей взе няколко счупени клона, свали и факлата и ги запали. Огънят се усили за секунди – духаше вятър и това още повече го подсили.
„З.Д.Р.А.В.Е.Й.” огънят бе изписал и с усмивка на уста, Авалон зачака някаква реакция от Човека-Демон.

P.S. Mалко се поулях, извинявай

Demon Брой мнения : 27

Нали знаеш, че чувството за вина не поправя нищо?

Какво намекваш, че не трябва да се чувствам виновна? Това е абсурдно.

Така или иначе вече е направено...

Млъквай.

Разнежваш се.

Коя част от „млъкни“ не разбра? Не съм ти искала мнението.

Тишина. Повдигнах учудено вежди, в действителност не очаквах да ме послуша. Мариус никога не ме слушаше и винаги, когато му кажех да направи нещо, той правеше точно обратното. По едно време дори, когато исках да млъкне, му казвах да продължава да говори и да не е посмял да млъква; и той на пук млъкваше, но откакто ме разобличи номера не минаваше вече. Жалко, наистина, защото това беше единствения ми скрит коз и без него нервната ми система бе загубена. За щастие се докопах до една забравена от бога книжка, в която имаше всякакви трикове за контрол на ума и един от тях – извънземно търпение към ултра дразнещи неща – се бе оказал повече от полезен. Благодарение на тази дебилно-дзен техника, вече заучена до ниво навик, присъствието на Мариус бе далеч по-поносимо от преди. Но това пак не накланяше везните в битката за контрол над тялото ми в моя полза; все още имах периоди, в които се събуждах на странни места в странни състояния, без никакви спомени за станалото, само с догадките на Мариус, чиято намеса е безспорна. И което бе най-лошото – не можех да се отърва от него. Никакви екзорсизми не помагаха, никакви заклинания, ритуали, билки, еликсири и прочие; по едно време започнах да си мисля, че съм обречена доживот.

Но не можех да отрека, че всичко това бе заслужено. В крайна сметка аз се бях оказала движещия елемент в едно ужасно престъпление, свършило фатално за всички замесени. И бях аз, не Мариус; всичко бях направила аз, защото тогава още не бях паднала жертва на този призрак или каквото и там да бе (веднъж ми бе загатнал, че е нещо повече от дух на сериен убиец). Понякога дори си мисля, че обсебването бе някакво наказание за стореното и в този ред на мисли безропотоно го понасях, но бунтарската страна на характера ми не харесваше подобно положение и се бунтуваше срещу присъствието на Нещото, карайки ме вече в продължение на не знам колко време да обикалям света, за да намеря начин да го разкарам от себе си. Стигнах чак до Хаити, където срещнах един вуду жрец, който успя да ме освободи от Мариус, но само за един прекрасен ден, незабравим ден, в края на който си легнах с усмивка на лице и се събудих с инфарктно познатия глас в главата ми.

Всичко се бе оказало безрезултатно.

ЗДРАВЕЙ. Прехапах устни. По дяволите. Огледах се около себе си и установих, че бях сам самичка. Ако нямах такъв опит със света на свръхестественото, щях да се стресна, да се уплаша, да се обърна и да побягна сякаш животът ми зависеше от това (и може би наистина зависеше?), но сега можех единствено да се изправя срещу... създанието или каквото и там да бе изписало това послание.

- Авалон? – плахият ми глас прозвуча неестествено на тишината.

Джакпот.

Какво, тя ли е?

Кой друг според теб може да е? Все пак си на нейния гроб.

Взрях се в надписа на надгробната плоча, и чувството за вина се засили. Тогава не бях помислила какво ще причиня на Ави, исках да вкарам Джеръми в неприятности, исках да го накарам да страда заради това, което ми бе причинил; бях адски ядосана, както никога преди, адски наранена, и изобщо не осъзнавах какво в действителност вършех. Сякаш не бях аз, сякаш нещо в мен се бе пречупило и бях станала друг човек – жесток, безмилостен, обсебен от мисълта за отмъщение. Каквото впрочем постигнах с тънък психологически подход към Джеръми и когато всичко свърши и той се измъкна едва ли не невредим от цялата помия, жестоки угризения смазаха съвестта ми. Един човешки живот тежеше на нея като стадо слонове върху ледената кора на замръзнала река. От тогава мина доста време, но това ще остане едно от нещата, за които винаги ще съжалявам. И дори не се опитвах да се оправдавам с тогаващното си емоционално състояние, достигнало нива на неконтролируем личностен апокалипсис, защото знаех, че нищо не би могло да оправдае постъпката ми.

- Ави, ако си ти, съжалявам – продължих, малко по-високо, взирайки се в тъмнината. – Не заради това, което ме сполетя, а заради самата постъпка. Съжалявам, че бях такава егоистка и не помислих за това какво ще причиня на теб и близките ти. Нищо не ме оправдава, дори не мисля, че заслужавам каквато и да е прошка.

"Съжалявам! Все едно сякаш помага! Празни думи, игра на думи. Това извинение ще ми върне ли живота? Ще притъпи ли болката и унизението, чувството на омърсение, което изпитвам всеки път, щом докосна тялото си? Ще забравя ли онази проклета нощ?! НЕ! Нямаше! Вечно щях да се чувствям омърсена и унижена, предадена. Това извинение нищо не променя, Девора. Абсолютно нищо!..."
Такива ми ти мисли се въртяха в главата на русокосото момиче. Застанало лице в лице с Дев, то се взираше напрегнато в нея. Не мигаше, не дишаше - не че му бе нужно - просто я гледаше с поглед, пълен с омраза. А всъщност омраза бе леко казано; чувството, което Авалон изпитваше към тази жена, бе неопределимо.
Да, мразеше я. И то най-вече защото я бе смятала за приятелка; а тя я уби, хладнокръвно и без свян и' отне абсолютно всеки лъч надежда, светлина и живот. Да, искаше и' се да я види мъртва, да се наслаждава на болката и'.
Тя се бе превърнала в безчувствено и егоцентрично същество, което не се интересува от нищо и никой; сега бе това, от което винаги се бе опитвала да избяга приживе. И главната виновница за всичко бе тази тук. Никога нямаше да и' прости. Направеше ли го, това значеше, че се е примирила със смъртта, с това си съществуване, с това, което и' бяха причинили. А тя никога нямаше да се примири. Защото болеше. Много болеше. Хората уж казват, че не боли, когато умираш; че сякаш заспиваш. Но те - всичките - грешат. Какво знаят те за смъртта? Нищо! Само теории, само предположения. Заблуждават се, лъжат се, че след като умреш, отиваш в Рая. А смъртта е гадна! Или поне за Уолмслей бе такава.
Усети, че пареща болка се надига в тялото и', че сълзи изпълват очите и'. Дългите и' мигли веднага затрептяха в опит да спрат натрапниците. Тя не трябваше да плаче, не трябваше да се самосъжалява. Нямаше полза от това. Нищо нямаше да се промени!
Авалон вдиша дълбоко и отново посегна към огнената факла. Преди обожаваше водата, но сега огънят бе завладял сърцето и'. Той бе къде-къде по-опасен, мощен. Денем създаваше, нощем рушеше. Най-ценната стихия. И душата вече не струваше много - колко лесно тя изменяше, подлъгваше се толкова бързо. Докато огънят никога не е имал и никога няма да има властелин.
И само огън сега можеше да използва Авалон, за да се видят думите и', мислите и'. Държеше факлата здраво, в горния и' край. Тя пламтеше, изгаряше ръцете и', но на нея не и' пукаше; нея болеше. Тя не чувстваше вече, нямаше сърце, вече нямаше нищо.
Д.У.М.И.Т.Е...Т.И.
Започна бавно да изписва момичето по исъхналите листа, които запламтяха силно...
Н.Е...С.Т.Р.У.В.А.Т...Н.И.Щ.О...З.А...М.Е.Н.
Пишеше бавно, но не можеше по-бързо.
А.З...С.Ъ.М...М.Ъ.Р.Т.В.А...З.А.Б.РА.В.И...Л.И.
Лошото бе, че с думи нямаше как да се види и чуе омразата, примесена с отвращение и болка. Защото точно това изпитваше Уолмслей към Константинова, нищо друго вече.
С.Ъ.Ж.А.Л.Е.Н.И.Я.Т.А...А...И...Р.А.З.К.А.Я.Н.И.Я.Т.А...Н.Е...П.О.М.А.Г.А.Т...Д.Е.В.
Нови думи загоряха по шумата и се изобразиха в очите и'. Това не бе предишната Девора. А и Авалон вече не бе същата. Състраданието, което някога бе изпитвала, вече не вирееше в душата и' - или пък не в чак такова голямо количество.
Н.Е...М.О.Л.И...З.А...П.Р.О.Ш.К.А...Н.Я.М.А...Д.А...Я...П.О.Л.У.Ч.И.Ш...П.Р.А.В.А...С.И...Н.Е...Я...З.А.С.Л.У.Ж.А.В.А.Ш...
Бе крайна, остра, жестока дори. Но тя не можеше да бъде друга в момента, просто нямаше как. Нямаше и не можеше да и' повярва. Не и отново.