Midnight city, година преди сблъсъка с Метеора (1100 година)

Беше поредният ми скучен ден и нямаше какво друго да правя, затова просто се преоблякох и излязох да се поразходя. Всички се бяха скрили заради слуховете покрай сблъсъка на двата Ордена, но аз си се разхождах най-спокойно. Бях Хибрид и не се тревожех, защото не се боя нито от древните, нито от каквито и да са други свръхестествени същества, които дебнеха зад всеки ъгъл на града. Разхождах се бавно с ръце в джобовете и си мислех за всичко, което се случва "...Защо по дяволите Ордена на Мрака не се предаде... Писна ми от всичко това... и проклетия факт, че съм безсмъртен ме побърква още повече... Защо по дяволите един ден не приключи всичко?!?". Вървях си потънал в мисли, когато усетих нечие присъствие зад гърда си. Рязко се обърнах назад и видях причината за цялата ми тревога. Момичето ми се стори доста познато и някак... Дали пък не беше някоя от древните... За момент се спрях и с арогантен тон започнах да говоря пръв:
-По начина, по който ме гледате, бих казал, че ме познавате... Или аз Вас... - усмихнах се мистериозно и то точно с онази усмивка, която жертвите ми виждаха преди да изпия кръвта им... Все още имаше надежда да стана добър, но тя бе съвсем бегла... Сега не мислех за това, защото вещерът в мен се обади и предсказа, че това, което ще последва няма да е много красиво.

Original Vampire Брой мнения : 12

Града беше станал наистина скучен,откакто из града се носеха страшни на пръв поглед слухове.Мда,страшни,но за простосмъртните.За своите години живот бях видяла достатъчно,за да позволя на някакви си небивалици да ме притеснят.А и дори да беше вярно...какво толкова?
Докато се наблюдавах доволно в огледалото ми мина през ума да изляза и да се поразходя.И без това напоследък не издържах дълго време на едно място,пък и ми беше дотегнало.Колкото и забавления да имах ,те просто вече не бяха толкова съблазнителни.За това доста бързо се облякох и тръгнах по улиците.Естествено те бяха пусти и тук-там притичваха хора,които доста бързо се скриваха.
"Колко са страхливи."-изсмях се наум аз и продължих по пътя си.
Изведнъж пред себе си видях някакъв мъж,който ми се стори познат и доста бързо го настигнах.Усетих,че не е човек,но въпреки това в гръб ми беше много познат.Явно и той усети,че го следя и се обърна.
-Съмнявам се да се познаваме.
Заявих с леко хитра усмивка аз.
След като се обърна установих,че по външност ми е непознат.
-Имам добра памет,щях да Ви запомня.
Огледах го отгоре до долу.Мда,определено ми е непознат.
-Но пък се среща рядко "човек",който ще тръгне да се разхожда в ден като този.

-Мисля, че трябва да спреш с игричките... - заявих леко нацупен, докато в главата ми се въртяха хиляди мисли. Усмихнах се с онази си запазена марка усмивка, която таеше толкова омраза в себе си, че чакаше във всеки един миг да се отприщи. Подпрях се на една улична лампа и скръстих ръце пред гърдите си. Явно момичето знаеше какво съм или по-точно какво не съм, но това не ме касаеше особено. Бях склонен да вярвам, че всички хора са избягали, но не ми се мислеше за подобни неща... Момичето пред мен ми беше толкова познато, но не ми се мислеше коя е. Лесно беше да се свържа с Алиша и да я поразпитам, но точно сега не ми бе до главоболия и кръвотечения:
-Коя си ти? - попитах кратко и ясно и направих крачка напред, за да я видя отблизо... - От къде ме познаваш и какво искаш сега?!? - това бяха прости и елементарни въпроси, изискващи нормален, адекватен отговор.

Original Vampire Брой мнения : 12

Гледах го напълно изненадано.
-Моля?
Примигнах няколко пъти,наблюдавайки го все така объркано.Всъщност цялото ми объркване идваше от това,че...дори си беше позволил да продължи разговора си с мен.А пък като прибавя и това,че се мислеше за велик...мда,определено ми лазеше по нервите.
-Съжалявам,ако си от слабоумните,но ще направя изключение и ще повторя отново.
За момент изражението ми стана сурово и го погледнах ядосано.
-Не те познавам,а и по-добре,така че спри да си мислиш,че всички трябва да знаят кой си ти.Не си центъра на света,нищо не се върти около теб.Точка!
Заявих най-спокойно без дори да повишавам тон.Само след няколко секунди суровото ми изражение отстъпи място на безразличието.От една страна ми беше изключително забавно да водя спор с "човек",който винаги мислеше,че другите го предават,но от друга страна...е,щях да изчакам още малко,за да видя дали ще ми хареса развоя на събитията.

-Сериозно ли, Катерина... Нима не си спомняш какво се случи... Древната вещица? - попитах арогантно и застанах зад гърба й... Бавно започнах да обикалям около нея като хищник, който дебне плячката си. Усмихнах се арогантно и продължих да престъпвам около нея. Всичко беше толкова забавно и интересно, че дори нямах намерение да спирам да си играя. Тъкмо ставаше забавно. Толкова много идеи се въртяха из главата ми в момента, но този ни разговор беше далеч по-интересен. Нещата започваха да стават интересни, затова просто се оставих на течението и с нетърпение очаквах развоя на събитията. "О Катерина... Дано най-сетне се сетиш кой съм аз..." - наглостта ми нямаше край, но пък нещата ставаха много интересни.

Original Vampire Брой мнения : 12

В секундата в която изрече името ми,стиснах зъби ядосана,а в очите ми припламна омраза.А когато спомена и Древната вещица...
-Ти си...
Едва процедих през стиснатите си зъби аз.Усещах как яростта постепенно ме обзема,но трябваше да си сложа спирка.Не трябваше...За няколко секунди затворих очи и се съсредоточих върху дишането си,а след това рязко ги отворих и се обърнах към него,слагайки едната си ръка на гърдите му,така че да го спра.
-Впечатляващо.
Произнесох съвсем бавно,като съвсем леко се усмихнах.
-Виж...не мога да кажа,че ми липсваше,но пък...нищо не ми пречи сега да се опитам да те убия,какво ще кажеш?
Усмивката ми стана по-широка,а погледа ми беше като на ангел.Успях да подтисна всичките си чувства надълбоко в мен и в момента усещах...нищо.Мда,точно това беше определението.Нищо.Всеки,който ме познаваше знаеше,че имам добър самоконтрол и само някой,който се бърка в миналото ми може да го наруши и то за доста кратко,но достатъчно,че да го намразя или да възвърне старата ми вражда към него.

-И приза за най-досетлив жител на града се връчва на госпожица Катерина! Мислех, че ще ти отнеме много време да се сетиш кой съм. Между другото ти също не ми липсваше особено. По-скоро нямах чия глава да отнесе от раменете на поредния индивид. - засмях се арогантно и със все същия спокоен тон продължих да говоря на Катерина. Толкова много я мразех, а и тя мен. В момента не изпитвах нищо към нея. Това беше точната дума, която описваше чувствата ми към това същество:
-Мдам, радвам се, че Алиша ни отърва от присъствието си. Все пак тя ми свърши доста работа... Само не ми каза как да те ликвидирам. - изсъсках аз и й хвърлих поредния смразяващ поглед, който ми беше запазена марка. В момента не знаех какво точно изпитвах, но бях на път да се развихря и да покажа на малката това-онова. Всичко, беше невероятно и съвършено. Обичах да дразня момичето пред мен, но това ми занимание бързо ми омръзна:
-Кафе или вечеря? - попитах отнесено и с голяма досада извъртях очи. Игричката ми не ми писваше и продължавах да я играя пак и пак, и пак... Ставах все по-добър и по-добър в тази епична схватка...
-Е, сега какво следва, Катерина?

Original Vampire Брой мнения : 12

-Трогната съм от милия ти тон.
Изрекох със сарказъм аз.
Не бях от най-щастливите хора на Земята,че го срещнах отново.Повече бих се радвала,ако го видех мъртъв,но за сега явно нямах такава възможност.Не знаех още колко време мога да го изтърпя и определено ако чашата на търпението ми прелееше с удоволствие щях да го убия.
-Съжалявам,че ще разбия мечтите ти,скъпи.
Усмихнах му се ангелски.
-Никой не може да ме убие,не го ли проумя?Клаус се погрижи това да не е възможно.
Погледнах го самодоволно.Макар сега да не чувствах нищо към него му бях благодарна,че ми даде толкова много..."подаръци".
Извъртях главата си към него.
-О,ако имаш предвид ти за моя вечеря...няма да откажа.
Засмях се злобно.
-А иначе...всеки от нас продължава по пътя си какво ще кажеш?Не си от компанията,която ще предпочета.Нищо лично.
Повдигнах невинно рамене.

-Хах, чувствата ни в такъв случай са взаимни... - усмихнах се самодоволно и също като нея ангелски повдигнах рамене... Знаех, че няма начин да ме убие затова просто продължих да й лазя по нервите и да си играя с търпението й. Исках да видя колко е спокойна или отново носи маската си, която никак не ме изкарваше от равновесие. Просто се засмя спокойно и казах:
-Ти? Да вечеряш с мен...?!? По-скоро Ордените да спрат да воюват. Моля те... Не се самозалъгвай, защото ще те заболи... Но какво значение има, след като си нямаш сърце...? - попитах саркастично и леко я подминах като усмивката не слизаше от лицето ми, което беше обичайно.
-Много дръзко от твоя страна да ме предизвикваш... Не се знае докъде мога да стигне, така че не насилвай късмета си все още, защото все някога ще се изчерпа... А и не отива на някой на твоите години да заплашва... - засмях се ехидно и повдигнах яката на якето си... Направих още няколко крачки напред и се обърнах към Катерина...
-По-добре не си играй с мен... Аз не съм ничия играчка, Петрова.

Original Vampire Брой мнения : 12

-Ауч!Не така грубо де.
Засмях се с презрение.
-О,Боже ще престанеш ли някога да се мислиш за велик?
С досада изрекох аз и извъртях очи.
-Става банално,разбери го!Това че си хибрид не ти дава никакво право да се мислиш за всемогъщ.По-стара съм от теб и ти го знаеш.
Усмихнах му се мило аз.
Наистина ме дразнеше това негово държане.Да се мисли за велик,за нещо кой знае какво,а всъщност да не представлява нищо.Може би и заради това станахме врагове.Не понасях хора,които се възгордяват.Мда,точно това беше правилната дума - възгордяване.През доооста дългия си живот се бях срещнала с не един или два такива индивида и много добре знаех как работи мозъка им.
-О,аз също не съм ничия играчка.Просто мразя надутите...хм...същества.
Присвих недоволно очи,но на устните ми все още "танцуваше" усмивка.
-Не размишлявай толкова,ще ти се появи някоя бръчка.
Засмях се доволно.

-Не размишлявам изобщо. Спокойно, Катерина... Ти май също не се славиш с мисловна дейност и изобщо мозък. - засмях се самодоволно. Знаех, че тя не е първа младост и може да ме убие по всяко време, но не се страхувах особено. Просто бях себе си и се държах 100% нагло. Знаех какво умее, но все пак бях и вещер, така че можеше доста да се позамисли преди да се опита да ми направи каквото и да било.
-Не се хили толкова много... Не отива на жена на твоята възраст. - нагла усмивка заигра на лицето ми, а очите ми се присвиха злобно срещу Петрова.
-Запомни само едно, Катерина... - изсъсках аз и й се озъбих насреща. - Аз не съм и никога няма да бъда по-слаб и уязвим от теб. Не ме интересува мнението ти... Така или иначе съм много по-добър от теб, Петрова... "Нищо, че семейството ми не ме подкрепя" - довърших тихичко наум и стиснах ръцете си в юмруци.

Original Vampire Брой мнения : 12

-Ха ха,единственото безмозъчно същество тук си ти.
Онази моя усмивка продължаваше да "играе" на устните ми.
-Добре де,ще престанеш ли да ми напомняш годините ми?Те само могат да те плашат,а не да се гордееш още повече,че си млад.Доказано е че по-младите са по-тъпи,така че...
Наклоних главата си на една страна.
-Между другото...наистина се забавлявам от сърце с теб - благодаря ти за което.
Изсмях се нагло.
Наистина ме забавляваше с това че си мислеше,че може да ме победи.Никой не можеше.Клаус се беше погрижил и за това,но реших да му спестя тази подробност,ако не я знаеше,за това продължавах да му се усмихвам и да го гледам напълно спокойно.

-Катерина, Катерина... Все същата си си.. Толкова ли не можеш да проумееш, че възрастта няма значение... А и ако ума се определяше от годините, ти щеше да си свръх умна, но май не е така, затова не подценявай по-младите от теб. - засмях се арогантно и започнах да си играя с верижката, откачайки я от врата си. Всичко започваше вече да ми става все по-интересно и по-интересно. Просто нямаше как да е иначе, защото Катерина будеше такъв смях в мен, че имах чувството, че всеки момент ще се свия на две, премирайки от истеричен смях. Въпреки това се сдържах и продължихме разговора си:
-Петрова, не знам за колко могъща се мислиш, но всяка сила рано или късно се изчерпва, така че не се мисли за невероятно могъща. - усмихнах се презрително и отстъпих крачка назад.