Изоставения остров, където Джо е спасен от сирена. Началото на едно силно приятелство.

Всичко ми беше мътно и се въртеше. Различаваха се шумове и цветове, но все още не се виждаха ясни силуети. Всичко беше толкова объркано и дори не знаех къде се намирам. Когато започнах да усещам и виждам що-годе нормално, различих силуета на красиво момиче, което се бе надвесило над мен. Очевидно уплашен и страшно стреснат от непознатата, рязко се отдръпнах с пълзене назад като рак и след като си поех въздух и се отърсих от сърцетупа, който получих, уплашено и същевременно объркано попитах непознатата:
-К-к-коя си ти и какво се е случило с мен? Какво правя тук, като последно... Охх! Не мога да си спомня какво ми се е случило. - възнегодувах аз като притиснах с ръка задната част на главата си. Всичко ме болеше толкова много. Останах седнал на пясъка, видимо объркан и учуден, започнах да разпитвам непознатата:
-Коя си ти? Какво е това място? И как така съм се озовал точно тук? - започнах да задавам въпросите си един след друг, като дори не подозирах колко глупаво изглеждам, а и не мислех колко нелепо би било да задавам всичките тези въпроси на някой, който познавам само от... О, кого залъгвам...?!? Никога ли няма да се науча първо да се представям:
-Аз съм Джош между другото... А ти?

"Мамка му!" - изругах мислено дърпайки мъжа в безсъзнание. Бях го намерила доста навътре в морето и си помислих, че одавна е сдал багажа... Съмнявах се просто да е плувал понеже беше абсолютно невъзможно някой да стигне толкова навътре. Дори с вампирските си сили и тези на сирена ми беше изключително трудно да дърпам толкова тежко "нещо". Не че не изглеждаше добре, напротив просто в уравнението се добавяше че съм момиче! С жална въздишка се помолих да не ме види защото представи си не всеки има опашка! След няколко минути безцелно плуване забелязах съвсем малък остров. Насочих се натам и когато пристигнах оставих мъжа колкото се може по-навътре в сушата. Изчаках няколко минути докато поизсъхна и издърпах непознатия под едно дърво не много далеч. Намерих сухи клони и запалих огън. Свалих ризата му и я оставих настрани за да съхне. Не след дълго момчето отвори очите си. Надвесих се над него, но това явно го стресна и се отдръпна като опарен. Последваха куп объркани въпроси...
-Да. Благодаря, че ме спаси. Пак заповядай! - иронично казах и седнах на хладкия пясък. -Аз съм Джош между другото... А ти? - представянето и въпросът ми го изненадаха. Ъъъ кой ще се представя пред непознат? Както и да е, реших да рискувам.
-Роуз... - отвърнах...
-Е,...как се озова толкова навътре? - попитах и обгърнах коленете си с ръце.

-Аз... ъм... Съжалявам, че съм така невъзпитан и забравих да ти благодаря за помощта, защото... Както и да е... Не знам как съм се озовал тук и главата адски силно ме боли... - казах аз изтощен и обвих коленете си с ръце. Ризата ми беше все още мокра и нямаше да изсъхне скоро, затова реших да се пробвам да си я изсуша самичък с помощта на елементалистиката и по-точно с огъня, но тогава бях адски неошлайфан и нещата поеха в грешна посока... С други думи, ризата ми изгоря. Засмях се и станах от мястото си, като скъсих дистанцията между мен и Роуз. Имаше нещо особено в това момиче... Нямаше как едно напълно обикновено момиче да успее да завлече Хибрид като мен на брега съвсем само. Като вещер, можех да виждам аурата на съществата, но ето, че тази тотално ме обърка и усетих само вампира в момичето... Нима и тя Хибрид?!? Възможно ли е и тя да е също като мен... Има ли шанс да е същото същество като мен. Това ми бе като бреме и не знаех какво мога да направя, за да спра да се чувствам така безполезен.

-Не е ли рисковано да се опитваш да боравиш с огъня без да си го усвоил? - попитах смеейки се заедно с Джош. Все още се смеех когато осъзнах нещо. Нима и той беше "ненормален"? Дали,не всъщност той очевидно бе нещо...нещо не съвсем човешко.
Станах рязко от мястото си напрягайки се и гледайки го с предпазливост.
-Какво си ти? - по скоро изсъсках думите отколкото ги казах. Ако беше нещо по-опасно не знаех какво да правя. Естествено като хибрид знаех, че не е особено лесно да бъда убита без специални оръжия и силно се молех Джош да нямаше такива. Винаги се чувствах безполезна. Като хибрид бях отхвърляна и от едните, и от другите. Защото в крайна сметка не бях нито вампир, нито сирена, просто странна и грешна смесица между два опасни свръхестествени вида. Съвсем се бях умислила и забравила за момчето пред мен.

-Аз съм ненормален... Имам предвид, че съм Хибрид между вампир и върколак... А дарбата ми е да сътворявам хаос. - засмях се и си останах седнал на пясъка. Нима и тя беше Хибрид? Очевидно Роуз се притесни, защото изсъска притеснено въпроса си, а не се държеше непринудено както преди малко. Засмях се и реших да я успокоя, че нямам намерението да я наранявам по какъвто и да било начин:
-Хей, не е нужно да се боиш от мен. Безобиден съм, а и не мога да си намеря място нито сред вампирите, нито сред върколаците. - в момента се чувствах толкова излишен. Без да му мисля особено се излегнах на пясъка и се отдадох на мислите, които ме връхлетяха така рязко...:
-Хей, а ти какво си? Не си май само вампир... Не мога да разчета останалата част от аурата ти... Може би защото не съм виждал подобно същество преди това. - засмях се и леко се надигнах от земята.

Леко напрегнато отново седнах на пясъка като не откъсвах очи от Джош. След няколко минути се поуспокоих и се усмихнах леко.
-Да, хибрид съм. - свих рамене.
-Е,...ъм...да. Малко странна съм като вид... - измънках несигурно.
-Не всеки ден се среща полувампир-полусирена. - изсмях се и се облегнах на ствола на широкото и високо дърво простиращо клоните си над нас.
-А да не би разчитането на аура да е някоя от дарбите ти? - попитах заинтересована.
-И между другото не си много добър с огъня. - засмях се шумно като си припомних как ризата му изгоря.
-Сега си без риза...Е има нещо останало от нея, но едва ли би ти послужило за нещо повече от това каквото е, а именно обгорял парцал. - все още смеейки се добавих.
-Е, Джош разкажи ми нещо повече за себе си... - попитах подпирайки главата си с длан в полуизлегнала поза.

П.п. Извинявай, че се забавих просто нямах муза... Smile

-Всъщност, четенето на аурата не ми е дарба, а просто част от вещерските ми умения. Всъщност аз също съм Хибрид между вещер и вампир, но над мен тегне проклятие, което гласи, че ако убия човек, ще се присъедини още една раса и така ще бъда в полза на ордена на Мрака изцяло... - в общи линии е това. Ти сама видя част от уменията ми, или по скоро липсата на такива в елементалистиката. - засмях се и се подпрях на ръцете си, гледайки дървото, на което Роуз се беше подпряла. Усмихнах се галантно и на свой ред зададох въпрос на момичето:
-Ами ти? Каква е твоята история и как така си полу-вампир, полу-сирена... Това е доста необичайно дори и по моите стандарти. - засмях се и погледнах парчето изгорял плат, което до преди малко се водеше дреха... И какво се очакваше от мен да направя...?!? Да живея сам на този остров? Усмихнах се на момичето и казах:
-Ако искаш, не си длъжна да ми разказваш за себе си...

-Не, нямам против да ти разкажа... - усмихвайки се казах. Всъщност историята ми бе дълга за това просто щях да разказвам на кратко.
-Ами майка ми е сирена, а баща ми е вампир и ТА ДА - с театрален жест подчертах последните думи.
-Аз! - казах простичко.
-Да странно е и доста рядко срещано, но все пак комбинации като мен не са невъзможни. - добавих.
-Това с проклятието ти е доста гадно. - казах. - Е, просто не трябва да убиваш хора, лесно е...май... - усмихвайки се казах и погледнах към хоризонта.
-Между другото на колко си? - попитах. -В смисъл всичките ти години... - объркано добавих и зачаках отговор без да отделям поглед от хоризонта.

-Аз съм на 20 човешки и 1500 изродски, което практически ме прави нещо като мумия. - засмях се и се изправих, като се обърнах към хоризонта, който беше някак си различен. Вярно беше, че проклятието ми беше гадно, но все някога щеше да се случи, така че това беше неизбежно. Усмихнах се мистериозно на момичето срещу мен и казах:
-Знам, че не е редно да се пита една жена за възрастта й, но ти не би възразила да ми кажеш годините си... или би? - засмях се и погледнах как кристално чистите води мият златните пясъци на брега, където се намирахме аз и Роуз. Мислех, че няма други Хибриди на територията на града и изобщо около него, но ето, че сега се натъкнах на такъв и то доста рядък по рода си. Майка сирена и татко вампир... А си мислех, че моето семейство е странно. Засмях се и казах на Роуз:
-И как намираш живота на Хибрид? Лично аз го смятам за много вълнуващ.

-Ама и ти си един джентълмен. - засмях се когато ме попита за годините ми.
-За винаги на 19 вече от 313 години. - казах и го погледнах.
-В крайна сметка си ми дядо. - засмях се, но после спрях. Бях срещала само два други хибрида и единят бе в Германия, а другият в Япония. Беше ми странно някой да ме разбира по начин по който другите не можеха.
-Как намирам това, че съм 313 годишен изрод създаден от два други изрода, често избягвана и преследвана? Да определено никога не скучая. - отново се изсмях, но този път не весело, а по скоро иронично като се долавяше лека горчивина в гласа ми...

-Ти не си изрод. Просто си плод на една много нестандартна връзка... И повярвай ми не е необходимо да се съжаляваш, че си Хибрид. Така имаш повече предимства... Освен това, малко същества могат да се похвалят с вампирски умения и такива на сирена, така че не си изрод. - усмихнах се аз и седнах до Роуз, подпирайки се на дървото. Загледах се в хоризонта и казах на Роуз с разбиране:
-Това, че можеш нещо, което другите не умеят или си по-различна от тях, не е задължително да си изрод. - станах рязко и подадох ръка на Роуз.
-Хайде, да спрем да се съжаляваме и да се поразходим малко из острова. Така и така сме тук. - усмихнах се окуражително на момичето и го подканих да стане и да ме придружи за една малка, отпускаща разходка из това местенце, което не ми се стори никак неприятно и дори ми се прииска да си взема почивка от ордените и да си остана тук спокоен и далеч от всеки и всичко, което да ме тревожи.

-Ъхх...- дълбока въздишка се отдели от гърдите ми.
-Благодаря... - рядко казвах тази дума, но това което ми каза на истина имах нужда да го чуя. Джош седна до мен и също се подпря на дървото.
-Имах нужда да чуя тези думи. Като го каза като че ли си повярвах малко повече..., но малко. - шеговито казах последното и се засмях. Джош стана и ми подаде ръка като предложи да се разходим малко из острова. Поех ръката му и тръгнахме първо покрай брега.
-От кой орден си? - попитах, но след момент се осъзнах. Това беше доста натрапчив, сериозен и май забранен въпрос...
-Извинявай, ако...Охх забрави... - допълних и се плеснах по челото.

-Хах, спокойно... Няма кой да ни чуе тук. От Ордена на Мрака съм... - засмях се и с Роуз продължихме да се разхождаме по брега, докато морският бриз се гонеше в косите ни и ни подминаваше, оставяйки след себе си едно странно приятно чувство на удовлетворение. Усмихнах се на Роуз и й казах:
-Ако спреш да бягаш от това което си, ще се учудиш колко добре можеш да живееш и с този факт. - точно в този момент стигнахме да някаква пещера, която ми привлече вниманието и обръщайки се към момичета, казах:
-Какво ще кажеш да я разгледаме? Любопитен съм какво има вътре. Моля те, много те моля. - определено в този момент приличах на малко инатливо дете, което до преди мигове се е носило в морето като излишен боклук или отломка от нещо отдавна забравено, но факта не ме интересуваше особено много в момента, затова просто направих няколко крачки към входа на мистериозната пещера и се обърнах към Роуз:
-Хей, идваш ли?

-Да аз също. - усмихнах се и продължихме да се разхождаме. Не бях много убедена от това, което каза Джош, но все пак кимнах като си казах, че малко оптимизъм няма да ми навреди. Докато се разхождахме момчето забеляза някаква пещера.
-Какво ще кажеш да я разгледаме? Любопитен съм какво има вътре. Моля те, много те моля. - Засмях се. Приличаше на малко дете. Той тръгна на там, но аз не го последвах.
-Хей, идваш ли? - попита обръщайки се към мен.
-Ъм...Не съм много сигурна, но щом ме молиш. - свих рамене и двамата навлязохме в тесния каменен процеп.

С Роуз влязохме в пещерата, където се чуваха отекващи звуци от капеща вода. Засмях се и казах:
-Леле, тук акустиката е много добра, но дали ще се получи... - нямаше как да се сдържа просто и да не направя някоя глупост или нещо подобно, затова още преди да се осъзная, извиках:
-Аз съм Лудия Шапкар... - ехото веднага се прояви, от което ме напуши смях и след като върнах сериозността си, се обърнах към момичето и казах:
-Съжалявам, но по принцип съм си такъв... Неизбежно е, защото преди да стана два пъти по кофти характера си, бях много по дразнещ и импулсивен и ето го резултата сега. - казах аз, театрално размахвайки ръка пред себе си. Съвсем скоро с момичето стигнахме в една камера, където бе сравнително светло. Усмихнах се и казах:
-На бас, че някой е бил тук преди.

Щом изрече онези думи ме напуши неудържим смях. Започнах да се смея и не можех да спра близо няколко минути.
-Хъм мислех, че се казваш Джош. - засмях се отново.
-Е, приятно ми е Шапкарю, аз съм Алиса. - отново се засмяхме и продължихме напред в пещерата. Стигнахме до една сравнително по-светла камера и Шапкаря предположи, че тук е имало някой.
-Да. Може би... Не си падам много по пещери. - казах на Джош докато оглеждах скептично стените на пещерата.

-Ндам, така наистина е скучна, но ако оставиш нещо и след време като се върнеш и то стои... - незнайно защо по земята се търкаляше едно желязо. грабнах го и след като го заострих, гравирах имената ни. Засмях се и се обърнах към Роуз. Усмихнах се и казах:
-Е, Алиса... Поне така няма да е толкова скучно, а и след време като се появим тук и имената си стоят на стената ще е страхотно. - засмях се и след това се подпрях на студената стена на пещерата. Очевидно бе, че Роуз не си пада по пещерите, затова предложих:
-Нека се махаме от тук преди да са се появили индивидите, които населяват това място. - засмях се и се изправих като се разходих из "помещението"
-Е, тръгваме ли?

Беше ми странно. На доста път от острова нямаше нищо. Кой може да живее тук.
-Съмнява ме, че някой живее тук. - казах все още оглеждайки имената ни върху една от стените.
-Да ще бъде забавно, но ще бъде и лошо ако все пак някой живее тук. - допълних.
-Все пак на никой не му е приятно да му драскат по стените. - ухилих се и тръгнах обратно следвайки Джош. Щом излязохме от пещерата вече бе започнало да мръква. Дали все пак не бяхме само ние на острова. Обърнах се и огледах пещерата. Не изглеждаше обитаема или нещо подобно, но все пак...

-Е, нека излизаме... И да видим как можем да се махнем от тук... - за теб е лесно сирена си отчасти но все пак можеш да плуваш с километри без почивка, а какво ще правя аз? - попитах с глуповато изражение и погледнах масата кристална вода, която сякаш нашепваше "Ела!". Засмях се и продължих да гледам огромното море, което ми се струваше великолепно и толкова безбрежно. Обърнах се към Роуз и казах през смях:
-Е, оставаме тук или ще търсим метод да се измъкнем от острова... Може да отидем на някое по-... ами... цивилизовано и оживено местенце... Може би някое кафе или ресторант? Как ти се струва? - попитах аз и се огледах наоколо, докато излизахме от пещерата. Когато се озовахме вън от пещерата се огледах наоколо и усмихвайки се мистериозно, казах на момичето:
-Е, какво ще правим сега?

-Оу, забравих да ти взема пояса. - засмях се и се загледах в красивата кристално чиста вода, която те привличаше всячески, но това бе така защото тук имаше доста сирени.
-Така. Може и да мога да ти помогна с плуването...до някъде, но за Бога, все пак съм момиче! - въздъхнах и се усмихнах.
-Иначе идеята за кафето и цивилизованото място е перфектна. - допълних.
-Ако знаехме как можехме да си построим сал, лодка или нещо такова. - усмихнах се.
-Не че е добра идея, но е по-добра от това да плуваш от тук до Миднайт Сити. И да за теб говоря. - засмях се. Все пак може и да не бях чистокръвна сирена, но можех да плувам доста дълго без да се изморя и то предимно под вода защото дори там долу, в мрачните дълбини на огледалното море, аз все пак можех да дишам....известно време.
-Други идеи? - попитах с печална усмивка.
-На идване ми бе по-лесно защото те намерих някъде по средата на пътя, но сега... - попитах в очакване на по-добра идея. Не че такава можеше да има, но все пак както казват хората "Надеждата умира последна,"

П.п. Много, много, много се извинявам, че не писах толкова дълго време, но нямах възможност. Wink

-Ами няма как да направя сал или нещо, но ако владея елементалистиката, то можем да си отидем пеша до Миднайт. - изправих се и отидох до морето. Съсредоточих се и образувах една малка ледена пътечка. Обърнах се към Роуз и й казах:
-Можем да походим малко, след това да поплуваме, после пак да походим и така... Това е единствения удачен в момента вариант. - засмях се и се обърнах към Роуз, за да я подканя да тръгваме, но след като направих една крачка, нещо се обърка, ледът изчезна, а аз паднах във водата. Чух смеха на Роуз и след като излязох от водата се сетих, че има още един вариант за да избягаме.
-Трябва да влезем в пещерата. Щом тук са дошли хора, значи може да намерим с какво да се измъкнем. Сал, надуваема лодка... Изобщо, нещо което може да ни отърве от тук. - засмях се и бавно тръгнах към пещерата, от която излязохме преди малко.
*Няма проблеми*

Щом Джош направи леда и стъпи върху него той мигом се изпари, а създателят му падна във водата. Започнах да се смея неудържимо, но скоро след това спрях.
-Май не те бива много с елементите? - попитах като едвам сдържах смеха си. Джош предложи да влезем в пещерата отново и да потърсим за нещо, което би ни помогнало.
-Ъъъ...аз май ще изчакам от вън. - смутено се засмях.
-А и май на истина ще е по-добре с нещо от дърво или надуваемо отколкото да вървим по лед. - допълних с усмивка. Джош сви рамене и влезе а аз зачаках от вън. След минута обаче се втурнах към пещерата настигайки го.
-Тишината ме влудява, а ти си всичко друго, но не и тих. - засмях се. Щом навлязохме в пещерата мислено призовах огънят и след миг в ръката ми се появи малък пламък достатъчен за да можем да видим къде вървим и какво и къде търсим.
-От къде започваме? - с нежелание попитах оглеждайки влажните вероятно студени на допир стени на пещерата.

-Ами от там! - казах аз и се спуснах към един сандък, където за щастие имаше надуваема лодка и гребла. Грабнах нещата и двамата с Роуз излязохме по най-бързия и се отправихме към брега. Използвах Въздуха, за да надуя лодката и заедно с Роуз се качихме в лодката. Взех греблата, но бях забравил отдавна как се прави това нещо и паднах отново във водата:
-Не смей да обвиняваш елементите! - засмях се и се качих в лодката, като май схванах как се правят нещата с тези гребла... Съвсем скоро вече бяхме в открито море и се носехме към Миднайт:
-Е, Роуз... Какво смяташ за Миднайт Сити? Какво изобщо те задържа в него все още? Имам предвид, че Хибрид и малко градче... Нещо не мога да направя връзката. - засмях се и продължих да греба, докато чаках да получа отговор.