Лондон, Лондонското око преди 1 година

"Пари, телефон, чанта"-задрасках мислено и набутах в чантата си портфейла и новият телефон. Отделих само един час на външният си вид, но ефектът бе задоволяващ-лятна прилепнала рокля, в бледите нюанси на розовото, обувки на висок ток, съчетани с дрехата, и малката розова чантичка, в която се опитвах да натъпча всичко. Застанах пред огледалото и когато реших, че няма какво да се коригира повече, врътнах ключа и излязох.
Токчетата ми тракаха по тротоара. Беше късно вечерта и не се мяркаше никой. Едно, защото бях избрала най-тесните и безлюдни, но по-преки улички, и друго-защото всички бяха в центъра на Лондон и се любуваха на новите атракции. Аз също отивах там. Трябваше да се срещна с едно момиче, но когато установих, че я чакам от повече от петнайсет минути, просто се запровирах между тълпата и се озовах точно пред Лондноското око. Да, беше внушително и ми се прииска да се кача-сама, по къса лятна рокля, просто исках да направя нещо детинско и да се почувствам като дете.
Избутах хората пред мен и се настаних на първата свободна седалка. Усетих някой близо до мен, достигаше и ядосаният му глас и след миг нечие тяло се тръсна до мен. Нямах време да реагирам, защото колелото се задвижи и се хванах за малкото лостче пред мен.

-Съжалявам, че се натресох така. - извиних се на непознатата, когато колелото започна да се движи. Усмихнах се плахо и се отпуснах назад, гледайки прекрасната гледка, която се разкриваше пред очите ми. В този момент телефонът ми звънна. На дисплея пишеше "Джош"... Странно може би сме се запознали и преди, защото той беше Хибрид и просто... Както и да е. Вдигнах му и му казах, че момента не е удобен за разговори. Затворих телефона и погледнах бегло непознатата, след което насочих погледа си към площада, където хора се разхождаха, суетейки се накъде да поемат и какво да си купят. Усмихнах се на непознатата и казах:
-Наистина се извинявам, сигурно сте чакали някой, а аз се натресох без позволение и... - просто замълчах, но въпреки това усетих, че момичето до мен е Зоо морфър, защото почувствах, че мога да се трансформирам в животни.

-Няма проблем-махнах с ръка и се вгледах в непознатото момче. Беше хубав, но усещах нещо странно около него. Трудно ми бе да разчета аурата му, но когато задържах погледа си върху неговият ми светна. Хибрид. Като Джош. Странно, дали се познаваха? Отклоних тази мисъл и се взрях в прексната картина, която изплува пред очите ми. В момента бяхме на най-високата точка на колелото и можех да почувставам силният вятър и видимото захлаждане. Инстинктивно хванах непознатият за ръкава. Обикновено нямах страх от височини, но когато видях, че ръката ми постепенно се покрива с косми ми стана ясно.
Случваше се рядко, сигурно два пъти досега. Трансформирах се изведнъж, в най-неочаквани момемнти, но обикновено имаше някаква странна връзка между животното и мястото. Сега се превръщах в котенце, което го е страх от високото. Ръката ми продължаваше да стиска силно тази на момчето, докато не се превърна в малка космата лапичка и тихото ми мяукане бе доказателство, че външният ми вид в момента бе доста плашещ. Погледнах с надежда момчето, надявайки се да ми помогне, да ме скрие, а мислено се проклинах и се молех да не се трансформирам обратно тук, защото голотата, която предизвикваше едно такова трансформиране беше доста смущаваща.

Видях как хората се взираха в нас, сякаш се опитваха да видят трансформацията на момичето. Бързо си свалих якето и я загърнах с него, като казах:
-За пръв път във вещерската ми кариера се случва нещо подобно. Сякаш се трансформираш заради страховете си. - усмихнах се плахо и видях как хората продължаваха да зяпат с надеждата да видят какво става в кабинката. Ядосах се вече и след като видях, че някои все повече се опитват да проумеят какво става, тихо прошепнах:
-CURIOSUS oculos carperet ... Operiet vitrum glacies ... - явно заклинанието подейства, защото прозорците се покриха с тънък слой лед и изолираха очите на зяпачите.
-Така е по-добре, нали? - попитах момичето като го загърнах с якето си, трескаво мислейки какво да правя.

-Мяу.
Той какво си мислеше, че мога да говоря ли? Иначе му бях страшно задължена и просто сгуших космата си главица в подгъва на ръката му. Усетих как познатата топлина се разпростира в тялото ми, което значеше, че скоро ще последва обратната трансформация, много по-неприятна от първата. Опитах се да му покажа по-някакъв начин, в случая, чрез ожесточено мяучене, че трябва да си затвори очите, за да не ме види гола и май успя да схване идеята, защото се обърна с гръб към мен.
Секунда след това, отново бях в човешката си форма и набързо облякох втората рокля, която носех за резерва. Добре, че я взех.
Седнах отново на седалката и се изкашлях многозначително.

-Зоо Морф? - попитах аз като се усмихнах и започнах да си драскам по замразените стъкла, които се наложи да превърна в това заради любопитните погледи. Усмихнах се на момичето и казах:
-Съжалявам за внезапната ти трансформация, но единственото, което можех да направя е, да огранича погледите на зяпачите... Все пак не съм вещ колкото Джошуа. - ох, какви ги плещех... Та тя сигурно не го познаваше... Както и да е... Усмихнах се плахо и казах на момичето:
-Аз съм Зандър. Приятно ми е. - усмихнах се и осъзнах, че виенското колело бе спряло и трябваше да слезем. Обърнах се към непознатата и казах:
-Би ли било нахално ако Ви поканя на една разходка и Лондон? - попитах аз, като дори за момент не се замислих. Просто изстрелях въпроса си без да мисля. Аз, голямата ми уста и празната ми глава... - просто неочаквано добра комбинация.

-Чакай..чакай..Джошуа ли каза?
Боже господи, опасенията ми се оказаха верни. Всички ли хибриди се познаваха или просто бях надарена с ужасно лошият късмет накъдето и да се обърнех да срещам Джошуа.
Докато Зандър обмисляше отговора или просто бе прекалено зает да оправя магията, която бе поставил над кабинката ни, заговорих:
-Аз съм Селена, приятно ми е. Съквартирантка съм на Джошуа и меко казано се ненавиждаме. Ти си хибрид-познах още в началото. И, да с удоволствие ще те придружа-плещех ги едни, но поне убивах времето, а и не бях от хората, които много му мислеха или бяха стеснителни.

-Всъщност аз съм само вещер... - усмихнах се на момичето и се отправихме по лондонските улички, докато не стигнахме до Лондонския зоопарк. Заедно със Селена влязохме вътре и се огледах наоколо. Животните в клетките се излежаваха, а аз им завидях. На тях не им се налагаше да правят заклинания, да се занимават с -А и -Х-... Изобщо, животът им бе толкова лесен и приятен, така спокоен и невероятно ленив, че за момент ми се прииска да се превърна в животно, но се сдържах и със Селена продължихме разходката си, като се спряхме до една от клетките:
-Май Джош наистина те изкарва от нерви... Да си призная честно и аз едвам се справях с това да търпя присъствието му около себе си за повече от около две-три минути. Но не мога да отрека, че е вещ в елеманталистиката и доста ми помогна с магиите и заклинанията. - засмях се и казах на Селена изненадан:
-Значи си от Миднайт....! И аз съм от там, но не съм те засичал преди...

-Всъщност не съм...-започнах, но бързо се съвзех. Никога, абсолютно никога не споделях лична информация с непознати, животът ме бе направил твърде недоверчива, въпреки че Зандър не изглеждаше лош, а и фактът, че е имал земане-даване с Джо също допринасяше за общото ми впечатление-да...от Миднайт съм.
-Може и да сме, но да не си обърнал внимание-реших да замажа ситуацията. Сигурно е идвал в имението, няма как и ми се струваше познат.
-О, да. Джо може да изкара и най-уравновесеният човек от релси-засмях се и продължихме да вървим. Минахме покрай доста клетки с животни и отново усетих онази буца в гърлото си, всеки път щом усещах, че животните около мен са нещастни.

-Хей, добре ли си? - попитах леко разтревожено и плахо се усмихнах на момичето. Стори ми се, че нещо нередно се случва наоколо, така че просто се усмихнах плахо и продължихме да вървим между клетките с животни:
-Това е толкова жестоко към животните... Защо трябва да им причиняват това? - попитах реторично и се обърнах към Селена, която може би изпитваше същото към това отношение към животните, които третираха като циркови маймуни и малките замеряха с каквото им попадне. Това отношение изобщо не ми допадаше, така че просто нямам представа какво бих направил ако получа власт над зоопарка за един час... Най-вероятно бих пуснал всички животни и бих затворил хората в клетки, за да видят какво е чувството:
-Е, Селена... Права си, но когато реши, Джош може да бъде верен приятел и добър другар, но характерът му такъв, че понякога ти се приисква да го умъртвиш. - засмях се и със Селена продължихме да се разхождаме.

-На мен ли го казваш-отвърнах с голяма доза ирония и се засмях. Самата аз ежедневно си патех от факта, че Джош бе просто нетърпим и ..и..хиляди други цветущи изрази-..явно все още не съм опознала добрата му страна. Единственото, което прави добре, е да поръчва пица.
Многократно, когато се прибирах късно от работа, Джо бе прекалено "зает", за да сготви и се задоволявахме с поръчана пица или китайско.
Продължавахме да вървим, а компанията на Зандър ми бе приятна. Не задаваше натрапващи въпроси, а и фактът, че знаем взаимно произхода си правеше нещата по-лесни. Усмихнах се несъзнателно и не усетих кога бяхме излезли от зоопарка.
-А сега накъде?

-Сега отиваме накъдето предложиш ти, защото не ми идва на ума кое друго място можем да отидем... А и не познавам Лондон особено добре, така че... - замълчах и оставих момичето да води напред, като я последвах. След като излязохме от зоопарка, се отправихме в неизвестна посока, като минахме през някак кокетно и малко кафене, което сякаш те приканваше да влезеш и да се отпуснеш, отдавайки се на обстановката. Спрях рязко и казах на момичето:
-Нека влезем за по кафе... Все пак би ни се отразило отпускащо. - засмях се и отворих вратата, като се отдръпнах и позволих на момичето да влезе преди мен. Намерихме си усамотена маса и след като тя се настани, станах от масата и отидох да поръчам две кафета. След около минута две се върнах при Селена, която ми се стори невероятна компания и поднесох поръчката:
-Е, невероятно съвпадение е, че и двамата сме от един и същи град и познаваме един и същи човек. - засмях се и отпих от кафето си. Погледнах през прозореца, където хората се суетяха и пазаруваха ли, пазаруваха. Усмихнах се мило на Селена и попитах:
-Е, след като си съквартирантка на Джош, как съумяваш да го изтърпиш без да ти се налага да се превърнеш в животно и да го разкъсаш? - засмях се и отпих от кафето си.

-Повярвай ми, налагало ми се е-усмихнах се при многократните спомени, когато излизах извън кожата си, буквално и преносно, и се превръщах в най-различни животни, което единствено забавляваше Джо.
-Дори веднъж се превърнах в дракон-осъзнах, че съм изрекла мислите си на глас, чак когато зърнах удивената физиономия на Зандър.
-Наистина е нетърпим, но с времето се свиква.
Отпих от кафето, което ми подейства ободряващо, а горещата течност, която се разливаше в гърлото ми-успокояващо.
-Стига съм говорила за себе си. Разкажи ми нещо.
Огледах помещението-бе приятно, атмосферата бе задушевна и по свой си намин мястото бе уютно. Отпуснах се на мекият диван и погледнах Зандър.

-О, това е яко. - казах развълнувано и отпих от кафето си, като се огледах наоколо. Селена беше невероятно добра компания и не бих мечтал за по-добра. Усмихнах се галантно и отпих от кафето си. Явно момичето не веднъж е имало честта да се сблъсква с глупостите на Джош, които бяха доста фрапиращи и опасни по всички параграфи, но щом е успяла да го изтърпи без да й се наложи да го ликвидира - всичко вече беше наред. Нямаше опасност да си около нея, макар че всичкото, което е претърпяла около Джошуа би накарало един нормален човек, колкото и да е уравновесен, да загуби контрол и през главата му да минат мисли за серийно убийство или нещо такова. Засмях се и казах на Селена:
-Значи си е приключение да живееш около Хибрида, а? - усмихнах се и отпих от кафето си, като за пореден път получих СМС от -А... Това чудо жестоко почваше да ме дразни,но нямаше как... беше част от живота на всички и ги тормозеше постоянно.

-И питаш-намигнах му многозначително-по-добре да не знаеш. Казвам ти го от личен опит-направих театрална физиономия, но не се сдържах и се разсмях. Отпих поредната глътка от кафето и въздъхнах облекчено. Днес бе един наистина странно спокоен ден. Сетих се защо. Не бях виждала Джо-сутринта не се засякохме, а цял ден не се бях прибирала. Леле, това беше рекорд. И все пак...липсваха ми вечните ни дразнения и караници.
Отплеснах се в мисли и бавно-бавно изплувах от меланхоличното настроение, в което бях изпаднала.
-Може ли да сменим темата?-помолих учтиво, защото Джо..ами, беше доста труден случай за мен и определено не исках да се впускам в анализи за него.
-Как разбра, че си вещер?

-Ами ядосах се на преподавателя си по физическо и без да исках превърнах въжето в змия. Естествено, всички ме сметнаха за изрод и трябваше да си намеря друго училище, където трябваше да внимавам да не правя подобни неща и общо взето е това. - засмях се и попитах Селена:
-А ти как установи, че можеш да се трансформираш в животни? - попитах плахо, като отпих от кафето си. Това беше първия зооморф, с който се срещах и ми беше интересно как научават същността си те самите. Усмихнах се и казах:
-Ако не ти се говори за това, няма да настоявам... Все пак не на всеки му е приятно да говори за това как е разбрал какво всъщност е. - усмихнах се плахо и за пореден път погледнах навън, където хората се суетяха и се чудеха накъде да поемат.
Отпуснах се на диванчето и погледнах Селена, очаквайки отговора й с нетърпение.

-Не, няма проблем-побързах да го успокоя и заговорих, припомняйки си първите признаци за свръхестествената ми същност-бях на 6, когато се уплаших много, не си спомням от какво, първото, което се сетих бе котка и така се и превърнах в това животно. Помня, че бях щастлива. Но сега не чак толкова...-завърших печално. Вярно бе, че когато разбрах за супер-силите си не можех да си намеря място от радост, но сега възприемах това повече като проклятие, отколкото като дар.
Допих кафето си и отпуснах глава на дивана като очите ми се премрежиха.
-Не е истина, че дори когато не съм с Джошуа, пак се сблъсквам по някакъв начин с него-усмихнах се.

-Познато ми е. - усмихнах се плахо и след като допих кафето си, седнах на диванчето и погледнах през прозореца. Усмихнах се на Селена и след като се надигнах лекичко, погледнах Селена и казах:
-Не е истина, че се озоваваме на едно и също място, в едно и също време. - засмях се като се изправих и помогнах на момичето да направи същото. Заедно излязохме и след като се озовахме на тротоара в навалицата, се обърнах към Селена и й казах:
-Е, ако Джош е толкова нетърпим, ще имаш ли нещо против да те открадна за една вечеря? Довечера? - попитах плахо и се усмихнах на момичето, като се отправихме заедно в неизвестна посока по претъпканите лондонски улички докато не стигнахме до Лондонската тъмница. Усмихнах се невинно като дете и с нотка на вълнение, казах:
-Нека влезем.... Моля, моля, моля, моля те. - засмях се и след като Селена се съгласи, заедно влязохме в Лондонската тъмница.

Предложението му звучеше като покана за среща, но бързо отхвърлих тази мисъл. Първо, познавахме се от няколко часа, второ-аз не ходех по срещи. Усмихнах се и кимнах с глава. Джо щеше страшно да се ядоса,щом разбере, че мишената му за дразнене я няма. Усмивката ми стана по-широка и дори се съгласих Зандър да ме набута в тъмницата.
Беше мрачно и студено. Потръпнах несъзнателно и ми се стори, че видях мишка. Стените бяха от камък, влажни и излъчваха хлад. Не ми харесваше това място, но не бях от страхливите. Все пак бях с подходяща компания.
-Е, нагледа ли се?-остро попитах Зандър, но все пак се усмихнах и показах, че само се шегувам.

-Да... Да нагледах се. - засмях се и заедно с момичето излязохме от тъмницата. Обърнах се с жизнерадостна усмивка към нея и казах:
-Е, ако видиш Джош преди вечерята, би ли му предала поздрави от мен и го увери, че няма да ти се случи нищо. - засмях се и погледнах часовника си. Беше около 18:00, а хотелът ми беше на часове път от тук. Ако нямаше много хора, щях да се телепортирам без проблем, но уви, не можех. Усмихнах се на Селена и й казах:
-Довечера? В 20:00? Как ти се струва? - попитах глуповато и след като си взех довиждане с момичето, се усмихнах жизнерадостно и тръгнах към хотела си, като дори си нямах на идея как ще го намеря. Бях малко отнесен и доста трудно се ориентирах, така че загубването ми беше в кърпа вързано. В момента се чувствах изключително глупаво, но преодолях чувството и намерих хотела си. Качих се и започнах да си търся дрехи.

-Дадено-съгласих се и с бавна крачка се запътих към имението. Имах предостатъчно време, затова не бързах да се прибирам. Колкото по-късно, толкова по-малко време прекарано с Джо. Уви, щом се прибрах, установих, че вече си бе дошъл и дори не си направих труда да го поздравя.
Отделих един час за външният си вид и крайният ефект бе подобаващ. Взех малка чантичка, като набутах всичко необходимо, извиках си такси и потеглих към мястото на срещата. Изненадващо, Джошуа не ме попита къде отивам, но видът ми ясно му подсказваше и можех да видя раздразнението му.
Зандър се приближаваше към мен и весело му помахах. Почувствах се глупаво, но това бях аз.

-Изглеждаш толкова... Леле! - казах аз и заедно с момичето се отправихме към единствения ресторант, който познавах. Когато стигнахме, отворих вратата на момичето и влязохме вътре. Намерихме масата, която бях резервирал предварително и се настанихме. Донесоха ни менютата и се заехме със съдържанието им. Усмихнах се на момичето и оставих менюто си на масата в очакване сервитьора да се появи, за да ни вземе поръчките:
-Мислех, че няма да дойдеш... Все пак не ме познаваш идеално. - усмихнах се плахо и след като келнерът дойде, му дадохме поръчките си и той се оттегли. Облегнах се назад, като бегло хвърлих едно око на обстановката, която ми допадна страшно много. Усмихнах се мило на момичето и погледнах през прозореца в очакване да получа отговор.

-Фактът, че познаваш Джошуа ми действа успокояващо. Както и, че споделяме едно и също мнение за него-усмихнах се и тъкмо в този момент донесоха поръчките. Бях си поръчала риба с гарнитура и сега тя ухаеше приятно и изглеждаше доста апетитно.
-А ти как въобще се престраши да ме поканиш?-попитах го на свой ред и отхапах от рибата. С това тема много бързо щях да си разваля фигурата. Заличих тези мисли, защото единственото, което исках в момента, бе да си прекарам приятно.

-Ами да речем, че доста съм слушал за теб, но Джош малко попрекали. Изглеждаш ми мил и симпатичен човек. - засмях се и отпих от шампанското, което си бях поръчал заедно с изисканите ястия. Усмихнах се галантно на момичето и погледнах през прозореца. Усмихнах се замечтано и започнах с деликатеса на ресторанта. Не вярвах, че това е момичето, което Джошуа ми описваше. Не можеше това да е момичето, което Джошуа така цветущо ми описваше. Нямаше начин. Усмихнах се и след като преглътнах, казах на момичето:
-Е, щом Джош е спокоен, а и ти ми имаш доверие, няма нужда да дискутираме повече... - засмях се и отпих от шампанското. Погледнах мило Селена и й казах:
-Е, наздраве! - поздравих момичето и се усмихнах галантно.

-Наздраве!-повторих поздрава и отпих от шампанското. Чувството как течността бавно се разлива в гърлото ми бе незаменимо. Загледах се през прозореца и реших да завържа някакъв разговор, колкото тишината между нас да не стане неловка.
-Имаш ли си приятелка?-зададох въпросът си внезапно, без увъртания, което може би най-силно изненада Зандър, но вече го бях изрекла и нямаше връщане назад.
-Просто питам..-смутено се опитах да дообясня неприятно стеклите се за мен обстоятелства, но усещах как буйна червенина облива лицето ми.

-Всъщност не... Нямам все още. - засмях се и отпих от шампанското си. Беше ми ясно, че на Селена й е неудобна темата, затова я смених. Беше глупав въпрос, но вече го зададох:
-Обичаш ли животни? Имам предвид, че ако се трансформираш в такива, а ги мразиш, би било малко лошо, защото... - не можех да довърша дори мисълта си, защото съм малко русичък, така че просто нямаше как да приключа изречението. Засмях се и казах на Селена:
-И да... Определено знам, че въпроса е страшно глупав, но все пак... - отпих от шампанското си и се загледах през прозореца. Навън хората се лутаха, а ние със Селена си хапвахме вътре. Усетих как няколко погледа се гонят по нас и ни изучаваха любопитно, от което се почувствах малко неудобно, защото не разбирах какво толкова интересно има в един вещер и зооморф, но ако не престанеха, щях да направя нещо по въпроса, за да им покажа какво съм и да не ни изпиват с очи, докато направим една грешна стъпка, която да ни издаде.

-Да, разбира се, че ги обичам-засмях се-щеше да е неестествено...-продължих глупавата си мисъл. Явно Зандър също се чувстваше смутен от въпроса си, както аз се чувствах преди малко и можеше да се каже, че вече сме квит. Видях, че притеснено се оглежда и ако не бях зърнала любопитните погледи на клиентите щях да предположа, че чака или се крие от някого. Смръщих се леко на един господин, който най-нахално спря погледа си на мен. Не исках да правя циркове, още по-малко да се излагам, и то пред Зандър, затова си замълчах и отклоних мислите си другаде, в по-безопасна среда. Установих, че бяхме приключили с основното и скоро ни сервираха десерта, който бе също такъв деликатес като другите ястия.
-Къде са родителите ти?-въпросът беше болна тема, но исках да науча малко повече за Зандър, защото вече, по необясними причини, го чувствах доста близък.

-Всъщност те са извън града. Последно чух, че са се установили в Париж и страшно много им харесва. - усмихнах се плахо, но реших да не повдигам темата за родителите, защото не всеки й беше фен. Усмихнах се мило на Селена и я попитах:
-А теб какво те води в Лондон? Забележителности? Местна кухня? - засмях се и отпих от шампанското си като погледнах и с лека усмивка на лиц зачаках да получа отговорът й. Беше цяло чудо, че е изтърпяла Джошуа без да го разкъса, изпържи или нещо подобно, но тя изглеждаше толкова мила и дружелюбна. Джош малко бе преувеличил с описанията, но въпреки това засмях и попитах Селена:
-А кое е любимото ти животно? Или пък най-странното в каквото си се превръщала? - засмях се и зачаках да получа отговор... Та тя беше около Джош, а всичко в неговото обкръжение беше някак си странно.

-Интересен въпрос-засмях се-първото животно, в което се превърнах бе котка и до днес обичам да се превръщам в това животно. Но най-странното...хъмм..-подпрях замислено брадичка-..може би дракона или суриката. Бяха случаи за оплакване.
Отпих от питието и продължих:
-Трасформациите идват изненадащо и не мога да предвидя в какво ще се превърна, ако не е по моя воля. Заради характера на Джошуа например, се разнообразявам-отново се усмихнах при комичните ситуации, които се случваха.
-Ами ти? Разкажи ми нещо интресно за способностите си. Някоя забавна случка?-попитах с надежда.

-Ами имам една-единствена интересна случка с мултипликацията. Използвах "трика" в училище, за да мога да посещавам всички извънкласни занятия, но без да искам, записах всичките си клонинги на Немски и когато учителя влезе и видя само Зандър на n-та степен, се побърка и избяга с викове. От тогава насам, внимавам какви ги върша и по колко клонинга събирам на едно място, защото ако са два-три, мога да кажа "близнаци", но ако са десет-петнадесет... - засмях се и след като със Селена приключихме с храненето, излязохме от ресторанта. Не ми се прибираше в хотела, но ставаше късно, а и Селена не беше длъжна да ме придружава:
-Е, благодаря, че ме удостои с присъствието си на вечерята, но какво ще кажеш за едно малко пътешествие по Темза. Би било великолепно да обиколиш наоколо без да ти се налага да се помръднеш и на сантиметър повече. - засмях се и зачаках момичето да ми даде отговор на ужасно глупави въпрос.

-Чудесно-плеснах с ръце и физиономията ми наподобяваше малко момиченце,на което току-що са подарили кукла и са му казали, че е най-красивото. Отпих поредната глътка от питието и се опитах да скрия доволното си изражение. Отдавна жадувах за пътешествие и сега ми се откриваше чудесна възможност, с още по-чудесна компания.
Извикахме келнера и след няколко минути бяхме излезли от ресторанта, платили сметките. Студът щипеше бузите ми, а когато видях дисплея на телефона си щях да припадна-15 пропуснати повиквания от Джошуа, а часът бе 01:23. Уау. Явно тотално се бях отнесла в компанията на вещера, но пък Джо не ми беше майка, за да се занимава с вечерният ми час.
Зандър разбра какво се е случило и ме извини за малко, докато проведа един "кракът разговор" със съквартиранта си.
След като приключихме бях видимо раздразнена, но бързо залепих лека усмивка и запитах:
-И сега...какво?-провлачих последната дума.

-Сега можем да отидем на една среднощна разходка с лодка по Темза. Чувал съм, че през нощта може да бъде много приятно и с всички тези светлини... - усмихнах се плахо и заедно с момичето тръгнахме по не особено оживената улица, докато не стигнахме реката, където за щастие имаше лодка. Скочих вътре и помогнах на Селена да се качи. Усмихнах се и й казах:
-Сигурно Джош се притеснява за теб... или просто се държи майчински, което понякога може да те изкара от контрол. - засмях се и потеглихме по течението на реката, като успяхме да зърнем прекрасната красота на Лондон в този час на нощта. Усмихнах се плахо на момичето и след това продължихме да се носим по течението на величествената река, докато не стигнахме до едно от най-живописните лондонски околия, които бяха толкова тихи и красиви. Слязох от лодката, като помогнах на Селена да направи същото. Усмихнах се мило и й казах:
-Е, добре дошла на едно от най-прекрасните и спокойни места на планетата! - засмях се и зачаках търпеливо да чуя мнението на Селена. Тя беше единствения зооморф, който виждах от близо и който не искаше да ме разкъса.

-Наистина е най-прекрасното-усмихнах се въодушевено и огледах с очи изникващата пред мен картина. Реката, чиито води сега бяха спокойно, черни, хвърляше отблясъци и блестеше, огряна от луната. Нищо не помръдваше, сякаш природата също спеше и не искаше да бъде събуждана. Харесваше ми. Харесваше ми спокойствието, харесваше ми тишината, примесена с нещо магично и тайнствено, все едно може да се случи всичко и постоянно трябва да си нащрек, но пък обстановката те приспива.
Седнах на тревата, леко влажна, но ароматът на прясно окосена ливада пропи дрехите ми и вярвах, че дълга щях да стоя будна спомняща си за тази среднощна разходка.
Поканих с жест Зандър и усетих как тялото му се настанява до моето.

-Тук е наистина великолепно. Всъщност, ти си от Миднайт, нали? - попитах аз като се усмихнах плахо и се загледах във водите на така спокойната река, която таеше толкова много сила в себе си. Усмихнах се галантно на момичето и след това се загледах в безбрежното синьо небе и си спомних всичко, което ми се бе случвало досега. Изправих се рязко и преди Селена да ме е попитала, какво правя, отидох под близкото дърво и се покатерих на него, като увиснах с главата надолу от клона. О, това беше толкова забавно. Засмях се и казах на Селена:
-Селена, виж... Аз съм, аз съм... - чу се леко пропукване и преди да успея да сляза, паднах на земята. Хванах тила си и се засмях, като казах на момичето:
-Добре съм! Добре съм физически, но за психическото ми състояние може да се спори.