Влезе в залата и мигом всички разговори прекъснаха,
закачките лекият флирт, които витаеха във въздуха се изпариха, замъглените от
виното умове се изясниха, а всички приковаха поглед в нея. Тя. Толкова
божествена, толкова феерична, всемогъща и властна, че някои се страхуваха да я
изрекат по име. Кралица Миринда Мууншайн Велика, от рода Мууншайн, третата по
ред дъщеря на Патрик Мууншайн. Родословието й водеше начало от праисторически
времена, но Миринда си спомняше всичко и никога не забравяше откъде бе дошла. Вцепенението на присъстващите на приема се
дължеше на няколко факта. Тя беше
вампир. Но не по родствена връзка. Освен
това бе неземна красавица. Едното бе свързано с другото...по стечение на обстоятелствата.
Лицето й бе бледо, бялата пудра, нанесена около носът й още
повече увеличаваше тая бледност. Тъмнокестенявите й къдрици плавно се спускаха
от двете й страни и изпъкваха на фона на кожата. Устните й бяха аленочервени и
примамващи, очите й бяха очертани с черно, което ги караше да се открояват на
лицето й. Носеше шапчица. Малка френска шапчица, дошла на мода от предишната
кралица. Шапчицата бе леко килната назад, за да бъде лицето й открито и да
стрелка с погледи обкръжаващите я, тъмната й лъскава коса се подаваше от
шапката, пригладена в сложна прическа.
Пищните й гърди бяха приповдигнати с корсет, а роклята очертаваше и
прилепваше по формите на тялото й, надарено с незаменима красота и форми.
Талията й бе тънка, създаваше усещането, че ей сега ще се счупи. Походката й бе
плавна, властна, издаваше цялата самоувереност и могъщество на кралицата,
главата й беше изправена и гледаше само пред себе си. Години обучение, години
образование, години репетиции й трябваха да усъвършенства всеки жест, всяка
обиграна усмивка, всяко изчервяване. Бе актриса. И то много добра. Единствено
кралят я познаваше достатъчно добре, но тя никога не се и опитвала да се
преструва пред него.

преди десет години

Мира се разхождаше безцелно в градината, придружавана от две
придворни дами. Беше минал поредният скандал с баща й, но най-жестокият.“ Те
просто няма да ме накарат да се омъжа насила“ си мислеше тя тогава. Беше млада,
само на 19, не познаваше роднините си достатъчно добре, не познаваше алчността
и стремежът им да възкачат някоя Мууншайн на престола, редом с краля.
„Ти си на ред, Миринда. Всичките ти сестри си намериха добър
жених само ти остана. Не искаш да си ни в тежест. Можеше да станеш фаворитка на
краля, но не си неговият тип. Не мисля, че ще успееш. Дай път на по-младите“. Какво значеше по-млади? Девиците в този род
бяха като животните. Третираха ги, обучаваха ги, продаваха ги и живееха като
животни. И съдбата на Мира нямаше да е по-различна ако не бе толкова своенравна
и не прояваваше характера си.
-Моля, оставете ме сама-острият й глас прониза дамите и те
не посмяха да й възразят. Оттеглиха се,
шушукайки си, а момичето продължи да върви, докато не установи, че бе навлязла
в гората. Не се плашеше. Познаваше всяка пътечка.
Започна да се стъмнява. Мира не усети кога измина толкова
време и когато пое на обратно, лека паника свиваше сърцето й. Чу шум . Но не се
обърна. Продължи да върви, по-бързо, повдигайки дългите си поли да не се
закачат в някоя драка. Шумът се приближи и усили и една студена ръка хвана
нейната. Не можеше да мърда. Студенината от докосването смразяваше кръвта й и
лицето й придоби мъртвешка бледност. Бавно се обърна и пред нея изплува бяло
лице на млад, привлекателен мъж, но очите му...очите му бяха червени и гневно
блестяха. Той се приближаваше и....
И какво се случи?Това бе вампир, както сами се досещате. Искаше да се храни
от нея, но слугите, тръгнали по следите на принцесата бързо стигат до мястото и
вампирът изчезва като светквица от мястото. Намират мира да лежи безжизнено, от
врата й се стича кръв. Взимат тялото й и по обичай го оставят да стои един
месец в стъклен ковчег в семейният параклис. След този един месец ужасяваща
вест пристига в семейството. Миринда е същество, свърхестесвено, със своята
способност. Тя бива заплаха за целият род, може да ги убие с едно щракване и
всички внезапно стават нейни слуги.
Дотолкова е заслепна в стремежите си, че успява да стане жена на краля,
и кралица на Източното кралство. Между
тях обаче пламва неразрушима любов, основана и на факта, че кралят е върколак,
част от светът на Мира. Скоро се появява
и техният син, за който всички имат големи амбиции.

- Викали сте ме, майко.
Чу се чист, нежен глас и Жана д'Арк вдигна поглед от книгата си. На прага стоеше високо момиче с дълги тъмно руси коси, прошарени на светли кичури. Кожата и' изглеждаше кадифено мека, с лек загар, а в шоколадово кафявите и' блестеше пламък, в който сега се четеше безпокойство. Момичето бе облечено с дълга, тъмночервена рокля, която показваше изваяното и' тяло, както и малкия и' бюст. Тънките и' устни бяха извити в бегло тъжна усмивка, която разкриваше колко всъщност е разтревожена.
Жената се изправи и отиде до девойката.

- А, Селен, дъще моя... - Жана отиде до дъщеря си и я хвана под ръка. - Ела, нека седнем.
Поведе Селен Старскай към леглото. Усмихна се и отметна един масур коса от очите и'.
- Как порасна толкова бързо... 20 години... Сякаш вчера бе когато те учех как да избегнеш несъзнателното наранява на хора, как да ги лекуваш, да избегнеш болката от белите ти крила.
Жената говореше така, все едно бе до Селен от самото и' раждане. Въпреки че не бе така. Ясно си спомняше как преди 20 години бе намерила вързоп на прага си и го бе прибрала при себе си, грижейки се за момичето като за родна дъщеря, тъй като нямаше възможност да роди дете. Още от тогава си бе казала, че Селен е нейният дар от Бог. Сълза се търкулна по набразденото с бръчки лице на д'Арк, която се усмихна нежно.
Селен не можеше да проумее какво става. Майка и' никога не и' бе говорила за миналото, тази тема рядко се подхващаше в семейството им. Зениците и' започнаха да искрят в сребристо, а самата тя започна да диша тежко.

- Майко, кажете направо, защо ме извикахте?
Селен бе нетърпелива, ала се опита да прикрие тази нотка в гласа си, жалко, че не се получи - ароматът на канела се разнесе из помещението, спазвайки благоразумния тон. Рядко бе такава. По принцип бе спокоен и предвидлив човек, същинско ангелче - не че иначе не е - миличко и невинно, пърхащо с мигли. Но сега бе особено нетърпелива. Майка и' забеляза това, познаваше я най-добре от всеки друг, а и ако не забележеше промяната в гласа и поведението на дъщеря си, то дъха на канела и' го показа. Жана се усмихна и въздъхна леко.

- Отново малкото дяволче в теб взима връх над теб - промърмори и се усмихна тя - Тежко и горко ми, ако ядосам, знам на какво си способна... Знам, че сър Дерек се нуждае от теб и ще те извика скоро, ала трябва да ти го кажа. Важно е... Ангелското в теб, бъди внимателна. Пази се. Внимавай, когато използваш силите си, особено ако нараняваш хора... Времената става опасни, усещам го. Пази се, Селен... Не доверявай никому думите на краля... Внимавай с всеки...
Жана д'Арк въздъхна. Познаваше ангела пред себе си и знаеше, че ще я послуша. Но тя трябваше отново да и' го напомни, майчинското в нея я подтикваше. Сведе поглед, а когато го вдигна, първото, което видя бе чифт снежно бели пухкави крила, свенливо подаващи се от гърба на Селен, и сребристо златната и' аура, играеща около и'. В погледа на момичето отново проблясваше онзи сребърен нюанс, който се появяваше, когато бе ядосана или изумена. Мирисът на канела се засили.

- Майко, позволете да попитам, защо говорите така, все едно не ме познавате? Нима бих направила нещо, с което да нараня Вас, или краля? Нещо, с което да злепоставя кралството ни? - Селен започна спокойно, ала пламъкът в очите и' ставаше все по-буен - Дала ли съм Ви повод, за да провеждаме този разговор? - стараеше се гласът и' да остане спокоен, макар че властната и леко разочарова нотка започваше да си личи. - Показала ли съм, че не мога да се грижа сама за себе си? Казала ли съм някога и думичка от изреченото от сър Дерек, дори и на Вас? - Селен продължаваше с въпросите си.
Жана я погледна и я погали нежно по лицето. Няколко минути я гледа, без да продума.

- Никога, дъще, и ти го знаеш. Ала си непокорна... Виж се! Виж само колко често заменяш дворцовите рокли с панталони... - гласът на д'Арк бе малко по-висок от шепот, ала въздействието, което оказа върху Селен бе неописуемо. - Виж колко често държиш в ръка меч или оръдие... Виж колко вечери не спиш, за да четеш непознати писания... Не отричам верността ти, както към краля, така и към мен, но Селен, времената се менят. Стават опасни. Майчиното ми сърце се притеснява.
Девойката сведе глава. Разбираше майка си. Но нямаше как да се промени. Това се изискваше от нея, тя трябваше да бъде такава. Беше нейно задължение.

- Аз избрах тази си съдба, майко - няколко сълзи се търкулнаха по лицето на Селен - И аз ще нося последствията от решенията си, дори и да трябва да загина... А вие знаете, че няма как да стане това - Ала въпреки плача си, гласа на девойката оставаше уверен в изричаните думи - Знаете, бих направила всичко за Вас, но умолявам Ви, не ме молете да се променя. Знаете, че не мога. Такава сте ме възпитали, непокорна, държаща на своята дума и убеждение... Простете, но не мога да бъда друга...
Селен стана бързо и целуна ръцете на майка си. Склони глава и леко се усмихна. Очите и', пълни с пресъхнали сълзи, я гледаха благодарствено. Крилете и' се бяха прибрали, а зеници и' си бяха върнали обичайния черен цвят. Девойката внезапно хвана полите си и излезе с бяг от стаята. Ако останеше, нямаше днес да излезе повече от нея, а това не трябваше да се случва.

София Натаниел
Лик: Диане Крюгер
19 Години
сукуба

Сърцето на момичето биеше неудържимо, докато плахо оправяше прическата на кралицата.
Топлите и ръце сплитаха косата и.
- Попей ми! - заповяда тя.
И нежния мек като кадифе глас на София изпълни стаята. Тя пееше прекрасно, можеше да заплени всеки, млад войн и да го оплете в паяжината на любовта.Сините и, като стъкло очи се взираха в кралицата и не смееха да помръднат. Русата и коса беше захваната отзад и се спускаше по дясното и рамо.
- Остави ме сама! - строгостта я накара да потрепери и покри розовите си като мак устни с ръка. Беше свикнала на заповедите и и затова не се противеше.
- Да, господарке! - рече тя и хвана бялата си рокля и бавно излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си. След като излезе в коридора тя въздъхна и се прекрасната и усмивка озари отново лицето и. Все пак беше доволна - кралицата се отнасяше с нея сравнително добре и и се доверяваше изцяло, защото и беше най -доверената.

Излизайки навън, тя се запъти към една бяла пейка в двора на замъка. Седна на нея и си затананика някаква песничка.
- Коя е тази? - чу мъжки глас, но не повдигна глава.
- Придворната на кралицата! - отвърна друг мъжки глас.
София извади една кърпичка от мантата си и започна да шие, опитвайки се да не обръща внимание на мъжете.
- Толкова е красива. - чу друг.
Изправи се и се запъти към гласовете, който беше чула.
- Някакъв проблем ли има? - попита тя и се загледа в тримата мъже, който оправяха храстите.
- Не, милейди! - каза по слабия , но висок мъж все така впил погледа си в нея. Не можеше да откъсне очите си от нея. Беше като омагьосан.
- Тогава продължавайте работата си! - рече тя. - Иначе ще кажа на кралицата! - и палаво с приближи към него като бутна брадичката му нагоре с пръст, след което се отдалечи.
- Гореща е! - каза мъжа и се обърна към другите двама.
- Да, но е и своенравна! - поклатиха глави те.
- Как да не си я пожелаеш! - засмя се отново първият и се зае да събира купчината листа, който бяха нарязали.

Както винаги в тронната зала се бяха събрали множество хора и очакваха да дойде краля, който закъсняваше за пореден път и то без видима причина. Днес беше голямото му завръщане след предното пълнолуние. Кралицата и малкият принц очакваха завръщането на Дерек Хейл - Крал и баща. Мнозина вече шушукаха, а Кралицата и принцът стояха на троновете си и трепетно очакваха завръщането на върколакът. Хората се бяха събрали на групички и си шепнеха нещо.
Не след дълго вратите на тронната зала се отвориха с гръм и трясък и вътре, обсипан с почести, влее Дерек. Точно в този момент и шушуканията започнаха отново "Това е той...Вълкът се е завърнал...". Без да обръща внимание на хората, той отиде при жена си и сина си и след като се изправи гордо, прочисти гърлото си, прокашляйки се и започна да говори:
-Тук сте, за да Ви обещая, че каквото сте поискали ще бъде изпълнено. Моля да се съберете в трапезарията, където ще бъдете гостени... Аз се прибирам от дълго пътешествие и с позволението на обичаната си съпруга, ще се оттегля в покоите си. - след като приключи кратката си реч, Дерек бавно се оттегли в покоите си под възгласите на тълпата:
-Да живее благородният Крал, който е толкова щедър, мил и състрадателен към народа си и се отнася с нас като с равни. - след това Краля се здрависа с човека, изрекъл тези думи и се оттегли в покоите си. Когато влезе в неприкосновената си територия, той се огледа. Магнетичните му очи зашариха по огледалото, а след това се отърва от излишните си дрехи и легна да спи, като в главата му започна да се прожектира, като стар филм, съня му, състоящ се от спомени... Бледи спомени, които го застигнаха и рисуваха картини пред очите му.
***
"Ваше височество, мисля че е време за урока Ви по фехтовка и не искам този път да чувам извинения". Наставника на бъдещия крал беше непреклонен и нямаше как да бъде подкупен. След като осемгодишното момче приключи тричасовия си урок по фехтовка, следваха уроците по чужди езици, които той така ненавиждаше. Часовете се нижеха бавно и бавно, докато момчето не стана на шестнадесет и не се срещна с Миринда, която обикна още в мига на първата им среща. Когато беше на двадесет и четири, момчето наследи престола, понеже баща му бе загинал по време на война. От тогава, всяко пълнолуние, Дерек изчезвал, за да не навреди на съпругата си, която пък била принудена да роди сама, невръстното им дете. Това се случило точно в нощта на Хелоуин, когато Дерек е претърпявал поредната си трансформация. От тогава насетне той живее с жената, която обича и сина, който ги свързва помежду им.
***
Съня приключи невероятно бързо, бегло разкривайки историята на Краля, но нима имаше какво да си спомня, след като израсна само с учители и наставниците си. Но въпреки това той е съумял да запази жена си до себе си и да си създаде наследник, който да се възкачи на престола ако с баща му се случи нещо. Кралят обичаше народа си и Народът почиташе Краля си. Нямаше заговори и войни, като изключим Заплахите от управляващите Западното Кралство, но Дерек знаеше, че за момента блъфират, защото там постоянно се заговорничеше срещу Кралското семейство и живеещите в двореца.

Име: Дъстин Файърнайт

Години: 17 човешки/ 2 Хибридски

Раса: Хибрид

Дарба/и: Хронокинеза, Хидрокинеза, Пирокинеза

Външен
вид: Дъстин е висок, с руса коса, сини очи и добре оформено тяло. С
ръста си (1.85 м.) и стройната си фигура, Райли може да е модел, да
позира за списания и какво ли още не, но въпреки всичко той не държи на
външния си вид и отказва да приеме стереотипа, че красотата е всичко и
отваря безброй врати. Макар и да е спортен тип, Дъстин е готов да се
бори до последен дъх, само и само да не облече спортен екип или
официални дрехи, но ако обстоятелствата го налагат, можете да видите Дъстин и в подобни дрехи. Макар и магнетичните му сини очи да привличат
немалък брой момичета, Файърнайт всячески се старае да докаже на себе си и
на другите около него, че и пет пари не дава за външния вид на хората,
както и неговият, и че не избира приятелите си по лицето, а поглежда
по-дълбоко в тях и търси нещо друго - Вътрешната красота на тези, с
които ще има някакви отношения - без значение дали са приятелски или
по-дълбоки.

Характер: Още от малък Дъстин е опърничав и не следва
правилата. Любимата му максима е " Правилата са, за да се нарушават." и
той дословно я следва. Не търпи авторитети и не признава граници.
Винаги прави нещата така, както на него му харесва, без да мисли за
последствията. Впуска се стремглаво и взема прибързани и необмислени
решения, за които после не съжалява, а предприема пъти по-глупави
такива. Макар и отрицателните си черти, Дъстин е забавен, мил, нежен,
дружелюбен, но често пъти затворен в себе си. Ненавижда лъжата и мрази
лицемерите. Държи се малко като аутсайдер, защото е Хибрид и не може да
се спогажда нито с вампирите, нито с вещерите и вещиците, защото и двете
раси се ненавиждат, а Файърнайт прави нищожни опити, търпящи неуспех, да им
покаже, че не е необходимо да се мразят, затова помага и на едните и на
другите, макар понякога да му се иска да си стои настрана. Файърнайт е до
болка откровен и винаги казва това, което мисли, като често пъти с
думите си, наранява околните, но всеки знае, че истината боли. Дъстин не
е способен да мрази и да изпитва ненавист към някого, което в повечето
ситуации е в негов " ", но често и "-".

История: Файърнайт произхожда
от древен вещерски род, който воювал с демоните. Една нощ, все още
невръстния Дъстин бил в леглото си, когато Балтазар, един от
най-кръвожадните демони се опитал да го убие, нещо се случило -
невръстният вещер, разгромил демонското величие, но се сдобил с белег на
дясното рамо, който всеки път се активирал в моментите на ярост при
Дъстин, обгръщайки го изцяло, карайки го забравя всеки и всичко около
себе си и да иска да унищожава, но рядко се случва да се стигне до
фатален край. Още от малък, той е обсипван с богатства и скъпи дрехи и
въпреки това не иска да се откроява от останалите и се задоволява с
по-обикновени неща. Дарява крупни суми на болници и домове за сираци и
всякакви подобни инстанции. Още от 10 годишна възраст, Дъстин се изявява
като талантлив вещер, а на 16 годишна възраст, разбира, че има и
вампирски способности, което си остава пълна загадка, но Файърнайт
предпочита да не разбира. Спира да старее на 17 годишна възраст.