Денят ми минаваше ужасно скучно, но нямах намерение да го прекарам в апартамента си. Бях взела любимата си книга и се настаних в парка, като прекарах около 2 часа там. Май наистина бях започвала да ставам ужасно скучна, но понякога просто нямаше какво да се прави. Всеки работеше, учеше, а аз бях правила това достатъчно дълго, за да нямам желание да продължавам.
Бях само по тениска и след време усетих как ми захладня и реших, че е време да се прибирам. Тръгнах бавно по улицата, като се бях вгледала в книгата и дори не забелязах мъжа, който мина буквално през мен, докато не усетих горещото кафе върху тялото си.
Очите ми се разтвориха максимално, а аз просто изсъсках от болка и прехапах долната си устна. Беше си доста топло и забеляза, че млечната ми кожа започна да се зачервява веднага, а момчето, което ме беше блъсна, да ме обсипва с извинения.
- И аз – казах най-накрая тихичко, а после се поясни – така де … извинявам се.
Сложих една усмивка на лицето си, която напомняше на виновно детенце, но тя драстично изчезна, когато видях напоената с кафе книга. Хванах я само с два пръста и я отдалечих от тялото си, като гледах как от ъгълчето на корицата течеше тънка кафява струйка.

Тръснах книгата, като се надявах да спре да капе. Наистина много я обичах, но явно това беше за добро.
- Не се тревожи за книгата – казах с много широка усмивка и я хвърлих в най-близката кофа, докато дълго време я гледах и се чудих дали да го направя, но накрая погледнах към него и продължих – чета я всяка години и ти току що ме спаси, защото бях пристрастена към нея.
Взех кърпата от ръцете му и дръпнах тениската си напред, като започнах да търкам съсредоточено. Бях прехапала долната си устна и дори не го поглеждах, като в един момент вдигнах глава и я поклатих притеснено.
- Ужасно разсеяна съм – казах напълно сериозно и след като изтрих едната си ръка в кърпата, я подадох и се усмихнах много нежно – аз съм Вал.

Беше ми доста неудобно, че иска да ми купува дрехи, но имах непреодолима нужда от разговор с някой, който ще ми отговори, а не с рибите в аквариума ми. Усмихнах се лекичко, едва доловимо, докато обмислях предложението му, а накрая усмивката ми стана доста широка и го погледнах в очите, като надигнах пъргаво вежди.
- Какво ще кажеш ти да ми купиш тениска, а аз ще ти купя ново кафе – попитах с надежда да приеме и, както всеки друг път, започнах да мисля над това, по колко различни начина може да ме отреже.
Но разбира се не показвах това външно, а само една голяма усмивка и увереност.

- Няма да откажа. Все пак не пих от него - отбелязах през смях и се усмихнах на момичето. - А те залях с него.
Поклатих леко глава и започнах да мисля къде наблизо има някакъв бутик, какъвто и да е. Но не се сещах, за жалост. Ето това му бе лошото да си мъж, не знаеш къде има магазини за женски облекла, освен ако не се влачиш след своето момиче по време на отпускаща шопинг терапия. За мое щастие обаче, или пък сега за съжаление, не бях от този тип мъже.
"Ее, естествено, Дилън! Как не се сети, всеки ден, всеки ден!" започнах да се упреквам наум. Все пак всеки ден минавах покрай онзи бутик, а не се сетих за него. Но как се казваше?... Нищо, щяхме да минем без имена.
- Еее, Вал... сещам се за един магазин, бутик де, на няколко преки от тук. Не е много далеч, ако искаш нека да отидем до там, а пък като си харесаш блузка, ще минем и за кафе.
Усмихнах се отново и погледнах момичето, чакайки отговор.

Присвих леко очите си и се замислих … сякаш имаше за какво да мисля, идеята беше страхотна, но не знам защо, усещах как лекичко се … ами точната дума не беше разлигавих, но определено започнах да се държа като момиченце.
- На къде каза, че е бутика? – попитах с една много голяма усмивка, след дълго мълчание.
Забелязах, че Дилън също ми отвърна с усмивка или поне се надявах да не ми се е сторило, за това не казах нищо повече, а тръгнах бавно до него. Дори не се забързах, а огромното петно на тениската ми, не ме притесняваше ни най-малко, най-вече когато имах приятна компания.
- Е, Дилън … с какво друго се занимаваш, освен да купуваш дрехи на момичетата?

Веднага щом влязох, грабнах първата тениска, която очите ми видяха. Не исках да изявявам претенции, дори не исках да ми купува нова тениска ... просто ми беше приятно в компанията му.
Взех я и веднага тръгнах към съблекалнята, като влязох в някаква кабинка и дръпнах завесата. Всъщност не беше никак зле - беше сива тениска, впита по тялото ми, с няколко копчета на деколтето, които можех да нося разкопчани, без да изглежда разголено ... не че имах много за показване де.
- Какво мислиш - попитах с една широка усмивка и се завъртях, а преди да каже каквото и да е било, аз отговорих на въпроса му - всъщност, не се занимавам с нищо. Когато някоя дреха стане прекалено износена, се блъскам в някой мъж с кафе, после го обвинявам и го карам да ми купи нова, но ти се предаде и без борба.

- И без това не съм пила сутришното си кафе - излъгах веднага и се усмихнах уверено.
Рядко пиех кафе, а точно днес бях пила, но не смятах да проявявам претенции, защото щеше да ми стане много. Без да се притеснявам много ... ами не бях от най-стеснителните, го хванах под ръка и дори не му дадох възможност да ми възрази, защото веднага заговорих.
- Знам една много хубава сладкарница наблизо, където правят страхотно кафе - "И невероятни сладкиши" добавих на ум и претръпнах от удоволствие, когато си представих парчето ябълков пай, обилно украсено със сметана.

Погледнах учудено момичето - не проумявах как ще хване под ръка момче, което бе видяла преди няма и час, момче, което бе съсипало блузата и' и което и' бе казало, че си има приятелка. Но пък осъзнах, че ще бъде много невъзпитано от моя страна да се изтръгна от нея, затова мирно вървях с Вал под ръка. Само се молех да не би Жас или някоя нейна приятелка да не ни види, защото тогава трябваше да и' се обяснявам и да мисля извинение, а и определено щях да се объркам и щяхме да се скараме.
- Мм... Звучи чудесно... - усмихнах се и след малко бяхме пред онази сладкарничка.
Настанихме се, един срещу друг, и след малко си поръчахме. Докато сервитьора дойде с поръчката, и двамата мълчахме.
- Наздраве за... Нашето запознанство! - Вдигнах си чашата с кафето и отпих, гледайки Вал.

Вдигнах банановия си шейк (любимата ми напитка) и се засмях, като отпих от сламката. Устните ми ми пуснаха сламката, която се завъртя и мигновено изпръска тениската ми. Не знаех кое беше по-лошо - че цял ден само се заливах с разни напитки или че се омазах като прасенце. Лицето ми веднага почервеня, а аз го погледнах с една притеснена усмивка.
- Само да кажа ... това не ми се случва всеки ден - започнах да се оправдавам веднага и се засмях лекичко.
Явно днес не ми беше ден, но на всеки се случваше или поне си повтарях това, за да се успокоя. Липсата на друга компания, освен тази на Питър, започваше да ми се отразява негативно. Той беше свикнал до толкова с мен, че нищо не можеше да ме смути, когато съм с него.

Отворих устата си и за малко щях да кажа 546. Едва ли щеше да реагира добре, затова преглътнах притеснено, защото бях на път да излъжа, усмихнах се чаровно и казах спокойно.
- Двадесет.
Ами, определено не отговарях на истинската си възраст, затова винаги казвах, че съм на толкова. За щастие това плашеше нахалниците, защото никой не искаше да си има работа с непълнолетни момиченца. Мразех онези нахалници, които обикаляха баровете и те черпеха цяла вечер, но когато разберът, че няма да им пуснеш, просто си тръгваха.

Погледнах към муса и усетих как устата ми пресъхна. Ами, всъщност да ... искаше ми се да го пробвам, но ми беше ужасно неудобно да си го призная. Принципно бях от онези хора, които щяха да умрат от глад, отколкото да кажат, че са гладни, камо ли да ям от нечии десерт, който просто исках да опитам. Нахоках се на ум, че изглеждам като пълна загубенячка и се усмихнах, леко пресилено, но все пак сполучливо.
- С удоволствие - казах накрая и усетих как лицето ми почервеня.
Огледах масата и очите ми започнаха да търсят друга лъжичка. Имаше ли въобще такава или трябваше да ползвам неговата? Усетих как просто забих и незнайно защо, се бях втренчила в него. Май беше по-добре, ако веднъж си бях останала срамежлива, но в правилния момент.

Аз обаче се засмях доста звучно и без да се притеснявам как ще прозвучи, казах нещото, което ми се въртеше от доста време в главата.
- Просто ме притесняваш.
Усмихнах се широко, за да му покажа, че не беше някакъв огромен проблем. Просто се чувствах малко неловко с него, но за щастие, това беше само на моменти. Спрях да се хиля и си взех малко мус с лъжичката, като не я напълних дори до половината. Поднесох я към устата си и инстинктивно погледнах към него, а по незнайна причина, очите му бяха тези, които ме притесняваха. Приличаха на все уникално красиви бучици лед, които караха кожата ми да настръхне от зловещи и все пак приятни тръпки.
- Прав си, страхотно е - казах като хипнотизирана и след като премигах няколко пъти, се осъзнах и му подадох обратно малката лъжичка.

- Нямам никаква представа – казах без дори да се замисля и се засмях.
Отпих от банановия шейк, който беше доста по-сладък и осъзнах колко неучтиво се държа. Е … беше си странно да му предлагам да отпита от … сламката ми, но пък защо не? Насочих го към него с една невинна детска усмивка и надигнах игриво веждите си, като погледа ми стана леко предизвикателен.
- Сигурна съм, че ще ти хареса много – казах подканващо и изчаках да вземе чашата.
Е, може би нямаше да му е така сладко след това, защото в шейка ми имаше много захар и много смета, но никой любител на сладкото, не можеше да му откаже.