„Прада?!... Чакай малко.. ПРАДА!”
Едва не започнах да викам и подскачам в едно, чувайки името на един от любимите ми магазини. Обичах „Прада”, всъщност не – обожавах я! Имаше толкова хубави дрехи, толкова изискани и елегантни, ами аксесоарите... Божичко...
„Добре, спокойно!... Стягам се!” повтарях си постоянно наум, но изобщо не беше толкова лесно. Всъщност беше ми много по-трудно, отколкото бях очаквала. Не че и преди не съм се държала по този детски начин, но сега просто... не знам, наистина бях много въодушевена. И от тази обхванала ме радост, тотално забравих, че трябва да отговоря на момичето до мен, която със сигурност вече ме бе сметнала за умопобъркана. Но какво да се прави с хилядите свръхестествени същества, които гоня, а отгоре на всичко и характера ми... Не беше особено добра комбинация.
Кимнах бързо няколко пъти и след няма и пет минути двете с Габриела бяхме в магазина. Започнах да се оглеждам развълнувано във всички посоки, като на всеки пет секунди си намирах по нещо, за което да писна, твърдо убедена, че трябва да го прибавя в гардероба си. Жалкото бе, че нямаше как да си позволя всичко, което си намислях, защото тук дрехите не бяха от най-евтините, но пък аз и не бях от най-бедните. И точно затова днес щях да пазарувам каквото си искам, без значение каква е цената.
- Аз може по някое време да си викам... не ми обръщай внимание – казах тихо на момичето и като и’ се усмихнах, поех към рафтовете и закачалките, търсейки идеалното нещо, което все още не знаех как изглежда.

Явно дори и да се опитвах да скрия вълнението си, Габриела все пак го усети. Не я винях, не винях и себе си. Защо да се виня? Нима можеше да се променя? Не, в никакъв случай.
- Точно... всичко в него, дори и закачалките – засмях се аз, отвръщайки на следствието, което беше изкарала и се постарах да не закрещя, когато видях едни умопомрачителни къси панталонки. Веднага ги взех и тръгнахкъм пробните – трябваше да видя как ми стоят. Изхлузих моите дънки и нетърпелива обух панталонките, които направо заспаха върху мен. Излязох от пробните и отидохдо Габриела.
- Какво ще кажеш? – попитах радостно като се завъртях пред нея.

Стоях пред момичето, все още оглеждайки се, когато чувайки думите и’, широка и сияйна усмивка се изписа на лицето ми, като в очите ми се зароди онзи небичаен плам.
- Merci! – казах с някакво мило и лигаво гласче, като „р”-то почти не се чу... толкова се бях разлигавила, че да говоря на френски пред човек, за който не съм запозната дали рабзира езика. Не приличах на себе си. За пореден път се огледах и с широка усмивка поех закачалката от ръката и’. Очите ми се разшириха от вълнение, виждайки блузата. Не намирах думи, с които да я опита. Тя беше... беше... беше направо ВЪРХОВНА! Едва се сдържах да не се разкрещя и да не започна да ръкомахам и подскачам като петгодишна, както и да не прегърна радостно Габриела. След като вече малко от малко се успокоих, издишах дълбоко и също като нея влязох в пробната. След няколко секунди излязох, сияйна и щастлива. Габриела беше права – стоеше страхотно. Нямах търпение да излезе и да я обсипя с благодарности, а пък може и прегръдки.

Усмихнах се широко, като чух думите и'. Дарих я с голяма благодарствена усмивка и се запътих едва ли не тичешком към обувките, търсейки подходящите, защото определено моите кецове не бяха. Когато видях хилядите стилни обувки на висок ток, направо се влюбих в тях, но ми бе непосилно да избера някой. Те всички бяха толкова хубави, а аз не бях от най-решителните, особено относно дрехи. Реших да избера някакви розовеникави или черни (черното подхожда на всичко!), затова се усмихнах на себе си и след няма и десет минути(което за мен си беше рекорд), вече мерех едни уникални (то всичко беше уникално) сандали с каишки на глезените. Не бяха нито много официални, нито пък прекалено ежедневни - ставаха за всичко. Такива обувки обичах най-много. след като се оправих, огледах се, завъртaйки се няколко пъти и отидох при Габриела.
- Ее, аз май съм готова...

Засмях се, подавайки и своите покупки към момичето на касата.
- Оо, аз мога да обикалям много, но какво ще кажеш да седнем в някое кафе? Ако нямаш работа, естествено...
Усмихнах се аз и поех подаденото от касиерката ресто. Прибрах парите по джобовете и поех чантите в ръка, а когато излязохме от магазина, се обърнах към момичето с усмивка.
- Какво ще кажеш?