Бях като хипнотизиран, запленен от Ясмин. Винаги ми бе действала по този начин - когато бях с нея, забравях за всичко и всички, сякаш времето бе спряло и бяхме само ние двамата в един огромен и красив свят. Все едно беше сън. Сън, от който сега трябваше да ни събудя, защото бях направил най-гадното нещо на света.
Кинмах леко и я последвах навън. Все още беше рано, но слънцето грееше силно и жарко. Така препичаше все едно беше следобед, но не! Настигнах бързо Жаси и неусетно - без да съм го планирал или мислил предварително - ръката ми намери нейната и преплетох пръстите си с нейните. И когато я докоснах, сякаш ток премина през тялото ми, всичко вътре в мен закипя и забушува. Сякаш не бяхме заедно толкова време, а бяхме на втора-трета среща. Поклатих съвсем незабележимо глава и погледнах Ясмин с усмивка - не можех да я скрия.
- И на мен ми липсваше - промълвих тихо и се насочихме към морето. Вървяхме заедно, хванати за ръце, все едно всичко си беше по старому. А не беше, дори и да исках да бъде. Не и след снощи.
- Писа ми, че нямаш много време. Защо? - казах изведнъж и я погледнах. Видях учудения и' поглед и допълних - Беше ми странно. По принцип винаги си имала време за мен. За нас. - гласът ми заглъхна в края на изречението и аз сведох поглед. Усетих как отново сълзите напират в мен, затова си поех дълбоко въздух и започнах да мигам честно. Не биваше да плача и да се проявя като страхливец, какъвто май бях. Въздъхнах отново и погледнах Ясмин отново.
- Всъщност, зарежи. Няма значение... - огледах се наоколо и осъзнах, че вече наближаваме. Чуваше се грохотът на разбиващите се във скалите и брега вълни, шумоленето и врясъкът на чайките. Обикновено беше приятен звук, но не и сега. Сега бях толкова нервен, че всичко ми бъркаше в нервичките, дори и най-малкото нещо.
- Снощи направих глупост... грешка. И нямам предвид кавгата. Ее, и тя е грешка, но много по-малка. - реших се да започна, въпреки че думите едва излизаха от устните ми, сякаш някой ги вадеше с ченгел. Облизах устните си и внезапно пуснах ръката и', като погледът ми шареше из пространството, гледаше навсякъде, но не и в Жаси. Не смеех да я погледна.
- Беше ми адски криво, чувствах се невероятно смотано. Затова излязох и започнах да обикалям улиците. Но ми стана скучно и отидох в един бар, уж да се поразсея малко, да не се чувствам толкова виновен, заради спора ни. Поръчах си уиски, а след това още едно и още едно. Колкото повече пиех, толкова повече притъпявах болката, толкова повече забравях... До едно време беше добре, ако мога да се изразя така. Да, след третата чаша вече се бях напил, знаеш колко лесно ме хваща. - преглътнах тежко и спрях. Устата ми изведнъж пресъхна и едва ли можех да издам нещо по-различно от грачене, ако си отворех пак устата. Прокарах ръце през лицето и косата си и преглъщайки отново, продължих.
- Изведнъж се появи някакво момиче. Заговори ме, но не и' обърнах внимание, продължих да се наливам. Но тя беше настоятелна, затова се обърнах към нея и и' отговорих... Не знам какво точно стана после, не помня точно, но знам, че танцувахме. А после още пихме, залях я, тя мен също. - осъзнавах, че глаголите в множествено число се засилват, а гласът ми става все по-тих и гузен, едва разбиращ се. Въздъхнах тежко и свърнах встрани, опирайки се на парапета на кея. Загледах се във водната повърхност и преглътнах тежко.
- Не помня всичко, всъщност почти нищо не помня. Предната нощ ми е като в мъгла. Но въпреки всичко, ясно помня как я целунах - не ме питай защо, не мога да ти отговоря - а после как и тя ме целуна... - гледах невиждащо в една точка, чудейки се как да и' го кажа. Бях стиснал парапета и с двете си ръце наистина силно, сякаш за да не се строполя на земята. Реших да и' спестя подробностите, поне тези, които помнех. - Стана то, каквото стана. Събудих се в хотелска стая... без дрехи... не бях сам.
Едва успях да го кажа и преглъщайки, усетих как очите ми почват да се пълнят със сълзи. Затворих клепачи и немощно се свлякох на земята, опирайки гръб на парапета. Няколко сълзи се стекоха по бузите ми, а проклетото мълчание ме убиваше.
- Мразя се, не знам как да се извиня. Не знам дори как да те погледна... - продължих да стоя със затворени очи,а гласът ми трепереше неудържимо. Подпрях глава на ръцете си и прехапах устни.
- Прости ми...

Бях толкова щастлива, когато усетих допира на Дилън. Той ме беше хванал за ръка - отново. Всичко си беше на мястото, дори си позволих да се усмихна. Беше ми толкова хубаво, че летях в небесата. Стисках ръката му, а той нежно прихващаше моята - като ЕДНО ЦЯЛО.
Внезапно той ме погледна и ме попита, защо съм бързала, при условие, че винаги сме имали време един за друг. Така и беше - за мен беше човека, покорил сърцето и душата ми. Понечих да отворя уста и да отвърна, макар и да нямах смислен отговор, но той не ми даде възможност. Отвърна, че няма значение и се огледа наоколо. Да, разбирах го и аз на негово място не бих искала да знам , защо се опитвах да избягам. Но за мен беше единствения разумен начин да помисля , като се отдалеча от него. Макар бягството никога да не беше в мой стил, аз не бягах и не загърбвах така лесно случилото се. Сега след като ме гледаше така ми се прииска да върна времето назад и да предотвратя всичко.
- Много съжалявам. - бяха думите, който излязоха от устата ми, а и не знаех и какво друго да му кажа. Знаех, че съм го наранила с това си действие.
Когато наближихме кея той внезапно пусна ръката ми и това ме натъжи. Наистина ми беше приятно да го прави.
- Снощи направих глупост... грешка. - започна той, личеше си , че беше смутен по начина, който ме отбягваше и търсеше нещо върху което да се съсредоточи.
Започна да говори, колко му било криво и тежко заради кавгата ни и решил да отиде в един бар. Като чух бар и веднага се сетих накъде вървят нещата. Но мълчах и го слушах. Но когато стана дума и за момиче .... - очите ми се разшириха от изумление. Не поради факта, че не беше красавец и не хващаше окото на всяко момиче, а заради факта , че се беше поддал. Когато продължи и ми каза за ситуацията и това, че я е целунал ... ( Целунал я е?! ) и после как и тя му отвърнала ( Ама естествено, защо ли трябва да се учудвам! ). Не осъзнавах накъде бие, за една целувка не бих му правила проблем, но последните му думи ме удариха като гръм:
- Стана то, каквото стана. Събудих се в хотелска стая... без дрехи... не бях сам.
Очите ми се напълниха със сълзи, бях осъзнала какво всъщност се е опитвал да ми каже през цялото това време. Търсил е подходящи думи, с които да омекоти болката ми, макар да беше безкрайна. Сърцето ми се късаше от болка и отчаяние. Какво очакваше от мен? Да му простя, така лесно?
Мълчах, а това, че и той спря да говори също ме измъчваше, но може би беше по - добре така, не можех да понеса още подробности.
Чакаше да кажа нещо, но какво можех да отвърна? Бях предадена, използвана и унижена. Мъжа, на който смятах да поверя тялото си, вече беше изпитал страстта с друга. С жена, която го беше обладала до такава степен, за да си легнат заедно. Изведнъж свих юмруци и му се разкрещях, макар да не мислех да го правя:
- Как можа? Подигра се с мен! Аз това ли съм за теб? Една играчка? На това любов ли му викаш, мерзавецо???
Очите ми пламтяха , а лицето ми беше почервеняло от ярост.
- ОБИЧАМ ТЕ?! НЕ! НЕНАВИЖДАМ ТЕ! - изкрещях и тръгнах назад като тайничко се молех да ме настигне и прегърне. Но той не го направи.
- Страхливец! - извиках силно и се затичах към близката скала. - Но аз съм по - голяма страхливка. Мислих , че ако те загубя не мога да живея - това много жегна Дилън и той погледна към мен. - Но не е така! И ще ти го докажа. - и се наканих да скоча, но той сграбчи тялото ми и ме придърпа към себе си.
- Не го прави! - през сълзи говореше и едва го разбирах. Свлякохме се и двамата на земята и го погледнах в очите.
- Защо позволи да се случи, Дилън? - потреперих в скута му аз. Не мисля, че нещо ще се промени ако останем заедно.
А сърцето и душата ми се късаха от изричащите думи. Не можех да повярвам, че го казвам.
- Обичаш ли я? - попитах внезапно.
Имах право да знам, и трябваше да знам. От това зависеше как ще продължим напред.

Стоях неподвижно и плачех. Нямах смелост да отворя очи, да погледна Жаси в очите, имайки впредвид всичко, което и' причиних. Дишах тежко, едва прееглъщах, болеше ме ужасно много. Вътре в мен съърцето ми се късаше, слушайки я как крещи. Личеше си колко мнгого я бях наранил, чувствах нейната болка със собствената си душа.
Исках да извикам "Спри! Млъкни!", но не посмях. Тя бе права, за всичко. Бях я предал, бях я унижил. Аз бях глупак, неюастник, идиот, който не я заслужаваше. Който само я нараняваше. Думите и' - въпреки че бяха верни - се впиваха в сърцето ми и много боляха, но кой бях аз да я съдя. Не можех да разбера какво и' е в момента на нея.
Усетих, че отива някъде, но отново не посмях да погледна. Чух как ме нарича страхливец и беше права, но какво можех да направя? Но когато каза, че може без мен, когато видях, че ще скача, не мислих много. Просто станах и се втурнах към нея, успявайки да докосна тялото и' в последния момент.
- Не го прави! - проридах аз и я притиснах силно в себе си. Ако тя можеше да живее без мен, ааз не можех без нея.
Животът ми нямаше смисъл без Ясмин. Прегърнах я силно, а сълзите ми закапаха по косата и', която галех. Не знаех какво да и' кажа, но се налагаше да измисля.
- Не знам как го допуснах. Бях пиян, нищо не разбирах, нищо не усещах.
Спомнням си, че когато я целувах, виждах теб. Непрекъснато... Не лъжа.
Преглътнах тежко и хванах лицето и' с ръце. Най-сетне успях да я погледна в очите, пълни със сълзи. Прокарах ръце през очите и', като за мг затворих
моите.
- Да я обичам ли? Не, любов моя, не я обичам. Единстевено името и' зная. Ти си тази, която обичам, но си напълно права - предадох те по най-жестокия и гаден начин. Права си за всичко, но ако не те обичах, нямаше да ти кажа всичко това, нямаше да се чувствам така. Не мога без теб, не знам какво ще правя. Обичам те, Ясмин! Но това естествено не ме оправдава с нищо. Не очаквам да ми простиш, но те моля за едно - не ме намразвай, не си посягай. Няма да мога да го преживея!

Гледах го в очите и всичко мен се разкъсваше. Знаех, че не съм права да се държа така с него, но болката в душата ми беше огромна. Просто изслушах всичко и го сграбчих силно. Притискайки го до тялото си, се почувствах защитена. Странно, но дори почувствах, че съм обичана.
- Обичам те, Дилън. - изрекох тихо в ухото му. - Не бих те оставила, защото ти си всичко, което имам. - за миг замълчах и въздъхнах тежко. Да, болезнено беше за мен това, което ми беше причинил, но не можех да си тръгна, не и сега, не и по този начин. Чувствах го вътрешно в себе си.
- Прощавам ти. - казах тихо и се отпуснах в ръцете му. Цялата негативна енергия беше излязла и сега бях лека като перце.
Стоях в обятията му доста дълго време и никой не смееше да каже нищо, накрая прекъснах неловкото мълчание.
- Но, да си наясно - и го погледнах в очите. - Ако се случи нещо такова... още веднъж... - и очите ми проблеснаха, а кучешките ми зъби се показаха. - Не бих ти го простила!
Допрях ръка до лицето му и го придърпах към себе си като нежно го целунах, а сълзите , който все още се стичаха по лицето ми, мокреха и неговото.
- Ти си всичко за мен. - казах и избърсах сълзите му. - Обичам те! - повторих още веднъж и сплетох ръцете си на врата му, като решетка, която не му позволяваше да мърда, а да ме гледа право в очите.

Сълзите продължаваха да се стичат по лицето ми с тази разлика, че вече малко от малко започнах да се чувствам по-добре. Слушайки Жаси, усещайки я толкова близо до себе си, знаейки, че въпреки всичко, тя ме обича. Обича ме! Не спирах да си повтарям тези две думички с осем букви.Когато я чух да го изрича, всичко в мен сякаш се събуди, сякаш любовта ни се прероди, сърцето ми подскочи и се зарадва.
Не знаех какво да и' кажа, не намирах думи, с които да изразя какво чувствам. Притиснах я по-силно към себе си, а последвалите прошка, предупреждение и целувка ме направиха може би най-щастливият мъж във Вселената. Все още сълзи се стичаха по лицето ми, въпреки че вътрешно ликувах.
- Няма да се повтори, обещавам ти. Всъщност не, заклевам се, че никога повече няма да повторя тази грешка. - прошепнах и' стихо и се взрях в очите и'. Ее, то и да исках, нямаше накъде другаде да погледна, така ме бе притиснала, че нямаше накъда да мръдна. Но не се оплаквах, така ми харесваше, и то много.
- Прекрасна си... Не знам с какво съм те заслужил - бегло се усмихнах и допрях челото си до нейното, затваряйки за миг очи. Усмихнах и' се мило и си поех дъх. - Ще те накарам да забравиш за това, за този ден. Обещавам ти, Жас...
И като доказателство за думите си, съвсем нежно и отдадено допрях устните си до нейните и я целунах. Дори тази целувка - лека и не особено продължителна - накара сърцето ми да подскочи, а мен - да настръхна целия. Ръцете ми се спуснаха от гърба и' към талията и си останаха там. Не дръзвах все още да стигна по-надолу, беше рано, а и колкото и да исках, днес определено не беше най-подходящия ден. То ми стигаше това, че тя - въпреки всичко - успя да намери сили да ми прости.
- Влюбен съм до уши в теб - прошепнах усмихнат и вдигнах леко рамене, сякаш и' се извинявах.

Вкъщи не ме свърташе на едно място, бях като полудяла. Първо, не можех да си избия случката от онази нощ от главата, не заради секса, а заради онова момче - Дилън. Не знам защо, но се загрижих за него, по-скоро за това какво е станало с него. Дали беше казал на гаджето си? А тя как бе реагирала? Всичо от онази нощ беше една огромна грешка, благодаря се само, че нямаше още такива. Доста по-неловки и в пъти повече грешки.
Завъртях се за пореден път в леглото си и след поредната въздишка станах внезапно и отидох до гардероба. Не издържах вече така, щях да се побъркам. Извадих едни дънки и една тениска, взех си телефон, пари и ключове и излязох на чист въздух. Поне да се разсея малко. Започнах да вървя бавно, насочвайки се към крайбрежната линия. Тоолкова рано сутринта предполагах, че ще е празна. А аз не исках да съм сама, точно сега. Съвестта ми ме убиваше. И за щастие, оглждайки наоколо, видях как някакво момиче седи на края на кей, взиеайки се във вълните. Бегла усмивка се появи по лоицето ми и аз се приближих към мястото, където беше седналла тя.
- Ще имаш ли против, ако постоя тук малко? К попитах с усмивка, въпреки че дори и отгоовра да беше ''не'', пак щях да си седна.

Седнах до момичето с лека усмивка и се загледах в морската повърхност – сега така спокойна и красива. Това беше необичайно, поне за мен. Винаги когато гледха към морето, то бе буйно, разпенено и вълните с трясък и ярост се разбиваха в брега и скалите. Да бъде мирно и тихо сякаш не му подхождаше. Усмихнах се с крайчето на устните и погледнах към момичето до мен.
- Какво те води тук толкова рано? – попитах аз мило и обгърнах тялото си с ръце, защото вятърът, макар и слаб, ме караше да потръпна. Свих се лекичко и отново се загледах във вълните, чакайки някакъв отговор. Но той не дойде скоро. Може би притеснявах момичето, може би пък мислеше за нещо. Не знам, не бях сигурна, но пък тогава защо не ми отвърщаше? Да не би да не ме бе чула?! Вдигнах леко рамене и отново се обърнах към нея.
- Междудругото, аз съм Габриел. – казах и зачаках някакво действие от нейна страна.

Засмях се на съвпадението в имената ни, изключвайки само едното „а”. Донякъде се успокоих, че не съм направила нещо, с което да я засегна, но пък от друга страна ми стана гадно, защото я бях прекъснала по един или друг начин. Погледнах Габриела с усмивка и въпреки че донякъде знаех какъв ще бъде отговора и’, я попитах:
- Не си французойка, нали? Защото тогава съвпадението ще бъде много странно – засмях се аз и поклатих глава. Понякога логиката ми бе желязна, а уж трябваше да не се разлигавям много, нали бях Ловец. Трябваше да съм сериозна и съсредоточена, а не някаква лигла, каквато напоследък бях.
Загледах се в морето и леко въздъхнах, а секунди по-късно се обърнах към момичето.
- Междудругото, извинявай, че така нахално те прекъснах, беше е замислила и не беше много редно от моя страна така да те заливам с думи.

Засмях се звънко и прокарах ръка през лицето, а след това и през косата си, отмятайки я назад.
- Това е добре. Иаче щеше да бъде плашещо – две момичето с почти едни и същи имена, и то от Франция – продължих през смях, като акцентът ми пролича доста.
Винаги ставаше, когато се вълнувах – било то за хубаво или лошо – и дори и да исках, нямаше как да го променя. То бе част от мен, променям ли го, все едно променям себе си, родината си и всичко, свързано с Франция. Ах колко ми липсваше. Бързото говорене, тишината, дори мъмренията на нашите. Така и не ми простиха, че заминавам. Не че когато и да е било, са одобрявали действията им, или пък че аз съм ги слушала. Бях непокист човек и това беше идеално за мен. Бях се замислила по същия начин, по който го бе направила и Габриела, затова когато чух гласа и’, леко се стреснах.
- Оо, да, идеално те разбирам – промълвих тихо и разтърсих леко глава. Не биваше да тъгувам по родината, мпжех да отида там, когато си поискам. А и сега, замисляйки се колко ще мърманисат родителите ми за външния ми вид, това носталгично чувство избяга на секундата.
- Никога не можеш да избягаш от спомените си. Дори и да искаш. Те остават вътре в теб и ако са лоши, неприятни, те убиват малко по малко. Хубавото е, че има и хубави спомени – казах замислено аз и осъзнах, че се улисвам с философски глупости, затова се засмях и покалтих развеселено глава.
- А ти местна ли си, щом не съм от Франция?

- Ванкувър... Не съм ходила там – казах замислено и се усмихнах мило на момичето. Интересно ми бе защо мисли, че съвпаденията не съществуват. Аз бях точно на обратната позиция и каквото и да бе ставало, каквото и да стане, за мен ще има съвпадения, защото те са част от нашия живот, нали така?! За мен животът бе пълен със съвпадения, кой каквото и да казва. Разтърсих леко глава и погледнах към Габриела.
- А защо мислиш, че не съществуват съвпадения? – обадих се аз, като уж си бях казала, че ще забравя тази тема, а пак я зачекнах. Понякога разбирах защо нашите ме навикваха.

Заслушах се с усмивка в гласа на Габриела и се замислих за живота, за канадския град и за съвпаденията. Преди не го бях поглеждала от тази гледна точка, винаги бях смятала, че съвпаденията се случват, заради съдбата. Никога не се бях замисляла, че няма как съдбата да не ни е предопределила нищо друго заедно с тях. Момичето бе напълно право. И замисляйки се над това, може би това, че се срещнах с Дилън не бе съвпадения, може би трябваше да стане, за да се осъзная, той също. Разклатих леко глава и се усмихнах на момичето.
- Оо, не, трябва да те слушам и това, че си пристрастна е хубаво. Обичаш родния си град, много хора не го правят. Аз например много дълго време не харесвах Орлеан, въпреки че хората толкова говорят за него. – засмях се леко и се усмихнах – А така, както те слушам, определно трябва да посетя Ванкувър. И без това си падам по пътуванията.
Загледах се в морето, в пенкливите му и разбиращи се вълни и се усминах с ъгълчето на устните си. Откъснах поглед от него, защото имах чувството, че отново започва да ме хваща носталгията и рязко погледнах към Габриела.
- Иначе, знаеш ли какво? След като се позамислих, си права. Относно съвпаденията. Може би наистина не съществуват – казах замислено и се усмихнах. –Междудрругото, хайде да сменим темата. Искаш ли да се поразходим, защото почва да ми става студено? – казах през смях и зачаках реакция от страна на Габриела.

Усмихнах се на момичето и заедно с нея се изправих и леко кимнах.
- Супер. – казах доволно и двете тръгнахме по кея, като не вървяхме много бързо.Мразех, а и не можех да ходя бързо, не знам защо. Но пък за сметка на това можех да говоря скоростнострелно, на френски обаче. Английския все още не ми беше чак толкова добър и като започнех да бърборя бързо, езикът ми се оплиташе или пък инстинктивно минавах на родния си език. Какво да се прави, щях да свикна някога.
- Явно имената ни не са единствените неща, които ни свързват... така де, по които си приличаме. – засмях се аз поради глупавите си думи. Да не бяхме гаджета или роднини, че нещо да ни свързва?! Понякога бях опасна, помислих си аз и се обърнах към Габриела.
- Сега да позная още нещо, по което си приличаме... Обичаш да пазаруваш, нали? – засмях се аз и поклатих развеселено глава, като междувременно умувах къде точно може да отидем.
П.П. Пиши направо в мола или кафето... така де, където сметнеш за добре... И извинявай за забавянето.