Париж, преди 10 месеца

Беше невероятно скучно в хотела, затова просто се преоблякох набързо и излязох от хотела. След двуминутно мислене къде мога да отида, избрах Айфеловата кула и без да му мисля повече, с вампирската си скорост се качих на върха й и погледнах надолу. Гледката беше великолепна. Можех да видя целия град отдолу. Без да му мисля особено много, се качих на парапета и разпервайки ръце встрани като самолет, започнах да се разхождам по парапета, като отговорих на учудените хорски погледи с пренебрежителна усмивка и махане с ръка. По едно време заниманието ми омръзна и реших да започна да ходя на ръце. Бях направо невероятен акробат и то с голямо "Н", но бях и тотално Хахо, с огромно "Х". Усмихнах се самодоволно и седнах на парапета, загледан в множеството разхождащи се хора, които ми приличаха на мравчици. Отпуснах се и леко наклоних глава встрани, гледайки прекрасната картина, разкриваща се пред очите ми. Всичко беше някак си... Великолепно и неописуемо, а характерът ми определено не пасваше на място като Париж, та всички тук бяха толкова сдържани, скучни и някак безлично досадни, че ми се искаше да изчезна по най-бързия начин от това място.

Париж, Париж, Париж...
Обожавах това име, този град, всичко свързано с Франция - каква невероятна страна... Всеки път оставах безмълвна, щом бях в Париж. Величието на града, постройките, запазили външността си от векове. Този град имаше история. Огромна, красива и величава.
Отново бях пред Кулата. Въздъхнах блажено. Разбира се, бях я виждала много пъти, но винаги предизвикваше у мен чувство, което бе трудно за описване. Усмихнах се и се качих по асансьора. След около пет минути, гледайки как постепенно се изкачвам нагоре и нагоре, стигнах върха и вдишах глътка чист въздух. Беше толкова високо, толкова приятно. Вятърът беше господар тук, всичко беше просто великолепно.
Наслаждавах се на гледката, когато доста смахнат, поне засега изглеждаше такъв, започна да върви по парапета. Очите ми се разшириха от учудване. Вярно, бях си луда, но чак толкова...
Доближих се до човека. Бях любопитна. Какво да се направи. Погледах го как се опитваше да се убие известно време и се усмихнах.
- Да се самоубиеш ли се опитваш или да привлечеш внимание? - попитах, когато седна. Погледна ме учудващо - Или пък сивото вещество в главата ти е малко и не знаеш какво правиш? - езикът ми беше по-бърз и остър, отколкото съзнанието. Знаех, че съм казала маалка глупост, но си замълчах и погледнах изпитателно човека срещу мен.

-Нито едното. - засмях се и се прехвърлих от другата страна на парапета, като стъпих на земята... засмях се и погледнах момичето, което така жестоко ме скастри. Усмихнах се и казах:
-Джошуа, приятно ми е. - усмихнах се и погледнах надолу, където хората все повече ми приличаха на малки и незначителни мравки, които пъплеха по тротоарите на града. Обърнах се към момичето и с леко тъповата усмивка се обърнах към момичето и казах:
-А ти трябва да си...? - засмях се и се обърнах към непознатата и отметнах бретона от лицето си, защото тъпия вятър беше силен и мноооого дразнеше. Усмихнах се и казах:
-Или тук е много ветровито или главата ми е наистина куха?

Значи нито беше луд, нито се опитваше да се самоубие. "Така си и знаех!" казах си възтържествуващо и леко тъповато наум и се подсмихнах. Стъпи на земята и ми се представи.
- Ашли - отговорих, почти извиках, защото вятърът се беше засилил, на въпроса на Джошуа и се закашлях, защото косата ми ми беше влязла в устата. Раздразнено отметнах кичура-натрапник и след това подадох ръка към момчето - Нали така се прави, когато двама непознати се запознават - отговорих на учудения му поглед и се засмях. - Не знам. Може би и двете... - казах след секунда, но май наистина усетих, че прекалявам с острия си език. Вятърът не ми се отразяваше много добре. Не, всъщност, той не ми влияеше, бях си такава. И го знаех. Но въпреки всичко...
- Извинявай! Малко прекалих - погледнах го тъпо и кимайки, вдигнах рамене - Ее, защо не се опитваше да се самоубиеш? По правом, защо вървеше по парапета? - допълних през смях, защото първия ми въпрос не беше особено разбираем, и се загледах във висините.

-Не... Ни най-малко... Просто понякога мога да съм наистина шантав... За мен е нормално. - приближих се към Ашли и след като помислих за секунда, реших веднага да изстрелях въпроса си:
-Е, Ашли... Какво обстоятелство води една вещица в Париж? - усмихнах се и се засмях, като за пореден път хвърлих един поглед на града, който сега блести и ухае, а от него лъха суета, шарене по улиците и невероятно много магазини, които те примамват да пазаруваш до припадък или поне докато лимита на кредитната карта не ти се изчерпа... В главата ми се гонеха много мисли, които ме тормозеха по всевъзможни начини, но се постарах да ги игнорирам и да се фокусирам на разговора ни с Ашли, така че се откъснах от света в главата си и се върнах в реалността, където бяха Ашли и останалите жители, дошли на Айфеловата кула.

Ъъъ?!?... Т-т-т-той откъде разбра?... Леле, това наистина ме шокира, въпреки че усещах, че Джошуа не е нормален човек - и това нямаше нищо общо с леееката му лудост. Погледнах го с разширени очи за няколко секунди, но бързо се овладях и леко се засмях.
- Откъде знаеш? Как разбра? - попитах и леко поклатих глава - Обичам града... Достатъчна причина ли е? - попитах мистериозно и прокарах пръсти през косата си, защото вятъра тотално я разроши.
- Ами ти? - отново ме погледна въпросително - Какъв си и какво те води тук? В града на влюбените?... - завърших, опирайки се на парапета. Загледах се в малките човечета, пъплещи като хиляди мравчици и зачаках отговор.

-Хмм... Достатъчно е... - усмихнах се на шокирания й поглед и се засмях. Направих крачка към парапета и се обърнах към Ашли със същата мистика, както и тя към мен:
-Аз съм и не съм като теб. - засмях се и за пореден път погледнах надолу, където хората, като микроскопични мравчици, пъплеха по тротоарите и се лутаха объркани от магазин в магазин, примамени от лъжливия блясък на артикулите.
-Относно защо съм тук... - усмихнах се с широка и мистериозна усмивка - ...просто исках да се откъсна от сивотата на градчето, в което живея от както се помня... - засмях се и се обърнах към вещицата срещу мен:
-Ами ти? Какво е твоето алиби да си тук в момента? - широка и искрена усмивка се появи на лицето ми.

Бях адски близо да кажа "Ъъъ... Нещо не схванах...", отворих уста, но се отказах и за да не се получи неловкия - за мен - момент да я затворя без да кажа нищо, затова си наложих бързо и спешно да измисля нещо подходящо.
- В какъв смисъл? - попитах и изведнъж нещо изникна в ума ми - За да си, значи родителите си са вещери, а за да не си... значи един от тях не е... - казах след малко бавно - Права ли съм? - попитах и усмивка заигра по лицето ми.
- Толкова ли е скучен градът ти?... Пфф, добре че моят не е такъв... - ахх, острият ми език пак влезе в сила - Разходка, почивка... Исках да остана сама, да се откъсна, да помисля... - казах и се усмихнах след секунда.
След малко вятърът се усили. А аз бях само по блуза без ръкави. Стана ми хладно. Обърнах се към Джошуа, скръстила ръце.
- На мен лично ми стана студено, затова слизам долу. - обявих и свих рамене - Ако искаш ела, може да седнем някъде да ми обясниш какъв си точно. - предложих му и изчаках няколко секунди преди да се обърна и да тръгна надолу.

-Добре! - съгласих се аз и казах на момичето за едно кафе, някъде в средата на зданието. Усмихнах се и слязохме в кафето. Намерихме си уединена маса и след като ни взеха поръчките, започнах кратката си биография:
-Мама е вещица, татко - вампир, а дядо - върколак... Ние сме едно шантаво семейство. Аз съм Хибрид между Вещер и Вампир и над мен тегне проклятие, което гласи, че ако убия, ще стана и върколак - нещо като чалнато същество от три раси - единствено по рода си. - засмях се и прекъснах историята си след като келнерът се появи и ни донесе пожеланото, се оттегли. Мярнах объркания поглед на момичето и изобщо ме се учудих, защото всеки би реагирал така ако чуе историята ми. Все пак рядко се срещаха свръхсъщества, хибриди от три раси, така че... Беше напълно очаквано.

"Чудесно!" казах си наум, когато с Джошуа се настанихме в едно кафене. Поръчах си кафе и кръстосах крака. Подпрях брадичката си на лявата си длан и се загледах в момчето, наострила очи и уши, за да чуя историята му.
Когато започна да говори в първия момент през ума ми влезе една мисъл "Оле, нищо не мога да разбера." Беше толкова объркващо и смесено - вампири, вещици, върколаци. Леле...
- Уау! - отначало само това можех да кажа. Щом очите ми си възвърнаха нормалната форма, осъзнах какво бе Джошуа и леко се засмях - Наистина шантаво семейство! - потвърдих и в този момент кафето беше пред мен - Merci! - казах на келнера и се усмихнах.
- А си мислех, че моето семейство е странно - казах през смях след като отново бяхме сами - Ааа, кое е... - ааа, как го каза, аа, да - градчето, в което живееш откакто се помниш? - полюбопитствах и отпих глътка кафе.

-Миднайт сити. - усмихнах се и отпих от кафето си. Подпрях се на ръката си и се загледах през прозореца. Нямах си и представа какво мисли Ашли за изчадия като мен, но щом не сипеше заклинания срещу мен, значи нямаше проблем с това, което съм. В този момент страшно много се мразех, защото собственият ми дядо ме ухапал, а майка ми е спряла процеса със заклинание, което я е убило... Баща ми - пронизан с дървен кол, защото е набеден в изчезванията на невръстните деца, а аз - сам да се оправям с всичко това. Усмихнах се на Ашли и за пореден отпих от кафето си.
-А ти от къде си? - полюбопитствувах аз и се усмихнах чаровно, като върнах погледа си от стъклото към момичето.

- Какво? - почти се задавих с кафето. - Миднайт? - повторих, за да се уверя дали съм чула както трябва. Момчето срещу мен кимна, а аз от своя страна въздъхнах и се засмях. Еее, това, ако не беше шантаво, тогава аз бях говорещ феникс. - От същото място, откъдето си и ти - казах след малко и вдигнах вежди. Видях леко озадачения му поглед и се засмях - Кой би казал, че хибрид от три раси и вещица, които живеят в един град, ще се срещнат накрая на света, в Париж? - иронизирах положението ни след секунда и се загледах през прозореца.
- Еее, къде си се крил, че не съм те видяла? - попитах след малко и вдигнах отново кафената чаша, поглеждайки Джошуа.

-Има дни, в които съм извън града, а има и такива, когато не излизам от имението си. - засмях се и последвах примера на Ашли. След като оставих чашата си на масата се усмихнах и казах на Ашли;
-А твоето оправдание да не се засечем? Имам предвид, излизал съм късно вечерта по улиците на градчето, но не съм те мяркал... Как ще се оправдаеш? - засмях се и си поръчах поредната ударна доза кофеин. В момента, това ме успокояваше и ме караше да се чувствам добре, но не... Съвсем скоро щяха да започнат новите ми проблеми... които не бяха никак малко и не изглеждаха особено смислени, но все пак бяха там. - засмях се и след като новата ми доза "спокойствие" бе сервирана на масата, погледнах Ашли в очакване да получа отговор.

- Ахам - казах и след малко се засмях - Защо по дяволите когато те попитам нещо, ти ме питаш за "моето оправдание"? - поклатих едва забележимо глава, но си поех дъх и започнах - Ее, обикновено работя до късно и след това се прибирам направо вкъщи, защото съм уморена. А в почивните дни не се разхождам около града... Не мога да стоя дълго на едно място - допълних след малко и незнайно защо започнах да барабаня с нокти по масата.
Все още не си бях допила кафето, когато Джошуа си поръча ново. Учудих се колко бързо го изпи, но си замълчах, защото знаех какво може да кажа, и колкото и да се опитвах да се спра, знаех, че ще бъде невъзможно. Такава си бях по природа.
- Не че не излизам вечер, но е по-рядко - допълних след малко, защото като се замислих, излезе така че съм работохоличка, която не знае как да се забавлява - Ааа и да си ме мяркал, едва ли си ме запомнил - намигнах му и беше мой ред да си поръчам нова чаша. Докато чаках кафето и отговора, се загледах през прозореца - за пореден път - и адски ми се щеше да прочета мислите на мъжа срещу мен, но се отказах, защото знаех, че ще ме усети и може би лошо ми се пишеше тогава, затова се ограничих само със словесните му думи и признания.

-Свободна си да ми прочетеш мислите... Нищо не крия. - засмях се и отпих от кафето си. Беше ми някак си странно да стоя на едно място без да предприема каквото и да било глупаво действие, но изведнъж ми хрумна налудничавата идея да кажа на Ашли:
-Ще ме придружиш ли на едно малко нощно пътешествие... Не ми се ходи сам. - засмях се и погледнах през прозореца. Хората наистина бяха учудващи и манипулативни, но аз имах най малкото право да ги съдя, защото бях като тях през повечето време, така че реших да запазя мнението си за себе си. Усмихнах се мистериозно и попитах Ашли:
-Е, как ти се струва идеята да придружиш един чалнат хибрид в смелите му, но глупави начинания?

Ъъъ?! Какво, как по дяволите е разбрал?! Облещих се отново и прихнах да се смея. Това просто си бешее адски странно. Но все пак беше и вампир, и вещер, така че какво очаквах.
- Не благодаря, вече ми мина желанието за телепатични връзки - казах и отпих доста голяма глътка кафе. При следващия му въпрос обаче, (все още не бях преглътнала кофеиновата напитка) наистина се изненадах и част от съдържанието на чашата се полепи по ризата на Джошуа - даа, определено бях изплюла кафето от изненада. "Олее, Божичко!" казах си наум, сложих ръка пред устата си и погледнах "жертвата си" виновно.
- Съжалявам. Много съжалявам - казах виновно и погледнах съсипаната риза. Взех салфетката от масата и отидох да попия течността. Но нищо не се получаваше... Огледах се наоколо, за да се уверя, че никой не гледа, и изчистих с магия ризата. - Извинявай отново! - казах, когато седнах и си спомних защо го бях изцапала. - Емии може, да. Защо не? - казах с въодушевление и се опитах да се усмихна.

-Спокойно. Нека се махаме преди да сме привлекли излишно внимание. - засмях се и оставих дължимото на масата, като не забравих и бакшиша. Колко щедър бях напоследък. Засмях се и заедно с Ашли използвахме асансьора, за да слезем. Засмях се и се огледах наоколо, като установих колко много ми липсва Миднайт със спокойната си обстановка. Мислех да се върна, но все пак трябваше да изпробвам всичко от града. Основното беше, че не познавах ни най-малко това място, затова силно се надявах Ашли да се съгласи да ми бъде екскурзовод в малкото "пътешествие" около града... Усмихнах се мистериозно и попитах Ашли:
-Е, съгласна ли си? - засмях се и хвърлих още един блуждаещ поглед наоколо.

- Добре - съгласих се и все още леко виновна тръгнах след Джошуа. - Наистина ли не се сърдиш? - попитах маалко съмнително, влизайки в асансьора. За известно време ми беше малко тъпо, а и не повярвах много на Джошуа, така че - той ми беше позволил все пак - надникнах маааалко в мозъка му. - За какво? - изпитателно се усмихнах след малко, а момчето ме погледна объркано - За нощното пътешествие или да ти бъда гид в града? - попитах и се засмях. - Бих казала "Съгласна!" и на двете. - допълних след малко, когато вече слезли, се озовахме в подножието на Айфеловата кула.
- Сега накъде? - усмихнах се мистериозно и се огледах наоколо, чакайки отговор и чудейки се дали така облечена дори и тук няма да ми бъде студено - винаги забравят климатичната разлика между Париж и Миднайт.

-Сега отиваме, където гидът каже. - засмях се и докато чаках да получа отговор, се огледах наоколо и отметнах бретона от лицето си, защото вятърът отново се бе появил. Климатичната разлика между Миднайт и Париж беше някак си дразнеща и още не бях свикнал с нея. Засмях се и казах на Ашли:
-Е, накъде сме сега? - попитах момичето с глуповато изражение и се засмях, като хвърлих пореден любопитен поглед на мястото, което примамваше с бляскавите си магазини и скъпи дрехи, които сякаш нашепваха "Купи ме!". Обърнах се към Ашли и казах:
-Е, ще ме насочите ли към някое невероятно местенце като Лувъра или някъде... - засмях се и казах на момичето:
-Аз най-много да се загубя.

Засмях се и мислено си казах "Пффф, Боже. До края на деня ли ще е такъв?!" просто все още не разбирах как може да бъде такъв.
- Емии... - отначало само това можех да кажа. - Нищо не ми хрумва - признах си и се засмях. Гледайки го как се оглежда наоколо, мозъкът ми работеше на хиляди обороти, за да измисля къде да го заведа. Джошуа спомена за Лувъра, но беше доооста далеч от сегашното ни местонахождение.
- Преди години и аз щях, не се безпокой! - утеших го веднага и ми смигнах - Относно Лувъра не съм много сигурна, но може да те заведа до Триумфалната арка. Наблизо е, а и е в западния край на Шанз-Елизе, така че непременно ще минем оттам. После можем да се отбием и Пале Гарние - тук Джошуа ме погледна странно, все едно му говоря на китайски - Операта, Парижката опера - допълних на разбираем език и се засмях. - Ее, избери си. Ааа ако искаш може и до Лувъра, просто е малко по-далеч, затова. - свих рамене и го оставих да избере.

-Няма значение... Можем да посетим и трите, стига да ти се ходи. - засмях се и допълних:
-Съжалявам за странното си поведение, но бях такъв преди да се превърна във вампир, а знаеш какво става със сетивата тогава. - намигнах на Ашли и реших като за начало да започнем с Триумфалната Арка, а след това щях да мисля в движение. Личеше си, че Ашли е талантлива вещица и умееше доста неща и точно тогава забелязах колието й, което ми привлече вниманието. Никога до сега не бях го вижда, може би защото беше единствено по рода си.
-Ашли, съжалявам за любопитството, което проявявам обаче може ли да ми кажеш нещо за това колие? Смисъл знаеш ли нещо за него, защото ми се струва доста интересно... За какво служи?

-Знаеш къде е гората до Миднайт, нали? - попитах Джошуа, за да му отговоря на въпроса. Щом кимна, продължих - Почти всеки уикенд ходя до там, бягайки - намигнах му и се засмях. Момчето се извини за поведението си и го обясни с превръщането си. "Не, не знам!" - за малко да излезе от устата ми, но все пак си замълчах. Незаинтересуването ми относно дарбите и като цяло свръхестествените същества си беше наистина жалко, затова нямаше да се злепоставям.
- Добре, значи отиваме към Арката - съобщих след секунди и се обърнах по посока местоположението на първата ни дестинация, но Джош ме попита за колието ми. Усмихнах се мистериозно - Хайде да тръгваме. Не избягвам въпроса ти, пътьом ще ти обясня - допълних и се засмях - Не е любопитство, спокойно. Самото колие си е любопитно... Малко ми е странно, че ме питаш точно за това, защото си донякъде като мен, но не знаеш за него. Това е колие-индикатор. Когато съм наблизо до свръхестествено създание - като теб - променя цвета си от цикламено-лилав до светло или тюркоазено синьо - според зависи от това колко могъщо е, за да предупреди от евентуално нападение. - обясних набързо и свих рамене - Ааа иначе си ми е като талисманче. - засмях се и осъзнах, че сме на Шанз-Елизе. - Знаеш ли нещо по-интересно за булеварда? - попитах го, а Джошуа поклати глава - Ее, не се смятам като специалист по френска история или туризъм, но името на Шанз-Елизе е свързано с Елисейските полета, Царство на мъртвите в Древногръцката митология. Строена е още през първите десетилетия на 17 век, дълга е 1910 метра и е широка 70 метра. Поне според достоверни източници - допълних след секунда и се усмихнах - Не съм мерила собственоръчно - засмях се искрено и се загледах нанякъде. - След малко ще сме при Арката - обявих и вдишах голяма глътка въздух.

-Значи аз съм минимална заплаха? - засмях се, поглеждайки към колието-индикатор. Всъщност имах беглата представа какво представлява, затова след като Ашли ми обясни надълго и нашироко какво представлява Арката, на свой ред казах:
-Колието ти... То е един от единствените по рода си магически Артефакти, които имат невероятна сила. - намигнах на момичето и се огледах наоколо. Миднайт вече започваше да ми липсва, но пък мястото наистина си го биваше... Може да съм бил тук, но годинките ми си казваха тежката дума и много факти ми убягваха. Спомнях си Наполеон, Испанската инквизиция, но Арката - не. Засмях се и продължих да гледам наоколо, радвайки се на красотата на Париж.

- Защо си мислиш така? - погледнах го учудено и поклатих глава - Изобщо не си минимална заплаха. Не съм ти казала кой цвят е към по-малка, а кой към по-голяма. - засмях се - Даже си мноого голяма заплаха за мен. Според колието, естествено. - допълних и видях, че почти сме пред Арката. - Така ли? Не знаех - наистина не знаех точно какъв Артефакт е талисмана ми - Но определено силата му е голяма, прав си - съгласих се и му разказах за Арката - че е построена в чест на всички воювали и загинали за Франция във войните на Първата Френска Република и Наполеоновите войни през 18-19 век и другите по-интересни неща, които знаех. След около десетина минути непрекъснатоо бърборене, най-сетне млъкнах.
- Еее, сега къде? - попитах след малко и прокарах пръсти през бретона си - постоянно ми влизаше днес в очите.

-Нямам идея... Аз съм почти мумия и съм бил на повечето места, но какво ще кажеш да отидем в Лувъра. Чух, че ще има някаква изложба на абстрактни картини, която доста ме заинтригува. - засмях се и отметнах косата от лицето си, защото проклетия вятър пак я караше да ми влиза в очите, пречейки ми да виждам нормално. По принцип мразех ветровитите вечери, защото през нощта излизах в Миднайт и тази метереологична особеност никак не ми пречеше, но сега вече направо ме побъркваше и ми се искаше да спре. Засмях се и казах на Ашли:
-В кой хотел си отседнала? Можем да се приведем в нормален вид, защото с тези дрехи няма как да успея да вляза на подобно място в сегашния си вид. - усмихнах се галантно и зачаках да получа отговор от Ашли.

- Ммм - замислих се. Нищо не ми идваше на ум. Всъщност, хрумваха ми доста неща, но или бяха прекалено далеч, или прекалено неподходящи. - Супер. Добра идея. И аз обичам изкуството. - усмихнах се и вятърът ме издуха - Отвратителен вятър - промърморих и обърнах гръб на Арката, тръгвайки по Шанз-Елизе.
Наистина вятърът беше адски гаден, а на всичкото отгоре и студен. Замръзнах с това потниче. И тъкмо когато си мислех, че имам нужда да се преоблека, Джошуа започна да говори именно за дрехи и преобличане. Засмях се, поклащайки глава.
- Амм, и да ти кажа, ще се сетиш ли? - попитах, но въпреки всичко му отвърнах - "Pullman Paris Rive Gauche" - произнесох на френски, накланяйки глава. - Иначе точно за това си мислех. Ако искаш нека отидем първо до твоя хотел, после до моя и след това до Лувъра на изложба, какво ще кажеш? - предложих и го погледнах - Всъщност ти къде си отседнал? - полюбопитствах и за пореден път отметнах бретона си назад. И вече знаех, че първото нещо, щом се върнех в Миднайт, ще е да премахна бретона от косата си, ако можех така да кажа.

-В "Napoleon Paris"съм, а ти? - всъщност нямаше нужда да ми отговаря, защото така или иначе щяхме да отидем до хотела, в който тя беше отседнала, за да се преоблече, а после до моя, за да се напъхам в един от онези костюми, които така ненавиждах... Бяха толкова формални и елегантни. Толкова изискани и... Просто ги мразех от дъното на душата си. Усмихнах се мило на момичето и казах:
-Е, след като знаеш за Колието... няма да ти се ще да разбереш на кой е... - засмях се и продължих да ходя по булеварда заедно с Ашли. Вятърът продължаваше да духа силно и започваше силно да ми лази по нервите. Какво по дяволите се случваше с времето отново? Не можеше ли всичко да бъде нормално и спокойно поне за малко... Имаше ли изобщо начин и перспектива за време, в което да не духа, да няма ледени висулки и тем подобни?

- Нали ти казах! - напомних му леко раздразнено и се усмихнах бегло. Явно не само аз бях отнесена и забравана. Но при този вятър нищо чудно и да не бе чул.
Докато вървяхме си мислех какво да облека. Все пак отивахме в Лувъра и трябваше да съм елегантно облечена, а не бях особено сигурна, че съм си взела такива дрехи. А и ми трябваше сравнително много време да си избера дрехи... Но във всеки случай, ако не намерех нищо подходящо, щях да се телепортирам и да си взема нещо набързо от гардероба вкъщи.
Унесена в мислите си, почти не чух какво ми каза Джо.
- Ъъ? Как така? - попитах объркано и го погледнах - Чия собственост е бил? - любопитно попитах и изчаках за отговор. В повечето случаи се случваше така, че да не ми се отговори, затова се подсигуриш. - И да не ми кажеш, мога да ти прочета мислите, така че мисля, че ще е по-добре да не криеш, иначе ще ти се ядосам! - обясних му и се засмях, чакайки отговор и мразейки времето, което властваше сега в Париж.

-Било е на предшественица на първородната вешица Алиша. Обаче сестра й го взела и Алиша проклела този който го е откраднал от нея да му се случи нещо лошо... Така сестра й изчезнала, а колието с проклятието също. Четох в гримоара си, че само пра-пра-пра-пра внучка на вещицата може да го носи без да й се случи нищо, а дори и да я предпазва, предупреждавайки я за най-големите опасности. - засмях се и казах на Ашли, че другия вариант е да се телепортираме направо в хотелчетата, а после и в Лувъра, но май не беше препоръчително при наличието на тази публика наоколо. Усмихнах се и продължихме да вървим, докато най-сетне не стигнахме до хотела на Ашли. Качихме се в асансьора и се отправихме към стата й, където може би щеше да предстои най-дългото и досадно преобличане на Земята, но кой бях аз, за да се оплаквам, след като най-краткото ми преобличане траеше около два часа и половина, а понякога и три.

Още когато чух името на Алиша и очите ми се разшириха. Колието ми е било прокълнато, и с него е изчезнала сестрата на Алиша?! Чакай малко. Не можеше! Колкото повече слушах Джош, толкова повече се убеждавах, че греши. Смисъл, нямаше как.
- Чакай малко! - казах най-накрая и се спрях, впервайки поглед в момчето - Искаш да ми кажеш, че щом не ми се е случило нищо и щом колието свети, когато има някой необикновен около мен, значи съм наследница на Алиша?! - обобщих, изброявайки на пръсти силите на колието си - Това е невъзможно! - възпротивих му се, но продължихме да вървим, защото иначе щяхме да отидем в Лувъра след месец. Иначе кимнах относно идеята му за телепортация.
Продължих да мисля относно колието си. Просто не проумявах как е възможно, но и да исках да докажа нещо, каквото и да е, нямаше да излезе нищо, все пак вещицата е живяла преди хиляди години.
След малко отключих стаята си и поканих Джошуа на едно от канапетата. Отворих гардероба и започнах да "прелиствам" тоалетите. Както и предполагах, нямах много подходящи дрехи, но все пак се заоглеждах, надявайки се, че отнякъде ще изскочи нещо суперско. Видях една рокля и я облякох, но пък с нея щеше да ми бъде хладно, а не й подхождаше шал или нещо връхно. Оставих я. Продължих да ровя из дрехите. Попаднах на един тоалет от туника и панталон, но пък щом го облякох, осъзнах, че за него пък нямах нито чанта, нито обувки. Съблякох и този тоалет и въздъхнах. Вече бе минало повече час, а нищо не намирах.
- Много съжалявам... Почти съм готова - Ооо кога залъвам. Изобщо не съм готова - продължих отчаяно наум, надявайки се Джошуа да не ме е сметнал за някоя суетница, но наистина не намирах нищо подходящо. Порових се още малко и видях един прекрасен тоалет. Облякох го и с радост открих, че ми стои супер, имах колие и обувки, аксесоари като цяло. Вдигнах си бретона, за да не ми се навира в очите, направих няколко къдрици и отидох при Джош, вече напълно готова.
- Извинявай, че чакаше толкова много... И какво мислиш? - погледнах го виновно и изчаках да видя какво ще каже.

-Супер! - констатирах весело и се усмихнах окуражаващо на момичето. Изправих се и отидох до прозореца. Погледнах навън и се усмихнах. Обърнах се към Ашли и казах:
-А сега е време да се отправяме към моя хотел, за да се приведа в що-годе приличен вид и да отидем да видим абстрактното изкуство. - засмях се бодро и заедно с Ашли излязохме от стаята й и се качихме в асансьора...
-Вярваш или не, щом колието не те е убило досега, значи трябва да си някаква потомка на Алиша, която направо ме мразеше, което ми напомня... Няма да ме ликвидираш, нали? - направих тревожно изражение и се засмях. Само Алиша имаше силата да унищожи това, което Лапис Лазули беше създал, а именно мен самия - Побъркания Хибрид, който не знаеше какво иска. Усмихнах се и казах на Ашли:
-Обещавам да приключа бързо, а после да видим изложбата.

На лицето ми заигра усмивка. Това, че и Джош хареса облеклото ми, а и че не ме навика за пропилените два часа, ме зарадва и бодро се качихме отново в асансьора.
Джош бе прав. И нямаше как да го отрека. Поне за момента. Може би някой ден щях да намеря доказателството за това, че имам или съответно нямам някакво сродство с потомството на Алиша, но засега нямах такова нещо, така че исках или не, трябваше да се примиря, че най-вероятно имам.
- Нее, спокойно - казах през смях и излязохме от кабинката - А и да искам, не мога. Много по-силен и хм... - как сега да го кажа без да го обидя - голям си от мен - отбелязах и се огледах. Пред хотела нямаше много хора. Мм, не, нямаше да рискувам. - Спокойно. Няма проблем, ако се забавиш! Заслужавам си го, при положение, че те накарах да чакаш толкова време, за да си намеря дрехи! - успокоих го и тръгнахме към хотела.
След малко бяхме пред него и отново се качихме в асансьорната кабинка. Сериозно, започвах да ги намразвам и щеше да е лудост, ако се качех отново в асансьор в следващите месеци.
- Хубава стая! - отбелязах след малко и седнах на масичката, взимайки едно от списанията на масата - Спокойно се оправяй! И пет часа да се бавиш, няма да е проблем - допълних и се засмях - Ее, за мен, де. Иначе може да затворят Лувъра - още едно допълнение и млъкнах, оставяйки Джошуа да се преоблече.

Влязох в стаята си и след точно десет минути излязох от стаята си вече готов с избора на дрехи. Усмихнах се окуражително и казах на Ашли:
-Знам, че телепортирането е кофти, освен това рисковано, но сме в стаята ми, а тук никой няма да ни види. А ако някой просто ни заподозре около Лувъра, ще му въздействам и всичко е наред. Впрочем, 1500 години не са си никак малко, но не си ги спомням с подробности. Само за протокола мога да кажа, че преживях първия сблъсък на Миднайт с една комета и не бях никак щастлив, че се оказах между чука и наковалнята, защото, сещаш се, се впуснах да се опитвам да спра метеора, който бе запратен към града ни... Е, в крайна сметка не успях да избегна цялостното разрушение, но бързо преодоляхме частичното. - засмях се след като за пореден път хвърлих поглед към часовника си, а после и през прозореца, казах на Ашли:
-Май ще е най удачно ако се телепортираме. - засмях се и зачаках да получа отговор.

Леле! Леле! И леле!
Първата ми мисъл щом Джош се показа. Усмихнах му се и станах бъричко, оставяйки внимателно списанието.
- Страхотен си!... Отива ти! - допълних след малко и се засмях.
Заслушах се в момчето и наистина идеята за телепортация и на мен ми бе хрумнала. Но като започна да разказва за сблъсъка на Миднайт с комета, тотално се обърках. Точно тази част от историята на градчето не я знаех и ми стана малко кофти, защото не можех да взема мнение.
- Извинявай, но не ти разбрах почти нищо - казах накрая и се сетих, че чака да му кажа какво мисля относно телепортирането. - Иначе чудесна идея. Само да внимаваме да не се случи нещо кофти и да се изцапаме - допълних, надявайки се Джошуа да ме е разбрал.
Кимнах му и след секунди се озовахме до Лувъра. Хванах се за стомаха и малко ми се замая главата, но всичко отмина за броени мигове и се усмихнах на Джош.
- Сега накъде? - попитах го въодушевено - Смисъл, в кое крило е изложбата? - адски хубаво и точно се изразявах просто, нямам думи.

-Мисля, че беше... Всъщност нямам никаква идея къде е, затова ще следвам инстинкта си и ще се загубим или... просто ще попитам. - засмях се и отидох до един костюмиран тип, който май беше гидът тук. Надали говореше на нашия език, така че ми се наложи да говоря на Френски:
-Excusez moi ... Savez vous où l'exposition de peintures abstraites? -след като получих отговор, казах на Ашли да ме последва и двамата най-сетне намерихме картините, които носеха странни, завъртени имена, които нямаше да произнеса, дори и да си строша езика. Усмихнах се на Ашли и казах:
-Е, ето ни и нас... Най-накрая намерихме мястото, така че вече сме на правилното място. - засмях се и се огледах наоколо... Сериозно ли трябваше да разбирам от всичко това... Обърнах се към Ашли и казах:
-Нека да отидем да видим Мона Лиза... - усмихнах се мистериозно и се обърнах към Ашли.

- Ъмм... избирам втория вариант - казах през смях и изчаках Джош, който отиде да попита къде точно се намира изложбата. - Чудесно!
Усмихнах се и тръгнахме към изложбата. Имаше наистина хубави картини, затова кимнах към момчето, но на повече не можех да им схвана идейния смисъл.
- Съгласна! Поне тя има някаква идея! - отново кимнах утвърдително и се насочихме малко по-нататък от крилото. Минахме покрай доста картини, повечето от които бяха само драсканици. Поне за мен де. - Не мога да разбера художниците - казах след малко и посочих една от картините - Смисъл... и аз мога да го нарисувам това... а не ме бива в рисуването - констатирах след секунда и се засмях. След малко бяхме при "нормалните" произведения на изкуството. - Това вече се казва изкуство! - казах възхитено и се огледах около си. Имаше наистина уникални картини. С Джошуа се приближихме към картината на да Винчи и започнах внимателно да я разглеждам. За пръв път я виждах - оригинала де - и наистина си заслужава славата. - Прословутата усмивка! Все едно гледам някоя фотография! - възхитено казах и изведнъж видях човек, който правеше снимки на посетителите. - Искаш ли? Да си направим няколко снимки? - попитах Джош и изчаках да отговори, като междувременно вперих поглед в картините.

-Абсолютно! - засмях се и двамата с Ашли си направихме няколко снимки. След като платихме на фотографа, той си тръгна и останахме сами в залата с картината. Затворих вратата с мистериозна усмивка и казах на момичето:
-Това е в услуга на... служителите тук. - запечатах вратата с магия и замахнах с ръка към картината. След секунди, Мона Лиза излезе от рамката си с все същата усмивка. Седнахме на земята и казах на Ашли:
-Разговаряла ли си с картина преди? Сега вече можеш да я попиташ защо се радва толкова много и от какво е породена тази усмивка. - засмях се и се изправих, за да се уверя, че няма да се появи някой, който да прекъсне приятелското ни събиране. Усмихнах се и се приближих до прозореца на залата и пуснах завесата:
-Трябва да сме сигурни, че някой невинен френски минувач няма да ни види, защото тогава става лошо. - засмях се и се върнах при Мона и Ашли.

Снимките бяха много хубави и докато ги разглеждах, не забелязах кога Джо е запечатал вратата. Погледнах го учудено и се завъртях. В залата нямаше никого.
- Какво правиш? - попитах го объркано и с разширени очи видях как Мона Лиза излиза от картината.
Премигнах няколко пъти, за да се уверя, че не халюцинирам, но жената си беше все още там.
- Ъъъм... не. Мислех, че не невъзможно да говориш с картина и тя да ти отвръща - засмях се и погледнах Мона, а след това и Джошуа. - Ти не си много с всичкия си - отбелязах и отново се обърнах към Мона Лиза - За колко време беше направена? И... не си ли отегчена всички само да те запят? - засмях се и закачах да чуя отговор на най-фрапантните си въпроси. Мона отговори, но толкова бях учудена от гласа й, че почти не схванах думите й. - Хайде, питай я ти сега! Че аз не се сещам нещо нормално! - подканих Джош и отидох до прозореца, повдигайки малко завесата. - Това е или откачено, или брилянтно. - промърморих, гледайки през прозореца, а след малко отидох да седна на земята при останалите.

-Не ти ли е писвало да стоиш в рамката си и да гледаш как хората те зяпат и ту ти се възхищават, ту те омаловажават... - засмях се и видях как Ашли гледаше през прозореца, мислейки, че това е или гениално или нередно, а защо не и двете на куб? Засмях се и след като Мона отговори, се обърнах към Ашли и казах:
-Вие двете си поговорете по женски, аз ей сега се връщам. - телепортирах се до най-близкия магазин и след малко се върнах при момичетата с всевъзможни вкусотии. Седнах на земята и започнах да хапвам:
-Какво?!? Умирам от глад. - засмях се, като видях укорителния поглед на вещицата. Вярно, че си беше много шантаво да извадиш картина от рамката й, но безотговорната магия беше моята страст и нямаше как да се сдържа да не я изкарам от скучната рамка и да й покажа част от нашия свят.

"Какво?! Как да си поговоря по женски с жена, излязла от картина от 16 век?!" казах гневно на Джош, но той само се телепортира, без да ми отговори.
- Пффф... Мъже! - промърморих и отидох до Мона - Някога разбирала ли си мъжете? Все пак мъж те е създал! - казах лееко сърдито и се загледах в лицето й. Беше толкова гладко и меко, поне на външен вид - Как така кожата ти е толкова гладка, без бръчки и пори? - попитах, но отговора нямаше как да науча, защото Джошуа се появи с какви ли не неща. Повечето от които - сладки. Погледнах го укорително и озадачено, леко поклащайки глава. - Невъзможен си! - укорих го и погледнах Мона, която ми отговори. Загледах се в Джош и купчината храна - И цялото ли ще го изядеш? - попитах иронично, кръстосвайки ръце.

-Мислех, че Вие може да помогнете, но ако не искате... Ще си го ям самичък. - засмях се и продължих да хапвам. Отворих един пакет чипс и го поднесох към Мона... След което се обърнах към Ашли и й казах:
-Ето, виждаш ли, че дори Мона обича чипс... Нищо, че се е появила през 16 век. Няма значение кога си се появил, важното е как живееш в настоящето... А и Мона сигурно е купонджийка. Какво ще кажете да отидем в някоя местна дискотека и да се разбием на МАХ? - попитах аз с леко тъповато изражение, но щом срещнах укорителния поглед на Ашли, казах:
-Добре, де... Съжалявам за глупавото предложение, но това си бях аз и преди, а след трансформацията ми, съм направо невъзможен. - засмях се и продължих да ям от всевъзможните неща, които бях донесъл със себе си.

- Ха! Откъде си мислиш, че не искаме?! - засмях се и притеглих един черен шоколад и го отворих. Отхапах едно малко парче и погледнах странно Джошуа. Как така даваше чипс на Мона?! Той... все тая. Когато започна да ми говори, поклатих глава и се засмях.
- Ти... сериозно ли го мислиш?! - погледнах го укорително и му метнах едно парченце шоколад, което улови - Как го направи?! - погледнах го учудено и се засмях. - Поне си го признаваш! - казах малко по-остро, отколкото трябваше. - Извинявай! - усетих се, че май съм го обидила и разтърках очите си. - Пак се държах малко тъпо, ама и твоите думи не бяха много подходящи. Имам предвид, че ако беше живяла, а не стояла на едно място, през тези пет века, щеше да е нормално, но... - казах през смях и осъзнах, че говоря така, сякаш Мона не беше с нас - Извинявай! - обърнах се към нея и се усмихнах искрено. - Сега сериозно. Какво ще правим?

-Ами предлагам да отидем в някоя дискотека, но щом няма как, защото Мона... - обърнах се към жената и допълних:
-Нека върнем Мона в нейното време на нейното място, да разтребим тук и след това да се махаме, защото някой може да заподозре нещо, а не искаме това да се случва. - замахнах към Картината и Мона Лиза зае мястото си. След това се погрижих за боклука и щом приключихме, отпечатах вратата и двамата с Ашли се запромъквахме по тихите коридори. Някъде по средата се спряхме и без да казвам нищо повече - сграбчих Ашли за ръката и се телепортирахме отвън, пред Лувъра. Обърнах се към нея и се засмях:
-Е, Мона може и да почака преди да я заведем на дискотека... Или просто другия път ще се върнем в нейния век и ще видим какво е било. - засмях се и щом видях укорителния поглед на момичето ме напуши още повече смях и едвам се спрях. Усещах как май оставам без въздух и това беше факта, който ме накара да се спра.

- Най-добрата идея, която си измислил през последния час - казах през смях и му помогнах да върнем залата в предишния й вид.
След около петнайсетина минути приключихме и тръгнахме по безлюдните и опасно тихи коридори.
- Ами ако ни спипат?! - прошепнах леко притеснено и погледнах Джошуа, който изведнъж ме хвана и се телепортирахме отвън. - Предупреждавай! - скастрих го и го погледнах леко начумерено. Имаше основание. За малко да повърна! - Имаш ли някоя разумна идея, която не включва пътуване във времето или нещо необикновено нещо? - попитах раздразнено и го изгледах с разширени очи, когато започна да се хили. Започнах да го удрям с чантата по рамото, но след малко спрях, защото усетих, че минувачите ни зяпат странно - Заслужаваше си го! - изсъсках му тихо и го подканих - Ако искаш да ходим в дискотека или нощен клуб, хайде. Ако не... - замислих се - тогава не знам! - засмях се и изчаках отговора му.

-Всъщност имам една по-добра идея... Приготви се! - сграбчих я за ръката и се телепортирахме в околностите на града или по-точно в планинската местност на града. Усмихнах се и седнах на тревата. Огледах се наоколо и видях, че нощта отдавна е настъпила. Засмях се и казах на Ашли:
-Сега можеш да ме биеш колкото поискаш... Тук никой нищо няма да види. - усмихнах се леко глуповато и се подпрях на едно близко дърво. Погледнах Ашли и я попитах:
-Колко ще оставаш още в Париж...? Миднайт не ти ли липсва вече? - засмях се като си спомних колко много мразя града, защото всеки път щом двата Ордена и съпротивата се сблъскат, града страда най-много. Усмихнах се плахо и се загледах в небето, като дадох воля на мислите и чувствата си, но слушах и Ашли, в случай, че започне да роптае или да мята заклинания и клетви по Хибридското ми същество.

Две телепортации почти една след друга. Малко ми дойде в повече. Поне този път Джош ме предупреди. Точно щях да му се развикам, че постоянно ни пренася от място на място, когато видях къде сме този път. Беше прекрасно. Зеленината, нощта, свежия въздух, луната... Земен Рай, същински. Но все пак не можеше да се сравни с покрайнините на Миднайт.
- Спокойно! Няма да те бия вече - казах през смях и седнах до него, поглеждайки го лекооо виновно. - Не знам. Не съм мислила... Но ми липсва определено. - замислих се. Наистина доста неща ми липсваха в Миднайт. Особено студиото и горите. Бяха незаменими. - А на теб? - погледнах го, късайки едно стръкче тревичка. - Липсва ли ти градчето?

-Липсват ми прекрасните околности и планините... Липсва ми имението и приятелите ми... Липсват ми нощните разходки из града, спокойствието, мирът и тишината. - усмихнах се и казах на Демс:
-Но важното е, че съвсем скоро ще се върна в града и ще мога да се насладя на всичко, което ми липсва толкова много. - точно в този момент спомена за Селена се появи пред очите ми и все повече ми се прииска да съм в Миднайт при нея. За момент замълчах, гледайки как луната грее на небето, а звездите, милионите звезди по небето, пръскат различните си цветни светлини, които някак си очертава всякакви причудливи силуети. Мислех какво ще се случи с мен в бъдеще, но единственият вариант бе да чакам. Усмихнах се и се излегнах на тревата, гледайки нагоре. Поех си дълбоко въздух и казах на момичето:
-Има толкова много неща, които ми липсват в Миднайт, но има и някой... някоя... нещо, което не ми липсва и то това е -А. - засмях се и седнах, хвърляйки един поглед на гледката, която се разкриваше около нас.

Щом Джо започна да разказва, съзнанието ми отново се върна към необхватните местности, красоти и забележителности, с каквито бе пълно любимото ми градче. Толкова много неща ми напомняха за него - мирисът, цветята, всичко понякога. Нямаше как да отрека, че понякога, както сега, адски ми се искаше отново да бъда в Миднайт, в студиото, или просто вкъщи. Да си бъда у дома.
- Прав си... Много скоро - усмихнах му се и пак се отвях нанякъде. За какво ли не мислех. Как ми се искаше да... ее, и аз не знам какво точно.
- Да! Или пък -Х, клюкарчицата ни - добавих след малко през смях и се сетих за някои мръсни номера, които ми бяха скроили. - Може би само те са недостатъка на Миднайт - засмях се и погледнах Джош - както и битката между Ордените - не знам откъде ми хрумна. Носталгията ме обхвана и нямах спирка - Ти членуваш ли в някой Орден? - попитах по-тихо от обикновено и легнах до него, гледайки луната - ах, колко много я обичах тази луна.

-Всъщност съм в Ордена на Мрака по принуда. Белязали са ме за това място още от раждането ми, макар че мразя методите и разбиранията им за всичко това, което трябва да се случва с хората в града. - усмихнах се несигурно и си спомних как още от малък ме тренираха да мразя хората и ме заключваха всеки път, когато не се подчинявах. Точно тогава ме проклеха след убийство да се превърна в Хибрид от три раси. Обърнах се към Демс и казах:
-Х определено не си поплюва и ми скрои доста номера, но се заклевам, че ако разбера кои са, ще им се стъжни... Явно не са толкова смели щом се крият и единственото, което правят е да плетат интриги. - засмях се и застанах в седнало положение. Огледах се наоколо и усетих, че леко застудява... Макар, че не чувствах студ, Демс може би го усещаше, затова свалих якето си и й го подадох.
-Аз лично мога да стоя тук до утре, но става студено и може би усещаш студа много повече от мен... Нека се връщаме в града, колкото и шумен да е, а утре пак ще дойдем тук.

Слушах Джош и ми стана адски странно. Как можеха да го принудят, не разбирах. Все пак всеки влизаше в някой от Ордените по желание, не по принуда. Двата Ордена водеха битки помежду си. Ами ако не искаш да си в някой, но си, и трябва да се биеш с някой познат или любим. Това беше отвратително.
- Значи някой ден ще се изправим един срещу друг - обърнах се към Джош и тъжно се усмихнах. - Оо, ще ти помогна - ухилих му се след малко, сещайки се какви шеги ми бяха погодили - Въпреки че не мисля, че някога ще се оставят да ги разкрият - отбелязах и погледнах момчето, което свали и ми подаде якето си. - Благодаря - усмихнах му се, изправяйки се.
Допреди секунди не усещах, че е захладняло, но в момента, в който Джо ми подаде якето си, усетих как студа се просмуква из всяка фибра на тялото ми. Потреперих лекичко и се загърнах с якето.
- Мдам. Прав си - съгласих се с него и се изправих на крака - Но този път аз ще ни телепортирам - предупредих го през смях и го хванах за ръката. След секунди се озовахме под Айфеловата кула. Погледнах леко извинително Джош - Извинявай, това ми хрумна... Сега накъде? - повдигнах рамене и се усмихнах.

» На плажа преди 6 месеца
» Преди няколко месеца, Рим
» Центъра на града, преди 2 месеца
» Къщата на Девон, преди 7 месеца
» Гробищата на Миднайт, преди три месеца

Париж, преди 10 месеца

Париж, преди 10 месеца

Similar topics

Similar topics